Почина баща ми. Когато смъртта влезе в един дом, в

Почина татко ми. Когато гибелта влезе в един дом, в него се настаняват болежка и тъга. Близките оплакват покойника, спомнят си положителните му каузи, приказват за живота му. Но не и моите родственици. Те трансфораха погребението в треторазряден панаир.
С татко ми не бяхме близки. Докато беше жив, с брат ми трябваше да разделяме любовта и вниманието му с двете му сестри. По-голямата беше разведена, а по-малката – вдовица. За страдание той предпочиташе тях и това си личеше във всичко. Спомням си една люта зима преди доста години. Дървата бяха свършили и с брат ми мръзнехме. От сутринта майка ми очакваше татко ми да донесе заплата, с цел да купят дърва и въглища. Татко се прибра привечер, пиян и развеселен. Сърдита, че е просрочен, майка ми го попита къде са парите. С типично небрежния си звук той отговори, че ги е дал всичките на по-голямата си сестра, тъй като била в потребност.

Оказа се, че е предпочел фамилията на сестра му да спи на топло, а личните му деца да треперят от мраз. Това не беше нито първото, нито последното ни отчаяние от него. С брат ми в никакъв случай не получихме подарък за рождените си дни, само че за сметка на това братовчедите ни получаваха кукли и колички, които татко ми в никакъв случай не забравяше да им подари.
Веднъж брат ми се разболя. Лежеше вкъщи с висока температура, целият плувнал в пот. Беше Антоновден – именият ден на обичания племенник на баща. Някъде по обед той се прибра по-рано от работа, а в ръцете си държеше две чанти, цялостни с лакомства. Какво ли нямаше вътре – банани, портокали, шоколади. Зарадвано си помислих, че желае да изненада болния ми брат, а и аз сигурно щях да опитам от вкуснотиите.

Изненада имаше, само че неприятна. Подаръците не бяха за нас, а за братовчед ми Антон. До ден сегашен пред очите ми е разплаканото лице на брат ми и по какъв начин протягаше умолително ръка към портокалите. „ Не може! Не са за вас. Някой ден ще ви купя, имайте самообладание “ – сподели татко ми и излезе. И ние бяхме търпеливи. Години наред вярвахме, че все някой ден сърцето му ще се отвори и за нас, но уви.
Бяхме подценени и изоставени даже на абитуриентските си балове. Наложи се майка ни да работи изключително, с цел да можем да си позволим това значимо събитие в живота на всеки юноша. Понякога преглеждам фотосите от бала си, взирайки се в щастливите лица на съучениците ми, прегърнали гордите си родители, и се питах какво ли е чувството да имаш бащина поддръжка.

Когато с брат ми поехме по собствен път в живота, родителите ми останаха двамата сами. Като се случеше да се забележим с майка ми, тя с тъга споделяше, че татко ми продължава да я подценява и да оказва помощ на двете си сестри. Сърцето му не трепвало за никого с изключение на за тях. И за обичания му племенник, несъмнено. Даже възнамерявал да си купи къща на село, да гледа животни, да сади зеленчуци и да ги праща на сестрите си.
За нас – нито дума.
Все едно ни нямаше в живота му. Болеше ни, само че не можехме да измолим любов от коравото му сърце. Той по този начин и направи – отиде в затънтената провинция и напълно ни не помни.

Изминаха няколко години.
С брат ми се задомихме, родиха ни се деца, само че не успяхме да се сближим с татко ни. От познати чувахме, че канел родственици в къщата и в тяхна чест давал обилни трапези.
Организирал сватбата на братовчед ни Антон, отпразнували пенсионирането на двете ми лели, раждането на внуците им. Всички разноски посрещал татко ни.
Пред гостите разправял, че няма по-близки на този свят от сестрите си и някой ден те ще го наследят. Лелите ми от своя страна пък разгорещено се кълнели, че в никакъв случай не биха го изоставили – по този начин, както сме го създали ние – родните му неблагодарни деца.

Времето лети и не щеш ли настъпи моментът роднините му да изпълнят клетвата си. Една заран обезпокоена майка ми се обади, че съседи на баща го видели паднал на двора. С брат ми незабавно отидохме и без да губим време, го откарахме в болничното заведение, където лекарите откриха, че е получил инсулт. Оказа се обаче, че няма здравни осигуровки и не могат да го одобряват за лекуване. За два часа намерихме парите и до момента в който уредим заплащането, татко ни лежа в колата. В оня миг не мислехме за нищо друго, с изключение на по какъв начин да спасим живота му. А и той самият комфортно не помни предишното и се остави на грижите ни. Дни наред се лекува в болничното заведение и нито един път не беше посетен от роднините си. А по какъв начин ги чакаше! Непрекъснато питаше по кое време ще дойдат сестрите му или обичаният му племенник Антон. Не пристигнаха – болничната атмосфера ги депресирала.

Когато го изписаха, с цел да не тормозя майка си, го поканих вкъщи да се възвърне изцяло. Тогава татко ми за повторно видя щерка ми, първия път се засякохме инцидентно на улицата.
Един месец цялото семейство се грижи безрезервно за него. Конфликтите бяха забравени, болката – спотаена надълбоко в душата. С брат ми предполагахме, че в този момент към този момент ще успеем същински да се сближим. Поредната жестока заблуда. Веднъж баща се почувствал по-добре и без да се сбогува, или да благодари за гостоприемството, си тръгнал самичък. По-късно научихме, че се е оплаквал от неприятното отношение, което сме имали към него.
Това беше благодарността му.

Една година след първия инсулт последва втори. За страдание съдбовен. Въпреки попарените ни очаквания с брат ми доста се натъжихме от гибелта му. На погребението за наша голяма изненада роднините ги нямаше.
Нямаше ги, тъй като до момента в който ние погребвахме татко си, те били заети като тайфа обеден разбойници да обират имуществото му. Няколко дни по-късно, когато отидохме в къщата, открихме, че е съвсем празна. Липсваха животните, покъщнината и пенсията на татко ни. В подмяна на това по-възрастната ни вуйна съобщи, че всичко, което е било на брат й, се поставя на нея по право. Викаше, крещеше, опитваше се да ни изгони. Разбира се, не съумя. Щом я попитахме къде е имуществото, тя се закле, че с пръст не е пипнала нищо. За да бъде по-убедителна, се прекръсти и сподели, че в случай че е взела и сламка, дано Бог да я накаже.

И навръх 40-ия ден от гибелта на баща я блъсна кола. Съдба или отмъщение, както и да го наречеш, само че някой очевидно горе беше чул лъжливата й клетва. Сега тя лежи потрошена в болничното заведение, само че надали й идва мислено по какъв начин е постъпила с брат си. Иска ми се татко ми да беше жив и да види по какъв начин алчната му рода не изчака пръстта на гроба да се слегне, с цел да обере всичко.
Цанка
Инфо: lichna-drama