По времето на социализма хората имаха друга нагласа за живот.

По времето на социализма хората имаха друга настройка за живот. Нямаше го този ламтеж за благосъстояние. Имаше почитание, съблюдаваха се традициите, моралът бе полезност. Ще опиша преживелица от студентските ми години, когато се срещнах с огромния човек проф. доктор к. т. н. Иван Младенов Тодоров от с. Митровци, тогава Михайловградски окръг. Постъпих във Висшия химико-технологичен институт. Студентството ми стартира като чорбаджия в строящия се Металургичен комбинат „ Кремиковци “. По искане на строителите се разделихме на групи. Един ден ни събра представител на института и сподели: „ Утре имаме доста сериозна задача за осъществяване, починете си добре и в 8 сутринта бъдете тук. “ Тръгвахме си, когато един от студентите стартира да показва някои от нас да останат. Посочи и мен и сподели: „ Работата, която би трябвало на следващия ден да правим, е за мъжки момчета. Ако я работим цялата бригада, ще настъпи неразбория. Предлагам да останем и снощи да я свършим. “ Останахме шестима бригадири. С колчета бе заградена повърхност, дълга 6 метра, необятна 2,5 метра, която трябваше да се изкопае на дълбочина 2 метра. Хванахме се и свършихме мъжки работата. После всеки се сви и легна, където откри. Събудиха ни гласове „ Браво! “. Проф. Младенов сияеше от наслада. „ Излезте да ви видя! Това е героизъм. Такава приятна изненада не съм имал! “ От този ден стартира същинското ни бригадирство в „ Кремиковци “. Получавахме задания за ровове, бъркане и наливане на бетон, изграждане на навеси… А проф. Младенов в множеството дни бе с нас. Водехме диалози, които ни въвеждаха в студентския живот. Той се държеше толкоз нормално, човешки, а ние изпитвахме почит към него. Помня думите му: „ Времето на кирката и лопатата мина. Живеем във времето на науката. Науката е като път из шубраци и по хълмове към връх, за който нямаме визия. На този път всички сме възпитаници с друга степен на подготовка, по тази причина сме сътрудници. В нашата страна се прави начална индустриализация и огромно строителство. Неща, които в други страни са осъществени преди доста години. Лансира се машинация – че сме улеснени, че ще използваме техните достижения. Те не ни ги дават и не са длъжни да ни ги дават. Науката се развива с изминаване на път, а не от подаяния. Колеги, труд, труд ни чака! “ Разговаряхме на разнообразни тематики, един път стана въпрос за почивките ни през лятото. Кой ходил на море, кой на планина, кой си хванал гадже… Аз мълчах. В един момент професорът се вгледа в мен: „ Колега, не казахте нищо за вашето лято. “ Отговорих му: „ От село съм, а там почивката е в работа, море не съм виждал. “ Като на себе си той прошепна: „ Български студент не е виждал море. “ Бригадата свърши, с проф. Младенов от време на време се засичахме из коридорите на института. В последните дни на образователната година мой състудент ми сподели, че проф. Младенов ме вика в кабинета си. Както постоянно, професорът леко се усмихна: „ Колега, щом си свикнал през лятото да работиш, това лято ще поработим дружно. Това ще стане в Бургас, ето ти адреса, където ще се срещнем, и пари за билет за влака. “ Изненадата ми беше огромна. И даже не се поинтересувах какво ще работим, какво да си взема, какъв брой ще продължи тази работа. Реших да се върна и да го попитам за тези неща, само че той си беше отишъл. Когато дойдох в Бургас, с притихнал мирис позвъних на вратата на посочения апартамент. Изненадата ми бе голяма, когато ми отвори студент, с който се познавахме от института. Представи се: „ Аз съм Тошо, брат на проф. Младенов. Брат ми даде повеля да ти осигуря отмора на море. “ Засмя се: „ И момиче да ти намеря! В този плик са парите, с които разполагаш. “ Истински българин и огромен човек беше проф. Младенов! Болест изяде живота му – млад си отиде от този свят. Източник: socbg.com