Сините дупки са очите на океана
Плували ли сте в миналото на място в морето, където към вас водата е малко над кръста, а изпод е мрачен бунар в индигово синьо? Струва ви се, че няма дъно. Всичко, което усещате, е ледена вода към ходилата си, всичко, което виждате, е прелестно наситeно синьо, което се простира до дълбините.
Представете си единствено за секунда, че се гмуркате в този морски бунар. Спускате се все по-надолу и по-надолу, водното налягане притиска гърдите ви. Изплашени сте, само че има нещо необичайно примамващо в това пътешестване сякаш към сърцето на Земята. Ако се огледате, виждате отвесни стени, които се спускат стръмно в дълбините.
Това е страшният и в същото време възхитителен свят на сините дупки – естествен феномен, който се среща в доста морета по света. Тези подводни кладенци или пещери са се формирали в миналото на сушата в плитчините на крайбрежни региони, където нормално има варовикови скали. Такива карбонатни платформи има на Бахамите, към полуостров Юкатан в Мексико и край Белиз.
Името на тези дупки идва от
яркия контрастност сред наситеното
синьо на дълбоките води вътре и по-светлосиньото в плитчините към тях. Обикновено те имат кръгла или съвсем кръгла форма и отвисоко наподобяват на мрачно око в океана.
Наситеният мрачен цвят се дължи на прозрачността на водата и на белия карбонатен пясък на дъното. Синята светлина е най-мощната от светлинния набор при тези естествени явления. Червеното, жълтото и зеленото се всмукват при прекосяването им през водата. Сините лъчи обаче съумяват да доближат до белите пясъци изпод, които ги отразяват назад.
Сините дупки са се образували преди към 15 хиляди години при последния ледников интервал, когато морското ниво е било към 100–120 метра по-ниско от настоящето. Тогава тези пещери са били над водата и са били подложени на същата ерозия от дъжд и химическо изветряне, която се среща постоянно при терени, построени от варовици. Ерозията спряла, откакто кухините и пещерите били потопени под вода в края на ледниковия интервал.
В множеството дупки има както солена, по този начин и сладка вода.
Там, където двата пласта се срещат, се получава едва кисела химическа реакция, която постепенно прояжда варовиковата канара. С течение на времето този развой може да сътвори странични подводни проходи или хоризонтални „ ръце ”(ръкави?), които потеглят встрани от отвесно разположената пещера. Понякога тези „ ръце ” са много дълги. В дупката Соумилк на Бахамите тяхната дължина е над 600 метра.
При тези естествени явления нормално циркулацията на водата е слаба, тъй че под избрана дълбочина в тях няма О2. Тази среда е доста негостоприемна за множеството морски организми, само че въпреки всичко там се развиват огромен брой бактерии.
