По обяд на 18 април 1942 г. 16 бомбардировачи на

По обяд на 18 април 1942 година 16 бомбардировачи на американската войска, под командването на смелия (или безразсъден…) водач подполковник Джими Дулитъл, се появяват в небето над Токио и други основни японски индустриални градове в изненадващо нахлуване, с което да отмъстят за офанзивата над Пърл Харбър. За 80-те доброволци, които изхвърчат тази заран от самолетоносача Хорнет, задачата е еднопосочна. След като атакуват Япония, по-голямата част от тях се отлетят към свободен Китай, където поради дребното им останало гориво по-голямата част от мъжете кацат с изменчив триумф край брега, където са избавени от локални селяни, партизани или мисионери.

Джими Дулитъл

Отдавна забравените мисионерски записи, открити в архивите на университета ДеПол, за пръв път хвърлят нова и значима светлина върху степента, в която китайците страдат след Дулитъл.

В моментите след нападението над Токио побеснелите японски водачи виждат по какъв начин крайбрежните провинции на Китай могат да са рискова сляпа точка в отбраната на родината. Защото американските самолетоносачи освен могат да нанасят изненадващи офанзиви и да се скрият на безвредно в Китай, само че бомбардировачи могат даже да летят непосредствено от китайските летища, с цел да атакуван Япония. Японските военни надлежно подреждат незабавна акция против стратегически значими точки, издавайки действен проект в края на април, единствено дни след нападението в Дулитъл.

По сведения на оживелите крайната цел е да се санкционират китайските съдружници на Съединените щати, изключително тези градове, в които американските летци са избавени след нападението. По това време японските сили окупират Манджурия, както и основни пристанища, железници и промишлени и търговски центрове в Китай.

Съединени американски щати нито имат сили там, нито религия, че китайските военни могат да отхвърлен окупационните старания на японците. Подробности за заличаването, което скоро следва – тъкмо както публични лица във Вашингтон и Чунцин (временната столица на Китай) и даже самият Джими Дулитъл от дълго време плануват – идват от архивите на американските мисионери, някои от които са помагали на нападателите. Мисионерите знаят за евентуалния яд на японците, които живеят в не изключително здрав мир в граничния район навръх юг от окупиран Китай. Историите за жестокостите в Нанкин циркулират необятно. Когато японците влизат в града, „ първото нещо, което виждат, е група кавалеристи “, спомня си Херберт Ваденберг, американски духовник. „ Конете са с лъскави черни ботуши. Мъжете носят ботуши и шлем. Те носят и автомати. “

Ванденберг чува новинарските предавания за нападението в Токио, до момента в който е в град Линчуан, дом на към 50 000 души, както и на най-голямата католическа черква в Южен Китай, с потенциал хиляди. Дни след набезите до Ванденберг доближават писма от Поянг и Ихуанг, които го уведомяват, че локалните свещеници се грижат за някои от летците. „ Дойдоха при нас пешком “, написа Ваденберг. „ Бяха изтощени и гладни. Дрехите им бяха скъсани и мръсни от изкачването по планините. Дадохме им пържено пиле. Превързахме раните им и измихме облеклата им. Монахините им опекоха питки. Дадохме им леглата си. “

До началото на юни опустошенията към този момент стартират. Отец Венделин Дюнкер следи резултата от нахлуване на Япония над град Иуанг: „ Те гръмнаха всеки мъж, жена, дете, крава, свиня и съвсем всичко, което се движеше. Изнасилиха всяка жена на възраст от 10 до 65 години, а преди да изгорят града, го разграбиха усърдно. “ Той продължава в своя непубликуван спомен: „ Никой от убитите хора също по този начин не е заровен, а труповете са оставени да лежат на земята, с цел да изгният, дружно със свинете и кравите. “

Японците влизат в Нанхен на разсъмване на 11 юни сутринта като стартират всеобщо кръвопролитие, толкоз извънредно, че по-късно мисионерите го назовават „ изнасилването на Нанхен “. Войниците събират 800 дами и ги кар+ат в склада пред източната врата. „ Един месец японците остават в града като през множеството време обикалят с цялостните с опустошение улици нищожно облечени, пият през огромна част от времето и постоянно се оглеждат за дами “, написа преподобният Фредерик Макгуайър. „ Жените и децата, които не съумяват да избягат от Нанхен, дълго ще помнят японците – дамите и девойките, тъй като са били редовно изнасилвани от имперските войски на Япония и в този момент страдат всеобщо от венерически заболявания, а децата, тъй като скърбят за невъзмутимо убитите си татковци в името на „ новия ред “ в Източна Азия. “

През лятото японците унищожават към 50 000 квадратни километра. Разграбват градове и села. Войниците крадат мед след което унищожават кошерите, изяждат, крадат или просто избиват хиляди волове, свине и други селскостопански животни, унищожават жизненоважни напоителни системи и подпалват посевите. Те унищожават мостове, пътища и летища. „ Като рой скакалци те не оставят след себе си нищо друго с изключение на заличаване и безпорядък “, написа Дюнкер.

Онези, за които се схваща, че са помагали на нападателите на Дулитъл, са измъчвани. В Нанхен бойците принуждават група мъже, които са нахранили летците да ядат фекалии, след което подреждат 10 от тях един зад различен за „ съревнование с патрони “, с цел да видят какъв брой индивида могат да бъдат убити с един патрон. В Иуанг, мъж на име Ма Енг Лин, който бе приел водача Харолд Уотсън в дома си, е завит в одеяло, вързан за стол и залят с керосин. След това бойци принуждават жена му да го възпламени.

„ Мъжете от Нападението Дулитъл “, написа по-късно преподобният Чарлз Мейус, “ не си даваха сметка, че същите тези дребни дарове, които дават на спасителите си в символ на благодарност за тяхното гостолюбие – парашути, ръкавици, валута, пакети с цигари – няколко седмици по-късно, ще бъдат употребявани като доказателства за тяхното наличие и довеждат до изтезания и гибелта на техните спасители! “

Американските медии отразяват случилото се – напролет на 1943 година, когато мисионерите очевидци на жестокостите се завръщат вкъщи. The New York Times написа: „ Японците са избрали по какъв начин желаят да се показват пред света. Ние ще ги одобряваме по лична преценка, по отношение на това, което са посочили. Няма да забравим и ще забележим, че се заплаща наказване. “

The Los Angeles Times е надалеч по-рязък: „ Да се каже, че тези убийства са били стимулирани от безволие и от дивачество, е да посочим очевидното. По този метод водачите на войната в Нипон потвърдиха своята подлост. “

Тези забележки обаче не получават доста внимание и клането скоро е забравено. Тази покруса най-добре е разказана от един китайски публицист: „ Нашествениците направиха от богата, процъфтяваща страна, човешки пъкъл, грозно гробище, където единственото живо, което видяхме на километри, беше куче, кожа и кости, което избяга в смут преди даже да го доближим. “