Пловдивският архипелаг на Александър Секулов
Пловдивският архипелаг е метафора, която разказва характерното у Александър Секулов. Той е буен мечтател и странник, мореплавател, вързал погледа си като въже за огромната канара на обичания остров. Малко са толкоз хомогенните светове в българската литература и в българския живот, където тъкмо фантазията съдбовно липсва, сменена от доста неприятен, битов натурализъм с детайли на хорър.
„ Възхвала на провинцията “ е книга пояснение в обич към един плаващ от хилядолетия град.
Прочетете още
Така писателят и издател Цанко Лалев прочита " Възхвала на провинцията " - последната книга на Александър Секулов - пояснение в обич към хилядолетния град. Анализът е оповестен в
Започвам с едно малко удивление, обвързвано с оформлението на „ Възхвала на провинцията “ – сборника с фрагменти от Александър Секулов. Странно е, че колажът на корицата и дребният текст върху гърба на книгата по едно и също време виждат море, лодка с платна и/или сал. Как Пловдив като централен топос в книгата, град в средата на горещо поле, леко драснато от бавните води на Марица, провокира такава асоциация? Или да задам въпроса по различен метод. Защо в творчеството на Секулов, в това число и в тази книга, се усеща по този начин мощно морето като придвижване и темп, в което постоянно има острови за поанта?
Да не се подвеждаме по елементарното пояснение, че създателят постоянно върви до обичания си мързелив Афитос, или от обстоятелството, че провинция Тракия опира в крайбрежията на Бяло море, откогато е основана. Не ни оказва помощ и добитата със специфични разследващи средства (пиене в кръчма) информация, че създателят е претърпял убийствена стихия, до момента в който е плавал на яхта, и може би там, в проблясъците на мълниите, за първи път е зърнал капитан Ахав. Отговорът на въпросите беше на върха на езика ми, само че се появи ненадейно чак когато инцидентно видях Пловдив, изобразен на красива остаряла карта от 1869 година Тя е направена от един достоен картограф от Виена, поканен в Османската империя да прокара трасето за железницата на барон Хирш. Хубаво е да напомним, че преди да се свърже със София, Пловдив има железопътна линия до Цариград.
Върху картата на австрийския гражданин Фердинанд Ритер декор Хохщетер хълмовете на Пловдив са обрисувани със затворените поредни линии на идентичните надморски височини. Тези линии носят чудното гръцко име изохипси. И защото тепетата не са застроени, на картата те наподобяват като острови. Ето по какъв начин открих незнаен за науката архипелаг – Пловдивския архипелаг, обрисуван от фамозен картограф от XIX век и разказан век и половина по-късно от Александър Секулов.
Хълмовете на Пловдив са острови в морето на живите. Хората живеят долу в ниското, а върховете са оставени за боговете. Ако съдим по името на едно от тепетата, даже пъкълът е бил за известно време на един от тези острови, а може би още е там. На различен от хълмовете се издига часовникова кула, а на друго от възвишенията му чудаците от предишното са гърмели с оръдия във връзка на разнообразни празнични събития. Днес е останал единствено часовникът в кулата, а той, както знаем, е най-страшното оръдие на боговете, с което разрушават всяка човешка цитадела от суетност и горделивост.
„ Към скалите на Джамбаз тепе в Пловдив гледаха прозорците на родната ми къща през цялото детство. То свърши с разрушаването ѝ преди 40 години “ – това споделя писателят Александър Секулов. Когато израснеш в Пловдивския архипелаг, от дребен се научаваш да пътуваш надалече и да различаваш боговете от хората. Боговете – живите и мъртвите, са горе, а хората са долу. И в случай че пъкълът е горе, значи раят е долу. Проста теологична идея, извънредно блага и сладостна. Раят, евентуално единственият парадайс, е измежду обичните хора – най-малко за годините на детството, когато дребният Александър е гледал скалите на Джамбаз тепе.
Тук е огромната разлика с моето детство. Витоша е надвиснала над София като вълната на Хокусай. Аз да вземем за пример в никакъв случай не вървя в планината. Гледам я единствено от терасата си и даже ѝ се любувам, само че знам, че тя не е място за мен. По някакъв чудноват метод изповядвам шопската невъзмутима религия, което при мен значи майчината ми религия, че „ от Витоша по-високо нема “. Планината е отвън града, недостъпна, тя не взе участие в живота му. На Черни връх – качвал съм се един път като млад – няма богове, а метеорологична станция, която мери параметрите на физическия свят, в който живеем. Мери пулса по облаците, влажната кашлица на мъгли и дъждове, атлетичните старания в битката на студа със слънчевото греене. Но макар опита ми да видя нещо поетично в измерванията с изключение на колонки с числа, знам истината. Това е природа. В Пловдив всички хора се движат в морето сред островите, сред всекидневието и дребните върхове на духа. Магическото е налично за всеки. Това е митология.
Пловдивският архипелаг е метафора, която разказва характерното у Александър Секулов. Той е буен мечтател и странник, мореплавател, вързал погледа си като въже за огромната канара на обичания остров. Малко са толкоз хомогенните светове в българската литература и в българския живот, където тъкмо фантазията съдбовно липсва, сменена от доста неприятен, битов натурализъм с детайли на хорър.
„ Възхвала на провинцията “ е книга пояснение в обич към един плаващ от хилядолетия град.
Рицарят картограф Фердинанд декор Хохщетер е правил географски открития чак в Северния остров на Нова Зеландия, само че за наше огромно учудване той се води и изобретател на Задбалканските котловини в България и академик, който е удостоверил съществуването на Средна гора. Това е времето, когато европейските откриватели разказват последните неразучени територии на света. Австрийските жители Хохщетер, Каниц и Буе навлизат в балканските земи на Османската империя. Картографират ги тъкмо за първи път. България, както и всеки остров, връх или котловина в света стартират да съществуват едвам когато метрополиите в Европа ги видят. Това е най-хубавото определение за провинция. Тя е място, което съществува единствено в случай че центърът я забележи; останала без наблюдаване, изчезва. Това е политическо квантово положение и в действителност е превъзходна научна мистерия. Какво вършат хората и градът, когато не са следени? Съществуват или не съществуват?
Александър Секулов доста добре си дава сметка за особената непрозрачност на българския живот. Авторът открива елегантно и умно решение на тази остаряла европейска теорема. За книгата си „ Възхвала на провинцията “ той споделя: „ Човекът постоянно е провинция на Господ. Господ – в случай че е столицата и центърът, и демиургът на всичко, което ни заобикаля, в което аз мощно имам вяра, тогава всеки един човек е обособена провинция и тази книга е прослава на индивида “.
Но това не е същинска религиозна мисъл. Вярващият човек, съгласно ясните закони на вярата, не приема сходно разграничаване. Човекът е единствено парченце от Бога и концепцията за някакво съотнасяне с него като център и външна страна е богохулна. В концепцията на Секулов прозират други богове, доста по-древни и по-близки до индивида. „ Що за хора сме, в случай че не можем всекидневно да живеем с Господа Си, като другари, които имат потребност да беседват. “ Следи от тези богове има освен в Археологическия музей в Пловдив, само че и в Библията. С тях връзките не всеки път са другарски. Яков се бори цяла нощ с Бога и призори получава името Израил (Израел), което значи Божи боец. Такъв – приятел/враг – е и индивидът във фрагментите на „ Възхвала на провинцията “. По-точно е да кажем – подобен е литературният воин, който споделя фрагментите. Би трябвало това да е създателят, само че не е по този начин. Писателят, който следи, разяснява и проучва света, не се покрива изцяло с индивида. Писателят е по-добрият вид на Александър Секулов. Това е духовният му облик. Човек не може да живее в света с духовния си облик, само че може да написа и да се моли посредством него.
Авторът самичък е отбелязал парадокса на раздвояването сред персона и създател: „ Уседнал човек съм. Много установен. Неподвижен съвсем. Мъчително се групирам за пътешествие, постоянно се отхвърлям в последния миг, а когато стигна уречената цел, на мига жадувам да се върна назад. Като отплата вероятно героите ми непрестанно пътуват, а най-често плават “. Тези две положения може да олицетворим с два архетипни облика – на Кораба и Кулата. Героите са на Кораба, а създателят е в Кулата.
„ Провинцията е висока кула “ – споделя Секулов. Така е. Дори съм я виждал. В една от приказните провинции на Франция, покрай ренесансови градове като Перигьо и Бордо, със здания, които, събрани дружно на площадчетата, наподобяват на резбовани олтари. Дотам се стига по тесни пътища около орехови градини, толкоз гъсти, че под дърветата царува нощен мрак, а реката, наречена Дордон, е толкоз радостна и бистра, че не искаш да свършва в океана, по този начин както не искаш да свършва животът. Разбира се, че приказвам за кулата на Мишел дьо Монтен. За същата мудна провинция, омагьосала френския влъхва дотам, че в действителност е разпоредил да му повдигнат кула, където да се скрие с библиотеката си. От тази кула стартира и книгата на Александър Секулов. От тези „ Опити “, френската дума за които е есета. За първи път преди 444 години един човек споделя: „ Аз самият съм тематиката на моята книга “. Това не значи, че създателят ни досажда със личния си живот, а просто пропуща наблюденията си и цялото добито от персонален опит и четене познание през ситото на мозъка и морала си.
Подобна книга е и „ Възхвала на провинцията “, тя е гледната точка на Александър Секулов за света към него и за „ безотговорния, хубав, малоумен, величествен, унищожен, писклив, споделен, гръмък, притихнал, храбър, подъл, милосърден, безсърдечен, къс и безконечен, вековечен живот “.
Пак ще кажа, че съвсем няма създатели в актуалната ни литература, които могат да пишат по този начин съсредоточено и още по-точно – по този начин искрометно. Да, стилът на Александър Секулов е искрометен. Фрагментите са изпълнени с мъдрост и духовитост, обилно пръснато в лъжливо лековати форми. Дори се блазня да кажа хвалба, която създателят може да схване като рецензия, че тъкмо в късите форми той показва най-точно и най-високо себе си.
Написах към този момент, че Александър Секулов ще написа тази книга цялостен живот. Заедно с творби в каноничните жанрове той прибавя непрестанно и дребни парчета, или откършлеци, от словесна руда. Това струпване на текстове поражда разнообразни издателски проблеми. „ Възхвала на провинцията “ съдържа нови и остарели текстове, които създателят композира по някакви централни оси. При това нареждане отпадат разумно доста от предходните фрагменти и някак няма място за бъдещите. Те отново ще изместят старите. Затова виждам следното решение. Самият създател го е намерил, само че евентуално към момента не осъзнава цената му. Ето какво споделя той: „ Истината е, че редуцирах и доста текстове, писани за изложбите на Наско Хранов, които, сами по себе си, са книга, която в миналото с него, в случай че не ни мързи толкоз, колкото ни мързи, ще издадем, само че не с комерсиална цел, а за другарски блага. Но даже да продължа да пиша тази книга, тя в никакъв случай повече няма да промени заглавието си. В това заглавие е всичко, което обичам “.
Решението съгласно мен е просто. Книгата със заглавие „ Възхвала на провинцията “ ще е от няколко тома или елементи. Едната е към този момент написана и колкото и да е необичайно, е озаглавена „ Под игото “, сложено в кавички. Другата ще е обещаната към този момент книга с текстове за творбите на Атанас Хранов и други сънища. Третата – книга, за която създателят даже не подозира, че написа – е с бележки по театралните спектакли, които му носят толкоз популярност. Във Фейсбук пусна и подобен текст.
В последна сметка времето подрежда всичко – хронологично. Животът на създателя е същинският съставител на тази книга. Много е вълнуващо, само че и малко ужасно времето да ти е съавтор. Пожелавам тази книга да се написа още дълго. Въпреки осъзнаването, че най-после, с последния изстрел от Сахат тепе, ще изчезне всичко. Или пък, както имаме вяра с Александър Секулов, ще се трансформира в сила, записана в очите на Бога.
„ Възхвала на провинцията “ е книга пояснение в обич към един плаващ от хилядолетия град.
Прочетете още
Така писателят и издател Цанко Лалев прочита " Възхвала на провинцията " - последната книга на Александър Секулов - пояснение в обич към хилядолетния град. Анализът е оповестен в
Започвам с едно малко удивление, обвързвано с оформлението на „ Възхвала на провинцията “ – сборника с фрагменти от Александър Секулов. Странно е, че колажът на корицата и дребният текст върху гърба на книгата по едно и също време виждат море, лодка с платна и/или сал. Как Пловдив като централен топос в книгата, град в средата на горещо поле, леко драснато от бавните води на Марица, провокира такава асоциация? Или да задам въпроса по различен метод. Защо в творчеството на Секулов, в това число и в тази книга, се усеща по този начин мощно морето като придвижване и темп, в което постоянно има острови за поанта?
Да не се подвеждаме по елементарното пояснение, че създателят постоянно върви до обичания си мързелив Афитос, или от обстоятелството, че провинция Тракия опира в крайбрежията на Бяло море, откогато е основана. Не ни оказва помощ и добитата със специфични разследващи средства (пиене в кръчма) информация, че създателят е претърпял убийствена стихия, до момента в който е плавал на яхта, и може би там, в проблясъците на мълниите, за първи път е зърнал капитан Ахав. Отговорът на въпросите беше на върха на езика ми, само че се появи ненадейно чак когато инцидентно видях Пловдив, изобразен на красива остаряла карта от 1869 година Тя е направена от един достоен картограф от Виена, поканен в Османската империя да прокара трасето за железницата на барон Хирш. Хубаво е да напомним, че преди да се свърже със София, Пловдив има железопътна линия до Цариград.
Върху картата на австрийския гражданин Фердинанд Ритер декор Хохщетер хълмовете на Пловдив са обрисувани със затворените поредни линии на идентичните надморски височини. Тези линии носят чудното гръцко име изохипси. И защото тепетата не са застроени, на картата те наподобяват като острови. Ето по какъв начин открих незнаен за науката архипелаг – Пловдивския архипелаг, обрисуван от фамозен картограф от XIX век и разказан век и половина по-късно от Александър Секулов.
Хълмовете на Пловдив са острови в морето на живите. Хората живеят долу в ниското, а върховете са оставени за боговете. Ако съдим по името на едно от тепетата, даже пъкълът е бил за известно време на един от тези острови, а може би още е там. На различен от хълмовете се издига часовникова кула, а на друго от възвишенията му чудаците от предишното са гърмели с оръдия във връзка на разнообразни празнични събития. Днес е останал единствено часовникът в кулата, а той, както знаем, е най-страшното оръдие на боговете, с което разрушават всяка човешка цитадела от суетност и горделивост.
„ Към скалите на Джамбаз тепе в Пловдив гледаха прозорците на родната ми къща през цялото детство. То свърши с разрушаването ѝ преди 40 години “ – това споделя писателят Александър Секулов. Когато израснеш в Пловдивския архипелаг, от дребен се научаваш да пътуваш надалече и да различаваш боговете от хората. Боговете – живите и мъртвите, са горе, а хората са долу. И в случай че пъкълът е горе, значи раят е долу. Проста теологична идея, извънредно блага и сладостна. Раят, евентуално единственият парадайс, е измежду обичните хора – най-малко за годините на детството, когато дребният Александър е гледал скалите на Джамбаз тепе.
Тук е огромната разлика с моето детство. Витоша е надвиснала над София като вълната на Хокусай. Аз да вземем за пример в никакъв случай не вървя в планината. Гледам я единствено от терасата си и даже ѝ се любувам, само че знам, че тя не е място за мен. По някакъв чудноват метод изповядвам шопската невъзмутима религия, което при мен значи майчината ми религия, че „ от Витоша по-високо нема “. Планината е отвън града, недостъпна, тя не взе участие в живота му. На Черни връх – качвал съм се един път като млад – няма богове, а метеорологична станция, която мери параметрите на физическия свят, в който живеем. Мери пулса по облаците, влажната кашлица на мъгли и дъждове, атлетичните старания в битката на студа със слънчевото греене. Но макар опита ми да видя нещо поетично в измерванията с изключение на колонки с числа, знам истината. Това е природа. В Пловдив всички хора се движат в морето сред островите, сред всекидневието и дребните върхове на духа. Магическото е налично за всеки. Това е митология.
Пловдивският архипелаг е метафора, която разказва характерното у Александър Секулов. Той е буен мечтател и странник, мореплавател, вързал погледа си като въже за огромната канара на обичания остров. Малко са толкоз хомогенните светове в българската литература и в българския живот, където тъкмо фантазията съдбовно липсва, сменена от доста неприятен, битов натурализъм с детайли на хорър.
„ Възхвала на провинцията “ е книга пояснение в обич към един плаващ от хилядолетия град.
Рицарят картограф Фердинанд декор Хохщетер е правил географски открития чак в Северния остров на Нова Зеландия, само че за наше огромно учудване той се води и изобретател на Задбалканските котловини в България и академик, който е удостоверил съществуването на Средна гора. Това е времето, когато европейските откриватели разказват последните неразучени територии на света. Австрийските жители Хохщетер, Каниц и Буе навлизат в балканските земи на Османската империя. Картографират ги тъкмо за първи път. България, както и всеки остров, връх или котловина в света стартират да съществуват едвам когато метрополиите в Европа ги видят. Това е най-хубавото определение за провинция. Тя е място, което съществува единствено в случай че центърът я забележи; останала без наблюдаване, изчезва. Това е политическо квантово положение и в действителност е превъзходна научна мистерия. Какво вършат хората и градът, когато не са следени? Съществуват или не съществуват?
Александър Секулов доста добре си дава сметка за особената непрозрачност на българския живот. Авторът открива елегантно и умно решение на тази остаряла европейска теорема. За книгата си „ Възхвала на провинцията “ той споделя: „ Човекът постоянно е провинция на Господ. Господ – в случай че е столицата и центърът, и демиургът на всичко, което ни заобикаля, в което аз мощно имам вяра, тогава всеки един човек е обособена провинция и тази книга е прослава на индивида “.
Но това не е същинска религиозна мисъл. Вярващият човек, съгласно ясните закони на вярата, не приема сходно разграничаване. Човекът е единствено парченце от Бога и концепцията за някакво съотнасяне с него като център и външна страна е богохулна. В концепцията на Секулов прозират други богове, доста по-древни и по-близки до индивида. „ Що за хора сме, в случай че не можем всекидневно да живеем с Господа Си, като другари, които имат потребност да беседват. “ Следи от тези богове има освен в Археологическия музей в Пловдив, само че и в Библията. С тях връзките не всеки път са другарски. Яков се бори цяла нощ с Бога и призори получава името Израил (Израел), което значи Божи боец. Такъв – приятел/враг – е и индивидът във фрагментите на „ Възхвала на провинцията “. По-точно е да кажем – подобен е литературният воин, който споделя фрагментите. Би трябвало това да е създателят, само че не е по този начин. Писателят, който следи, разяснява и проучва света, не се покрива изцяло с индивида. Писателят е по-добрият вид на Александър Секулов. Това е духовният му облик. Човек не може да живее в света с духовния си облик, само че може да написа и да се моли посредством него.
Авторът самичък е отбелязал парадокса на раздвояването сред персона и създател: „ Уседнал човек съм. Много установен. Неподвижен съвсем. Мъчително се групирам за пътешествие, постоянно се отхвърлям в последния миг, а когато стигна уречената цел, на мига жадувам да се върна назад. Като отплата вероятно героите ми непрестанно пътуват, а най-често плават “. Тези две положения може да олицетворим с два архетипни облика – на Кораба и Кулата. Героите са на Кораба, а създателят е в Кулата.
„ Провинцията е висока кула “ – споделя Секулов. Така е. Дори съм я виждал. В една от приказните провинции на Франция, покрай ренесансови градове като Перигьо и Бордо, със здания, които, събрани дружно на площадчетата, наподобяват на резбовани олтари. Дотам се стига по тесни пътища около орехови градини, толкоз гъсти, че под дърветата царува нощен мрак, а реката, наречена Дордон, е толкоз радостна и бистра, че не искаш да свършва в океана, по този начин както не искаш да свършва животът. Разбира се, че приказвам за кулата на Мишел дьо Монтен. За същата мудна провинция, омагьосала френския влъхва дотам, че в действителност е разпоредил да му повдигнат кула, където да се скрие с библиотеката си. От тази кула стартира и книгата на Александър Секулов. От тези „ Опити “, френската дума за които е есета. За първи път преди 444 години един човек споделя: „ Аз самият съм тематиката на моята книга “. Това не значи, че създателят ни досажда със личния си живот, а просто пропуща наблюденията си и цялото добито от персонален опит и четене познание през ситото на мозъка и морала си.
Подобна книга е и „ Възхвала на провинцията “, тя е гледната точка на Александър Секулов за света към него и за „ безотговорния, хубав, малоумен, величествен, унищожен, писклив, споделен, гръмък, притихнал, храбър, подъл, милосърден, безсърдечен, къс и безконечен, вековечен живот “.
Пак ще кажа, че съвсем няма създатели в актуалната ни литература, които могат да пишат по този начин съсредоточено и още по-точно – по този начин искрометно. Да, стилът на Александър Секулов е искрометен. Фрагментите са изпълнени с мъдрост и духовитост, обилно пръснато в лъжливо лековати форми. Дори се блазня да кажа хвалба, която създателят може да схване като рецензия, че тъкмо в късите форми той показва най-точно и най-високо себе си.
Написах към този момент, че Александър Секулов ще написа тази книга цялостен живот. Заедно с творби в каноничните жанрове той прибавя непрестанно и дребни парчета, или откършлеци, от словесна руда. Това струпване на текстове поражда разнообразни издателски проблеми. „ Възхвала на провинцията “ съдържа нови и остарели текстове, които създателят композира по някакви централни оси. При това нареждане отпадат разумно доста от предходните фрагменти и някак няма място за бъдещите. Те отново ще изместят старите. Затова виждам следното решение. Самият създател го е намерил, само че евентуално към момента не осъзнава цената му. Ето какво споделя той: „ Истината е, че редуцирах и доста текстове, писани за изложбите на Наско Хранов, които, сами по себе си, са книга, която в миналото с него, в случай че не ни мързи толкоз, колкото ни мързи, ще издадем, само че не с комерсиална цел, а за другарски блага. Но даже да продължа да пиша тази книга, тя в никакъв случай повече няма да промени заглавието си. В това заглавие е всичко, което обичам “.
Решението съгласно мен е просто. Книгата със заглавие „ Възхвала на провинцията “ ще е от няколко тома или елементи. Едната е към този момент написана и колкото и да е необичайно, е озаглавена „ Под игото “, сложено в кавички. Другата ще е обещаната към този момент книга с текстове за творбите на Атанас Хранов и други сънища. Третата – книга, за която създателят даже не подозира, че написа – е с бележки по театралните спектакли, които му носят толкоз популярност. Във Фейсбук пусна и подобен текст.
В последна сметка времето подрежда всичко – хронологично. Животът на създателя е същинският съставител на тази книга. Много е вълнуващо, само че и малко ужасно времето да ти е съавтор. Пожелавам тази книга да се написа още дълго. Въпреки осъзнаването, че най-после, с последния изстрел от Сахат тепе, ще изчезне всичко. Или пък, както имаме вяра с Александър Секулов, ще се трансформира в сила, записана в очите на Бога.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ