Тази пролет няма кой да се възхити на магнолиите в Ломбардия
Полина Йорданова е от София. От години работи в телевизия Teleboario в град Ловере, провинция Бергамо. Тя ни изпрати дневник на претърпяното от нея през последния месец.
Затварям след себе си вратата на малкия екран, в която работя, и поемам с колата към къщи. Пътувам, а по улиците няма никой, единствено само моята кола, която се движи като из нереален град, в който няма хора и в никакъв случай не е имало. А часът е единствено 8 вечерта.
Пътувам из празните улици, а мисълта ми се връща обратно, в оня 21 февруари, в който животът на всички ни се промени.
На 21-ви беше открит пациентът №1 в провинцията на Лоди
(в района на Ломбардия - бел. ред.), в новините настана блъсканица, медиите се надпреварваха да възстановят контактите на този 38-годишен човек, да цитират китайските случаи. Само след няколко часа инфектираните се оказаха доста повече и в едно малко градче във региона на Венето, т.е. доста надалеч от Ломбардия, умря първият пациент, притежател на ковид.
Настана блъсканица, националните медии към този момент бяха изпратили репортери в зоната на Лоди и във Венето, които при всяка емисия актуализираха инфомацията, а въпросите стремително нарастваха.
На 23 февруари, неделя, бях на работа - работя като публицист в дребна локална телевизия. Беше неделята на Карнавала, цялото градче се беше събрало за този толкоз обичан празник. През целия ден се пробвах да се свържа с кмета на градчето, с цел да схвана дали при създалата се в Ломбардия обстановка карнавалът ще се състои. Тъй като кметът не ми отговаряше, потърсих локален представител в районното държавно управление, който ми заяви, че се чака до края на деня на районно равнище да излезе указ, който не разрешава всички митинги, спортните събития, затваря учебните заведения. Междувременно започнахме с паника да следим националната преса и на всеки половин час нарастваше цифрата на инфектираните, започнаха да се появяват и смъртни случаи. И всичко това единствено за няколко часа - тези на работната ми промяна от 8 часа.
Усещането, че се случва нещо доста ужасно, което е доста по-голямо от нас
което надали можехме да разберем, се усили.
До започването на вечерните вести декретът по този начин и не излезе и кметът позволи провеждането на карнавала - стотици деца и възрастни във радостен и пъстър конвой с музика - картина, която на идващия ден щеше да ни се коства неуместна и далечна.
Същата вечер бях поканена на събиране с другари - брачният партньор на моя другарка празнуваше рожден ден. Никак не ми се ходеше, просто не бях в въодушевление за това, откакто през целия ден съм броила заболели от Covid 19. Но най-после отидох, повеселихме се, посмяхме се, напрежението в мен се стопи. Същата вечер късно излезе декретът, който през целия ден бяхме чакали: затвориха учебните заведения, стопираха спортните събития и тренировки, питейните заведения можеха да работят единствено от 8 до 18 ч, заведенията за хранене остават отворени и в провинцията на Лоди се открива алена зона, от която не може нито да се излиза, нито да се влиза. Там сложиха карабинери и военни по всички пътни артерии.
Явно след излизането на декрета новината стремително беше публикувана и по света. Приятелката ми от Берлин (ние сме деца на емиграционното време и сме разпръснати по света, и доста преди ковид практикувахме виртуално приятелство) незабавно ми писа, чула за обстановката, и ми предложи да ми изпрати маски. Тогава подцених предлагането и не й отговорих безапелационно.
Дните по-късно се трансфораха в делириум, всеки ден започвахме да броим инфектираните, тежките случаи,
умрелите. На сутринта в понеделник разбрахме, че рафтовете в супермаркетите са изпразнени, в неделята имало настъпление на " хуните " по питателните магазини и нищо не беше останало. Направих репортаж, обстановката към този момент започваше да става неуместна. После отново върших репортаж за това, че по аптеките няма маски и антисептичен гел.
След някой и различен ден магазините още веднъж бяха заредени и за момент това подхрани илюзията ни, че сме се върнали към някакво обикновено състояние. В провинцията на Лоди обаче случаите продължаваха да порастват и се появи ново огнище - Вал Сериана, планинска зона с провинцията на Бергамо. В идващите часове чакахме да разгласят тази част за алена зона, чакахме два дни и най-после вечерта на 2 март разбрахме, че са затворили Ломбардия, целия регион. И до момента в който се стъписвахме, видяхме по обществените мрежи видео на южноиталианци, които завземат централната гара в Милано, бягайки от Ломбардия към домовете си на юг. Само две седмици по-късно всеобщо бягство на почти 20 000 души внезапно случаите на Covid 19 в Южна Италия стремително започнаха да се усилват.
Междувременно тук обстановката се стяга от ден на ден и повече, числата порастват всяка вечер. Регионалният консултант Джулио Галера тъкмо в 18 ч дава новите цифри. Вече сме привикнали и чакаме конференцията му, с цел да я излъчим по нашия канал. И този негов обред
стартира от ден на ден да замязва на боен бюлетин за умрелите на фронта.
В Ломбардия стартират апелите към възрастните да си стоят у дома, общините незабавно се провеждат благодарение на доброволци да разнасят хранителни артикули и медикаменти. Искам да се запиша доброволка, допитвам се до кмета, само че се оказва, че само при нас нямало такава организация, всички имали кой да им оказва помощ. Ядосвам се, желая да съм потребна с каквото мога, споделям разочарованието си с друга другарка, която се намира в Малта, и от думите й ми просветва: " Няма потребност да се записваш доброволка, с твоята работа отново си потребна на хората ". Казва ми го с един подобен спокоен звук и аз разбирам.
Вече сме в навечерието на 8 март, на никого не му е до празника на дамата, за който даже не се сещаме. Нещата стават все по-сериозни и към този момент сме съвсем сигурни, че ще има нов декрет на държавното управление. Свикваме оперативка с шефа и притежателя на малкия екран, гледаме се в очите с сътрудниците и всички знаем, че работата ни не може да продължава, както до момента. Решаваме да променим новините, от в този момент нататък интервютата ще се вършат единствено посредством скайп и никой не може да влиза в седалището на малкия екран. До вечерта държавното управление затваря цяла Италия. Границите са затворени, не може да се излиза на улицата свободно, сапо по належащи аргументи, свързани с работа или пазаруване на храна или медикаменти. Затварят питейни заведения и заведения за хранене, понижават курсовете на градския превоз в огромните градове и съвсем изчезват курсовете на междуградския.
За да вървиш на работа, имаш потребност от писмо от работодателя и настрана от това от персонална декларация, че отиваш на работа. По улиците се появяват патрулки, които управляват дребното коли в придвижване,
и се постановат първите санкции: 206 евро санкция и до 3 месеца затвор.
Възниква дискусия по отношение на това дали може жителите да излизат сами да се разхождат. В началото доста хора се разхождаха и излизаха с колело, само че всяка вечер в 18 ч Галера непроменяемо продължава да оповестява числата, които към този момент са десетки хиляди и последователно започваме да виждаме все по-малко хора по улиците. За сметка на това отново в редките случаи, в които ти се случи да срещнеш някого, се поздравяваме по-сърдечно от нормално, споделяме си " Чао ", а с очите: " Братко, живи сме още ".
А на открито пролетта е пристигнала, но никой не й обръща внимание. Магнолията е разцъфнала в целия си лукс и чака някой да й се възхити, а по улиците няма жива душа.
В Бергамо обстановката става все по-трагична, хората умират, експертите ни изясняват, че вирусът мутирал непрестанно и че в този момент не умират единствено възрастни хора, че е покосил доста хора сред 30 и 45 години, че множеството от тях били в доста тежко положение и имало към този момент умряли младежи. В същото време стартират стремително да порастват числата на болните в провинцията на Бреша.
В болничното заведение " Папа Йоан XXIII " в Бергамо лекарите и сестрите работят по няколко смени наред,
повече от 12% от тях са инфектирани, липсват маски, ръкавици и най-много дихателни респиратори
за тежко болните. Същото е ситуацията във всички ломбардски лечебни заведения. Но в Бергамо е най-тежко. Там са съумели по знамение единствено за няколко часа да обезпечат 80 нови кревати за интензивното, които за няколко дни се запълват и болничното заведение афишира, че няма повече места. В Бреша не е по-розова обстановката, там броят на инфектираните и на умрелите пораства с невероятна скорост. От Милано идва новината, че държавното управление на Ломбардия в съдействие с гражданската отбрана ще строи за рекордно време болница с 400 кревати в павилионите на панаира в Милано. Ден по-късно Бергамо стартира същата концепция, полева болница, издигната от алпийските елементи в постройката на панаира в Бергамо ще може за приюти общо 100 кревати.
Обнадеждени от новината, вършим репортаж, а на идната заран, до момента в който пия чай, виждам, че тъкмо от държавното управление на Ломбардия стопират каквито и да било дейности за построяването на полевата болница в Бергамо. Още не съм тръгнала за работа, само че към този момент знам каква ще е една от новините в обедната ми емисия. Новините са непосредствено в 12.30 ч. Малко след емисията губернаторът на Ломбардия афишира, че градежът на болничното заведение може да продължи - 24-часов призрачен сън и подмятане на топката на гърба на болните, за които към този момент няма кревати.
Точно през днешния ден от седалището на региона Ломбардия афишират, че няма към този момент места за болните, всичките кревати са заети. Същото се случва и при нас на локално равнище, по здрач локалната здравна компания оповестява, че спешна помощ на двете лечебни заведения няма повече да приема коли за спешна помощ. Това е знак, че
занапред нататък, който се разболее, няма да бъде лекуван в болница.
Да не приказваме за това, че болните от ковид умират сами. В по-голямата си част са възрастни хора, които даже не могат да се сбогуват с околните си. Умират в тотална самотност. Един доктор, на който му домъчняло, като гледал сърцераздирателни подиуми, насочи апел за подаяние на таблети - да могат най-малко да свържат виртуално умиращите с околните им за последно довиждане. Множество организации откликнаха на апела и подариха таблети. Навсякъде елементарни хора още през цялото време започнаха да вършат дарения за лечебните заведения и сумите, които се събраха, за негативно къс период с шест нули. Всички подаряват - от предприемача до пенсионера. Парите би трябвало да послужат за респиратори, маски и всичко належащо за лекуването. Би трябвало да послужат и за заплащането на изключителните часове, отработени от лекари и сестри.
Паралелно с това, в Италия идват китайските лекари, които са се борили с епидемията в Ухан, и те носят респиратори, маски и други санитарни материали. Две седмици преди тяхното идване Италия беше се пробвала да купи маски и други нужни материали от Германия и Франция, които обаче блокираха износа и отхвърлиха помощ за Ботуша.
Но най-големият удар за Италия пристигна на 12 март, когато една фраза на ръководителката на Европейската централна банка Кристин Лагард за разликата сред курс " купува " и " продава ", провокира срив от 17% на миланската борса. (Според " Юрактив " Лагард е декларирала, че не й е работа да сведе до най-малко разликата в доходността сред задълженията, издадени от мощно задлъжнели страни от еврозоната като Италия и референтните облигации на Германия - бел. ред.) Тук се надигна вълна от неодобрение -
очевидно в Европа въобще не си дават сметка през какво минаваме,
какви са последствията за италианската стопанска система вседствие на тази голяма епидемиологична рецесия. Да, май в действителност не си дават сметка.
В Бергамо няма място за ковчезите - от седмица не знаят какво да вършат с тях. И като гледаме едно видео на ковчезите, подредени в централната базилика на града, в гърлото засяда буца, която не се стопява, тъй като на идващия ден виждаме по какъв начин камионите на армията в кордон потеглят за други региони. Тук в Бергамо крематориумите работят непрекъснато и не могат да смогнат, няма към този момент място за жертвите на вируса. В същото време са неразрешени погребенията, даже и последно довиждане няма. Само тишина.
© REUTERS
Камиони на армията извозват ковчезите в Бергамо.
Аз приключвам работа и отивам да пазаря, към момента може да се пазари, само че нямам маска, а в супера всички са с маски, срещам един прочут, един руснак пианист, който от надалеч вика: " Ти си луда да вървиш без маска, ще ти изпратя указаниеl по какъв начин да си направиш у дома! " Аз обаче махам с ръка, знам, че не бих могла да се доверя на ефикасността на маските, направени по напътствие. Но неговите думи провокират реакция в мен, обгръща ме тревога.
Прибирам се вкъщи, вечерям и ме заболява мощно коремът,
гади ми се, не ми е добре, споделям си: " Ето, хвана ме! ".
Приготвям си чай и се слушам с приятелката ми от Малта. Описвам й признаците, а тя напълно умерено ми декларира: " Това е стрес, Поли, никакъв ковид! ". След два часа диалог с нея ми минава. По-добре съм. Добре, че ги има модерните виртуални връзки със старите другари. Почти всякога, като отивам на работа, ме боли коремът, или ми се вие свят. Явно това е реакцията ми на напрежението, на който съм подложена. Но притискам зъби, тъй като знам, че там някъде - във всичките ломбардски лечебни заведения има хора, които са доста по-зле, лекари и сестри, които се борят до последно, изтощени, унищожени, от време на време съкрушени, които не престават да се борят за живота на хората.
Пак съм на работа, би трябвало да разглася следващите цифри и следващия черен ден за Ломбардия, чакаме върхът да се премине, само че той дори се усилва. " Готови, една минута до ефир ", споделя по вътрешния микрофон сътрудника и аз поглъщам буцата, която от дни е заседнала в гърлото ми, пречиствам си гърлото, тъй като би трябвало да вдъхна убеденост на феновете.
А на открито цветовете на магнолията към този момент са тъжни и изсъхнали. Тази пролет нямаше кой да се възхити на хубостта й.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (809)
Затварям след себе си вратата на малкия екран, в която работя, и поемам с колата към къщи. Пътувам, а по улиците няма никой, единствено само моята кола, която се движи като из нереален град, в който няма хора и в никакъв случай не е имало. А часът е единствено 8 вечерта.
Пътувам из празните улици, а мисълта ми се връща обратно, в оня 21 февруари, в който животът на всички ни се промени.
На 21-ви беше открит пациентът №1 в провинцията на Лоди
(в района на Ломбардия - бел. ред.), в новините настана блъсканица, медиите се надпреварваха да възстановят контактите на този 38-годишен човек, да цитират китайските случаи. Само след няколко часа инфектираните се оказаха доста повече и в едно малко градче във региона на Венето, т.е. доста надалеч от Ломбардия, умря първият пациент, притежател на ковид.
Настана блъсканица, националните медии към този момент бяха изпратили репортери в зоната на Лоди и във Венето, които при всяка емисия актуализираха инфомацията, а въпросите стремително нарастваха.
На 23 февруари, неделя, бях на работа - работя като публицист в дребна локална телевизия. Беше неделята на Карнавала, цялото градче се беше събрало за този толкоз обичан празник. През целия ден се пробвах да се свържа с кмета на градчето, с цел да схвана дали при създалата се в Ломбардия обстановка карнавалът ще се състои. Тъй като кметът не ми отговаряше, потърсих локален представител в районното държавно управление, който ми заяви, че се чака до края на деня на районно равнище да излезе указ, който не разрешава всички митинги, спортните събития, затваря учебните заведения. Междувременно започнахме с паника да следим националната преса и на всеки половин час нарастваше цифрата на инфектираните, започнаха да се появяват и смъртни случаи. И всичко това единствено за няколко часа - тези на работната ми промяна от 8 часа.
Усещането, че се случва нещо доста ужасно, което е доста по-голямо от нас
което надали можехме да разберем, се усили.
До започването на вечерните вести декретът по този начин и не излезе и кметът позволи провеждането на карнавала - стотици деца и възрастни във радостен и пъстър конвой с музика - картина, която на идващия ден щеше да ни се коства неуместна и далечна.
Същата вечер бях поканена на събиране с другари - брачният партньор на моя другарка празнуваше рожден ден. Никак не ми се ходеше, просто не бях в въодушевление за това, откакто през целия ден съм броила заболели от Covid 19. Но най-после отидох, повеселихме се, посмяхме се, напрежението в мен се стопи. Същата вечер късно излезе декретът, който през целия ден бяхме чакали: затвориха учебните заведения, стопираха спортните събития и тренировки, питейните заведения можеха да работят единствено от 8 до 18 ч, заведенията за хранене остават отворени и в провинцията на Лоди се открива алена зона, от която не може нито да се излиза, нито да се влиза. Там сложиха карабинери и военни по всички пътни артерии.
Явно след излизането на декрета новината стремително беше публикувана и по света. Приятелката ми от Берлин (ние сме деца на емиграционното време и сме разпръснати по света, и доста преди ковид практикувахме виртуално приятелство) незабавно ми писа, чула за обстановката, и ми предложи да ми изпрати маски. Тогава подцених предлагането и не й отговорих безапелационно.
Дните по-късно се трансфораха в делириум, всеки ден започвахме да броим инфектираните, тежките случаи,
умрелите. На сутринта в понеделник разбрахме, че рафтовете в супермаркетите са изпразнени, в неделята имало настъпление на " хуните " по питателните магазини и нищо не беше останало. Направих репортаж, обстановката към този момент започваше да става неуместна. После отново върших репортаж за това, че по аптеките няма маски и антисептичен гел.
След някой и различен ден магазините още веднъж бяха заредени и за момент това подхрани илюзията ни, че сме се върнали към някакво обикновено състояние. В провинцията на Лоди обаче случаите продължаваха да порастват и се появи ново огнище - Вал Сериана, планинска зона с провинцията на Бергамо. В идващите часове чакахме да разгласят тази част за алена зона, чакахме два дни и най-после вечерта на 2 март разбрахме, че са затворили Ломбардия, целия регион. И до момента в който се стъписвахме, видяхме по обществените мрежи видео на южноиталианци, които завземат централната гара в Милано, бягайки от Ломбардия към домовете си на юг. Само две седмици по-късно всеобщо бягство на почти 20 000 души внезапно случаите на Covid 19 в Южна Италия стремително започнаха да се усилват.
Междувременно тук обстановката се стяга от ден на ден и повече, числата порастват всяка вечер. Регионалният консултант Джулио Галера тъкмо в 18 ч дава новите цифри. Вече сме привикнали и чакаме конференцията му, с цел да я излъчим по нашия канал. И този негов обред
стартира от ден на ден да замязва на боен бюлетин за умрелите на фронта.
В Ломбардия стартират апелите към възрастните да си стоят у дома, общините незабавно се провеждат благодарение на доброволци да разнасят хранителни артикули и медикаменти. Искам да се запиша доброволка, допитвам се до кмета, само че се оказва, че само при нас нямало такава организация, всички имали кой да им оказва помощ. Ядосвам се, желая да съм потребна с каквото мога, споделям разочарованието си с друга другарка, която се намира в Малта, и от думите й ми просветва: " Няма потребност да се записваш доброволка, с твоята работа отново си потребна на хората ". Казва ми го с един подобен спокоен звук и аз разбирам.
Вече сме в навечерието на 8 март, на никого не му е до празника на дамата, за който даже не се сещаме. Нещата стават все по-сериозни и към този момент сме съвсем сигурни, че ще има нов декрет на държавното управление. Свикваме оперативка с шефа и притежателя на малкия екран, гледаме се в очите с сътрудниците и всички знаем, че работата ни не може да продължава, както до момента. Решаваме да променим новините, от в този момент нататък интервютата ще се вършат единствено посредством скайп и никой не може да влиза в седалището на малкия екран. До вечерта държавното управление затваря цяла Италия. Границите са затворени, не може да се излиза на улицата свободно, сапо по належащи аргументи, свързани с работа или пазаруване на храна или медикаменти. Затварят питейни заведения и заведения за хранене, понижават курсовете на градския превоз в огромните градове и съвсем изчезват курсовете на междуградския.
За да вървиш на работа, имаш потребност от писмо от работодателя и настрана от това от персонална декларация, че отиваш на работа. По улиците се появяват патрулки, които управляват дребното коли в придвижване,
и се постановат първите санкции: 206 евро санкция и до 3 месеца затвор.
Възниква дискусия по отношение на това дали може жителите да излизат сами да се разхождат. В началото доста хора се разхождаха и излизаха с колело, само че всяка вечер в 18 ч Галера непроменяемо продължава да оповестява числата, които към този момент са десетки хиляди и последователно започваме да виждаме все по-малко хора по улиците. За сметка на това отново в редките случаи, в които ти се случи да срещнеш някого, се поздравяваме по-сърдечно от нормално, споделяме си " Чао ", а с очите: " Братко, живи сме още ".
А на открито пролетта е пристигнала, но никой не й обръща внимание. Магнолията е разцъфнала в целия си лукс и чака някой да й се възхити, а по улиците няма жива душа.
В Бергамо обстановката става все по-трагична, хората умират, експертите ни изясняват, че вирусът мутирал непрестанно и че в този момент не умират единствено възрастни хора, че е покосил доста хора сред 30 и 45 години, че множеството от тях били в доста тежко положение и имало към този момент умряли младежи. В същото време стартират стремително да порастват числата на болните в провинцията на Бреша.
В болничното заведение " Папа Йоан XXIII " в Бергамо лекарите и сестрите работят по няколко смени наред,
повече от 12% от тях са инфектирани, липсват маски, ръкавици и най-много дихателни респиратори
за тежко болните. Същото е ситуацията във всички ломбардски лечебни заведения. Но в Бергамо е най-тежко. Там са съумели по знамение единствено за няколко часа да обезпечат 80 нови кревати за интензивното, които за няколко дни се запълват и болничното заведение афишира, че няма повече места. В Бреша не е по-розова обстановката, там броят на инфектираните и на умрелите пораства с невероятна скорост. От Милано идва новината, че държавното управление на Ломбардия в съдействие с гражданската отбрана ще строи за рекордно време болница с 400 кревати в павилионите на панаира в Милано. Ден по-късно Бергамо стартира същата концепция, полева болница, издигната от алпийските елементи в постройката на панаира в Бергамо ще може за приюти общо 100 кревати.
Обнадеждени от новината, вършим репортаж, а на идната заран, до момента в който пия чай, виждам, че тъкмо от държавното управление на Ломбардия стопират каквито и да било дейности за построяването на полевата болница в Бергамо. Още не съм тръгнала за работа, само че към този момент знам каква ще е една от новините в обедната ми емисия. Новините са непосредствено в 12.30 ч. Малко след емисията губернаторът на Ломбардия афишира, че градежът на болничното заведение може да продължи - 24-часов призрачен сън и подмятане на топката на гърба на болните, за които към този момент няма кревати.
Точно през днешния ден от седалището на региона Ломбардия афишират, че няма към този момент места за болните, всичките кревати са заети. Същото се случва и при нас на локално равнище, по здрач локалната здравна компания оповестява, че спешна помощ на двете лечебни заведения няма повече да приема коли за спешна помощ. Това е знак, че
занапред нататък, който се разболее, няма да бъде лекуван в болница.
Да не приказваме за това, че болните от ковид умират сами. В по-голямата си част са възрастни хора, които даже не могат да се сбогуват с околните си. Умират в тотална самотност. Един доктор, на който му домъчняло, като гледал сърцераздирателни подиуми, насочи апел за подаяние на таблети - да могат най-малко да свържат виртуално умиращите с околните им за последно довиждане. Множество организации откликнаха на апела и подариха таблети. Навсякъде елементарни хора още през цялото време започнаха да вършат дарения за лечебните заведения и сумите, които се събраха, за негативно къс период с шест нули. Всички подаряват - от предприемача до пенсионера. Парите би трябвало да послужат за респиратори, маски и всичко належащо за лекуването. Би трябвало да послужат и за заплащането на изключителните часове, отработени от лекари и сестри.
Паралелно с това, в Италия идват китайските лекари, които са се борили с епидемията в Ухан, и те носят респиратори, маски и други санитарни материали. Две седмици преди тяхното идване Италия беше се пробвала да купи маски и други нужни материали от Германия и Франция, които обаче блокираха износа и отхвърлиха помощ за Ботуша.
Но най-големият удар за Италия пристигна на 12 март, когато една фраза на ръководителката на Европейската централна банка Кристин Лагард за разликата сред курс " купува " и " продава ", провокира срив от 17% на миланската борса. (Според " Юрактив " Лагард е декларирала, че не й е работа да сведе до най-малко разликата в доходността сред задълженията, издадени от мощно задлъжнели страни от еврозоната като Италия и референтните облигации на Германия - бел. ред.) Тук се надигна вълна от неодобрение -
очевидно в Европа въобще не си дават сметка през какво минаваме,
какви са последствията за италианската стопанска система вседствие на тази голяма епидемиологична рецесия. Да, май в действителност не си дават сметка.
В Бергамо няма място за ковчезите - от седмица не знаят какво да вършат с тях. И като гледаме едно видео на ковчезите, подредени в централната базилика на града, в гърлото засяда буца, която не се стопява, тъй като на идващия ден виждаме по какъв начин камионите на армията в кордон потеглят за други региони. Тук в Бергамо крематориумите работят непрекъснато и не могат да смогнат, няма към този момент място за жертвите на вируса. В същото време са неразрешени погребенията, даже и последно довиждане няма. Само тишина.
© REUTERS
Камиони на армията извозват ковчезите в Бергамо.
Аз приключвам работа и отивам да пазаря, към момента може да се пазари, само че нямам маска, а в супера всички са с маски, срещам един прочут, един руснак пианист, който от надалеч вика: " Ти си луда да вървиш без маска, ще ти изпратя указаниеl по какъв начин да си направиш у дома! " Аз обаче махам с ръка, знам, че не бих могла да се доверя на ефикасността на маските, направени по напътствие. Но неговите думи провокират реакция в мен, обгръща ме тревога.
Прибирам се вкъщи, вечерям и ме заболява мощно коремът,
гади ми се, не ми е добре, споделям си: " Ето, хвана ме! ".
Приготвям си чай и се слушам с приятелката ми от Малта. Описвам й признаците, а тя напълно умерено ми декларира: " Това е стрес, Поли, никакъв ковид! ". След два часа диалог с нея ми минава. По-добре съм. Добре, че ги има модерните виртуални връзки със старите другари. Почти всякога, като отивам на работа, ме боли коремът, или ми се вие свят. Явно това е реакцията ми на напрежението, на който съм подложена. Но притискам зъби, тъй като знам, че там някъде - във всичките ломбардски лечебни заведения има хора, които са доста по-зле, лекари и сестри, които се борят до последно, изтощени, унищожени, от време на време съкрушени, които не престават да се борят за живота на хората.
Пак съм на работа, би трябвало да разглася следващите цифри и следващия черен ден за Ломбардия, чакаме върхът да се премине, само че той дори се усилва. " Готови, една минута до ефир ", споделя по вътрешния микрофон сътрудника и аз поглъщам буцата, която от дни е заседнала в гърлото ми, пречиствам си гърлото, тъй като би трябвало да вдъхна убеденост на феновете.
А на открито цветовете на магнолията към този момент са тъжни и изсъхнали. Тази пролет нямаше кой да се възхити на хубостта й.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (809)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ