Пишман туризъмът на Гоца и Цвятко ~ звучно, кръшно и

Пишман туризъмът на Гоца и Цвятко ~ звучно, кръшно и натъкмено с чудното Чудомирово слово.

(Автопортрет на Димитър Чорбаджийски - Чудомир, 1950 година, Литературно-художествен музей „ Чудомир “, Казанлък)

Туристи

– Да идем, Цвятко, да създадем и ний един излет до Балкана! – думаше един съботен ден на мъжа си мадам Гоца. – Целият град, куцо и сакато, върви въздух да промени и линията си да оправи, единствено ний кюхтим тука и дебелеем. По-миналото лято още се канехме. Лятос обуща си купих, сякаш нека тръгнем, а то!… Погледни се на какво си замязал от тлъстини, че и мене погледни! Стига туй пусто лежане! Да идем на следващия ден! Съгласи се, тъй като инак сама потеглям с туристите. Сто и 10 кила съм към този момент – не ща повече. Тръгвам! Чу ли?

– Добре де, добре – изгрухтя бай Цвятко, обърна се на кушетката и захърка още веднъж като мотоциклет.

Разшета са мадам Гоца, заприготвя се, прати слугинята на пазара да купи месо за кюфтета, сардели, кренвирши, халва, домати, краставици, пиперки, свари 14 яйца, изпълни една кутия с кайсиев мармалад без кожиците, отряза и половината свинска луканка. И като прибави два хляба – единия ръжен за контролиране на стомаха и другия елементарен, – мушна една матара с вино, шише коняк, спиртник, кафе, чердже, мушама, бельо, чорапи, сапун, четка за зъби, клечки за зъби, вилици, ножове, две чинии, вазелин, аспирин, йод и пудра за подсичане, натъпка раницата така, че замязя на нея самата. Вечерта ядоха рано и легнаха да спят.

Щом си легна, бай Цвятко заспа и захърка незабавно. Мадам Гоца, или Оче, както галено я наричаше мъжът й, обаче унесена в прелестите, които щеше да й открие утрешният ден, заспа едвам три минути след него и като взе октава по-високо от бай Цвятко, захърка звучно и равномерно и тя.

На сутринта, като ги разсъни слугинята, бай Цвятко се сети какво го очакваше, изпъшка, отиде в кухнята да се мие и като видя ужасната раница, политна да падне, само че се задържа. След това с изражение на човек, който щяха да водят на заколение, почна да нахлува остарелия си ловен брич, останал отпреди войните, който се оказа стеснен и не можеше да се закопчее под коленете, та стана потребност да го забожда с безвредни игли. Облече и едно вехто палто, нахлу един каскет, надупчен от молци, и като изпъшка отново, седна на миндера да чака нови заповеди.

Мадам Оче изначало беше решила да пътува без колан, само че като помарширува по нощница из двора и се убеди, че коремът й не върви в такт с краката, а избързва напред, върна се в стаята и го постави. После постави в раницата малко сланинка, два лимона, завърза и туристическите си обувки, които щеше да обуе на края на града, оказа помощ на мъжа си със слугинята да натовари раницата и като се прекръсти и целуна котето, потеглиха на път.

Любопитно да види похода на двамата популярни туристи, слънцето тази заран беше станало рано. Забил нос към земята под тежестта на товара си, бай Цвятко го не виждаше. Накрай града единствено го почувствува, като му припари на нагънатия врат; обърна каскета си назад и запристъпя още по-сърдито, със сумтене. Мадам Оче, удовлетворена и радостна, смени обущата си под един орех, закрачи още по-енергично, като тананикаше:

– Балкани, дигай-те се… в нее-бе-са-таа!…

– Аха! Да се дигат! Нека се дигат! Аз… а… таквоз… по равното колкото да, че… Нека се дигат, да забележим де ще му излезе краят! – ръмжеше претрупаният брачен партньор и пристъпяше като слон по прашното шосе.

– Ама белким се умори? И аз малко се поизморих, но ми е леко, леко… Струва ми се, че и отвъд Балкана бих отишла.

– Леко ти е зер! Леко ти е – само себе си носиш… а таквоз!

След като изминаха първия километър обаче, мадам Оче, задъхана към този момент ненадейно извика:

– Олеле, Цвятко, една презрамка ми се скъса!

– Глава да е здрава! – обади се ядосано бай Цвятко.

– Оле, оле, свлича ми се комбинезонът!

– Да се свлича! Къде ще иде!

– Оле, не мога! Да спрем за малко да се пооправя.

– Да спрем, да спрем, но спрем ли… а… таквоз, мъчително ще ме накараш да потегли отново!

След втория километър в ушите на бай Цвятка бръмчаха електрически звънци, а на мадам Оче й залепна езикът о небцето и тя не помни туристическия марш. Като рече да въздъхне по-издълбоко от отмалялост, нещо изпраска и тя се хвана с двете си ръце през кръста и спря.

– Олеле, Боже, в този момент пък коланът ми се откопчава! Нещо пука.

– Мене кокалите ми пукат и отново си мълча. Хайде! Хайде, че балканите се дигат в небесата… а… таквоз! Хайде!

– Е, като се дигат, дано си се дигат! Притрябвали ми са! Чунким като не идем там, че огромна работа! Балкани! Камънаци единствено!

– И аз така думам, но ти като си рекла!…

– Я да не вървим чак там, Цвятко! Я виж там насреща в нивите каква природа има! Какви върби зелени и каква лирика!

– И кладенче… а… таквоз, и кладенче има там.

– Кладенче ли? Е, Боже, ами че за какво се бавим тогава? Я да идем да си поседнем там, да си починем и похапнем! Защо ни е този балкан? Пък и дъжд може да завали, и град да падне. Оох, да идем, Цвятко, че и бримка ми се е скъсала на чорапа! Да идем! Не мога повече!

Бай Цвятко я изгледа с облекчение, скърши устни да се засмее сякаш, понадигна раницата и двамата туристи завиха вляво от шосето по високите и неравни синори.

Само два пъти повече от мъжа си падна мадам Оче и разцепи по най-новата мода роклята си откъм гърба. Заловена за раницата на изнурения си, с изблещени очи брачен партньор, тя пристъпяше с последните останки на своите сили, като пухтеше ужасно. След като се стовариха още веднъж при прескачането на вадата, хванати за ръце, най-сетне те дойдоха в мечтания оазис. Постлаха килимчето, мушамата, палтата и като колосален денк с манифактура мадам Оче с тръшна на тях.

Клекнал над раницата, бай Цвятко ръмжеше през нос:

– На ти тебе дигнати балкани… а… таквоз!

– Оох, сърчице! Ох, удушавам се! Душата ми излиза! Коняк! Конячец!

Бай Цвятко й сипа една чашка. Тя я глътна внезапно, примляска и затвори очи.

– На, вземи още една чашка! То оказва помощ! Много оказва помощ.

– Ами ти за какво си не сръбнеш? Пийни си и ти!

– Мене не гледай ти, а… таквоз, аз с шишето ще му опъна.

Щом изпи и втората чаша, мадам Оче намести главата си на коравата раница, затвори отново очи и захърка пискливо и провлечено. Бай Цвятко, като надигна няколко пъти стъклото с коняка, се свлече до нея и като взе отново октава по-ниско, забръмча така гръмогласно с гърлото си, че жабите се нацамбуркаха ужасени коя където свари из водата. Млъкнаха подплашени птичките, изпокриха се из дупките и гущери, и буболечки.

Само един остарял паяк, който се беше спуснал от върбата тъкмо над устата на мадам Оче, се люлееше нехайно и леко на тънкия косъм паяжина, тласкан от въздушното течение, което излизаше от устата й.

Той, види се, беше ням.

От: „ Избрани творби “, Чудомир, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1971
*Автопортрет на Димитър Чорбаджийски - Чудомир, 1950 година, Литературно-художествен музей „ Чудомир “, Казанлък