Писатели-вампири“ – така на шега Робърт Торогуд нарича себе си

„ Писатели-вампири “ – по този начин на смешка Робърт Торогуд назовава себе си и останалите създатели на престъпни романи, които черпят ентусиазъм от същински закононарушения за сюжетите на своите книги. Този проблем става още по-сериозен, когато решиш да ситуираш най-новата си престъпна поредност в дребното провинциално градче, където преди малко си се преместил със фамилията си. Вярно, то се оказва идеалният фон за уютна тайнственост в жанр Агата Кристи, само че концепциите за вероятни убийства стартират да те преследват на всички места даже когато просто си излязъл на разходка с кучетата си.

В първите книги – и, английският сценарист и публицист ни показва мечтаното британско градче край спокойните води на Темза, в което понякога въпреки всичко се случва по някое ликвидиране. Запознаваме се с Джудит, Сузи и Бекс, на пръв взор елементарни дами на междинна възраст, които вместо да плетат и да клюкарстват за съседите си, имат много по-ексцентрични ползи, да вземем за пример да разгадават престъпни мистерии. И това напълно не е всичко...

Новото издание на Benitorial - , изключителното трио най-сетне съумява да си извоюва опцията да проверява случая публично – в ролята на съветници на полицията. Липсата на позволение в никакъв случай не ги е серпантина да разпитват очевидци и да оглеждат доказателства, само че този път тяхната познайница, неотдавна нарасналата в детектив-инспектор Таника Малик, взема решение да си спести неприятностите като ги притегли на своя страна още през цялото време. Познатата формула се трансформира, когато смелата, въпреки и леко наивна Сузи се оказва в епицентъра на събитията. Тя е една от шестимата присъстващи на съвещанието на градския съвет в Марлоу, от което обаче живи си потеглят единствено петима. Кметът на градчето, Джефри Лъшингтън, умира ненадейно по време на срещата, и то надалеч не от досада. След това подозрителните условия стартират да се натрупат едно след друго: в кафето на жертвата е открит аконит, прочут още като „ Кралицата на отровите “, а претекст на пръв взор липсва – Джефри е честен, съзнателен, великодушен и благ човек, обичан от всички в градчето.

Известен с майсторските си сюжети, Торогуд без съмнение хвърля обичаните си героини пред тази на пръв взор невъзможна мистерия, с цел да подложи на тестване впечатляващата им дарба да разплитат всевъзможни ребуси. Е, добре де – „ обичани “ може би не е най-точната дума, тъй като самият създател признава, че е намирал за „ леко плашещи “ намусеността, упоритостта и решителността на своите пралели, послужили му за ентусиазъм най-много при построяването на облика на Джудит.

Благодарение на умелия баланс, който Торогуд реализира сред сериозността на тематиките и деликатния комизъм, поредицата съчетава удоволствието от добра тайнственост с откровено развлечение. Атрактивността на героите и неповторимото им духовитост служат като мотор на сюжета, а всяка последваща улика форсира темпото и провокира читателя да се състезава с непримиримите любителки на мистериите за разплитането на загадката.

Точно тази конструкция и динамика вършат поредицата извънредно подобаваща за акомодация за дребния екран. В продуцентския екип на сериала „ Криминален клуб „ Марлоу “, стартирал през 2024 година, към този момент наличен с първите два сезона и в българския ефир, взе участие самият Торогуд. В функциите на изключителното трио влизат Саманта Бонд, Кара Хорган и Джо Мартин, които чудесно улавят духа на персонажите. А напълно скоро - още през тази година - се чака и трети сезон.

" Вълнуващо и откровено, завладяващо и извънредно хумористично... безспорна приятност от първата до последната страница. " – Крис Уитакър, създател на „ Всички цветове на мрака “

" Обожавам писането на Робърт Торогуд. " – Питър Джеймс, създател на „ Убийствено просто “

" Умело направено и безумно занимателно. " – Yours magazine

" Перфектното уютно закононарушение, с което да се сгушите вкъщи. " – Heat

Робърт Торогуд е основател на хитовия ефирен сериал на BBC One „ Убийства в парадайса “ и е част от продуцентския екип, който работи по акомодацията на книгите от поредицата „ Криминален клуб „ Марлоу “ за дребния екран.

Торогуд е роден в Колчестър, Есекс. Когато е на 10 години, прочита първия си същински разказ – „ Загадката на Енд Хаус “ от Агата Кристи. Оттогава е влюбен в престъпния род.

Сега живее в Марлоу, Бъкингамшър, със брачната половинка си, децата си и уипетите на име Уоли и Иви.

* * *

Из „ Кралицата на отровите “ от Робърт Торогуд
Снимка Benitorial

Първа глава
Сузи Харис имаше задача.

Не беше сигурна дали ще успее да я извърши. Съзнаваше, че вероятността от неуспех е огромна, само че все пак щеше да даде всичко от себе си. Щеше да се опита да участва на съвещание на комисията по устройство на територията на градския съвет на Марлоу.

Сузи мразеше съвещанията и даже самата мисъл за съвещанието ѝ се струваше извънредно скучна, само че неотдавна ѝ беше хрумнала концепция по какъв начин да направи финансов удар и се нуждаеше от съдружници в комисията. Така че беше решила да участва на една от сесиите им и да разбере кои бяха основните играчи, по какъв начин взимаха решенията си и, което беше най-важното, дали можеше да окаже напън върху някого от тях, тъй че по-късно да се отнесат благосклонно към нейния план.

Заседанието се организираше в постройката на градския съвет – красива къща в джорджиански жанр край парк „ Хигинсън “ с аспект към Темза. Лъскавата черна входна врата би подхождала отлично на „ Даунинг Стрийт “ и въпреки по-голямата част от двуетажната постройка да бе обособена като кабинети, вътре се обитаваше и остаряла заседателна зала, която към момента се използваше за публични срещи.

Щом пристъпеха в нея, посетителите се озоваваха на балконче за фенове, от което по няколко стъпала се стигаше до просторна стая с половин дузина бюра, железни шкафове за документи около стените и шубер, през който се виждаше уютна кухничка. На отсрещната стена висеше дървен щит с герба на града – окован във вериги лебед, който като че ли наблюдаваше отвисоко всичко протичащо се. Подобно на самия Марлоу, заседателната зала изглеждаше по едно и също време величествена и дребна.

За днешното съвещание под щита с герба беше инсталиран екран с проектор, тъй че комисията по-лесно да прегледа импортираните планове, до момента в който минава през другите точки от дневния ред. Сузи, която се беше постарала да подрани, седеше на балкончето с бележник и писалка, подготвена да щрихира членовете на градския съвет с техните мощни страни и, което бе по-важното, евентуалните им недостатъци, от които би могла да се възползва.

Първи в залата дойде трансферирал петдесетте мъж с раиран костюм, синя риза и небесносиня копринена вратовръзка на розови точки. Беше снажен, походката му излъчваше арогантна самонадеяност, а усмивката му бе по този начин непринудена и естествена, че сърцето на Сузи трепна.

– Дошли сте за съвещанието на комисията ли? – попита той.

– Точно по този начин – отвърна тя, след което си подсети, че към този момент не беше гимназистка, която си пада по мъжете единствено поради изразената им челюст.

Докато се провираше около нея и слизаше по стъпалата към залата, непознатият повдигна лактите си, с цел да показва мускулите си, след което се запъти към едно от бюрата, където към този момент го чакаше купчина с документи.

– За някой съответен план ли сте тук? – попита.

Чак в този момент Сузи си даде сметка, че не беше измислила опрощение за наличието си на съвещанието.

– Аха – кимна, с цел да завоюва малко време.

– Кой?

– Моля?

– Щом се интересувате от съответен план, е значимо да чуем какво мислите. С кой план сте обвързвана?

– Нали се сещате – стартира тя, пробвайки се обезверено да измисли отговор, – онзи… на… на основния път. Голямата къща – желая да кажа, сега не е изключително огромна, само че притежателите ѝ желаят, сещате се, да… да стане по-голяма.

Дори Сузи, която в никакъв случай не губеше оптимизма си, видя по какъв начин недомисленото ѝ пояснение обърка мъжа, само че преди той да успее да ѝ зададе още някой въпрос, вратата се отвори и в залата влезе жена.

Изглеждаше на към шейсет и до момента в който мъжът излъчваше доброжелателност, новодошлата като че ли изсмукваше насладата непосредствено от въздуха, до момента в който се оглеждаше в близост. На Сузи ѝ подсети за извънредно скучните ѝ учителки, които преди време все бяха разочаровани от нея.

– „ Но спри “ – провикна се мъжът откъм залата, – „ каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? “

– Не ставай комичен – скастри го дамата, след което се провря около Сузи. – Извинете, в случай че обичате.

– Разбира се – отвърна Сузи, която към този момент беше решила, че не харесва новодошлата. Приличаше ѝ на човек, който знае цената на всичко и цената на нищо – а цената постоянно би била „ прекомерно висока “.

– Добър вечер, Маркъс – сподели дамата, като седна на бюрото си. – Този път има ли някакъв спор на ползи, за който би трябвало да ни осведомиш?

– Тази информация е за ръководителя – отвърна Маркъс и ѝ смигна, след което се запъти към кухнята в другия завършек на залата.

Сузи видя, че там имаше мъж, който подреждаше чаши и чинийки върху плота на шубера. Носеше сини полиетиленови ръкавици, до момента в който поставяше дървена кутия с пакетчета чай до чашите, а Сузи си намерения, че от сигурността на труда в действителност са полудели, щом на обслужващия личен състав му се постанова да носи ръкавици, с цел да сервира чай.

– Чай, Деби? – предложи Маркъс на дамата, като си взе чаша и чинийка и се приближи до металния самовар, който стоеше на плота до кафемашина „ Неспресо “ и стойка с капсули.

– Не, благодаря – отвърна Деби.

– Както желаеш.

Маркъс се върна на масата с чашата си чай.

Вратата на залата още веднъж се отвори и вътре влезе мъж, който се спря, щом видя Сузи на пътя си.

– О, здравейте – поздрави с носов глас, като съумя да прозвучи по едно и също време развеселено, снизходително и пренебрежително. Сузи видя, че мъжът има оредяла коса, която беше сресал през другояче голото си теме, както и издължено неясно лице, което ѝ подсети на съвсем изтъркан сапун на връвчица. И е също толкоз обаятелен, намерения си тя.

– Искате ли да минете? – попита го.

– Не бих имал нищо срещу – отвърна той, като явно се смяташе за доста проницателен, след което мина около Сузи и слезе в основната зала.

– Здрасти, другар – поздрави той Маркъс. – Деби – добави и Сузи още веднъж долови надменна нотка в гласа му.

– Чай, Джеръми? – предложи Маркъс.

– Не, благодаря – отвърна новодошлият и седна на масата. – Не и до момента в който съветът не ни обезпечи бисквитите, които ни бяха обещани на последното заседание. В тяхно неявяване ще се възпирам от всевъзможни кофеинови питиета – добави, след което се пресегна за копие от дневния ред.

– И това в случай че не е Сузи Харис! – възкликна благозвучен глас откъм вратата и в залата влезе Джефри Лъшингтън, кметът на Марлоу. Беше на към седемдесет, много невисок и цялостен, с гъста рошава бяла коса, обграждаща идеално кръгла плешивина на самото му теме. Сузи постоянно беше считала, че малко наподобява на гном. Весело джудже с закачлив комизъм. Всички в града го харесваха.

След първия път, когато Сузи и приятелките ѝ Джудит и Бекс бяха помогнали на полицията да позволи случая с поредност убийства в града, Джефри беше настоял да провежда коктейл в тяхна чест. Беше оповестил, че всички триумфи на локалните поданици би трябвало да бъдат отбелязвани, а никой не бил постигнал по-голям триумф от тях трите. Сузи незабавно го беше харесала.

– Е, какво искаш да видиш от съвещанието ни довечера? – попита той, до момента в който я подминаваше и слизаше по стъпалата.

– О, нищо изключително, Джефри – отвърна Сузи, давайки си сметка, че се постанова да премисли повода за наличието си след неуспеха си с Маркъс.

– Така ли? – рече кметът и се запъти към шубера, измъкна от стойката капсулата кафе, която беше наред, и я сложи в кафемашината. Щом го стори, мъжът в кухнята се извърна от шубера, отвори пожароустойчивата врата в дъното на стаята и излезе през нея, като я остави да се захлопне след него.

– Просто практикувам демократичното си право да видя комисията в деяние – съобщи Сузи, като се надяваше, че това беше задоволително опрощение.

– Така си е, по този начин си е – съгласи се Джефри, до момента в който машината наливаше кафе в чашата. – Макар че преди не си участвала на съвещания на комисията.

– Досега не съм проявявала предпочитание.

– Разбирам – отвърна той и занесе чашата си с кафе на масата.

– Всъщност – обади се Деби и се изправи. – Мисля, че въпреки всичко ще си направя кафе.

Тя се запъти към кафемашината, а в същото време Маркъс сервира на Джефри стъклена захарница.

– Захар? – предложи той.

– Благодаря – отвърна Джефри и си взе една бучка. Пусна я в кафето си, разбърка и още веднъж се обърна към Сузи. – Но би трябвало да отбележа, че когато последно минах около къщата ти, ремонтът ти към този момент беше завършил.

Вярно беше. След като преди няколко години неточен строител я беше измамил, Сузи най-накрая беше съумяла да приключи разширението на дома си, като се беше записала за присъединяване в телевизионно риалити предаване. В него телевизионната компания завършваше изоставената на половина строителна работа, само че също така се опитваше и да потърси сметка на първичния строител, който се беше покрил. В нейния случай бяха съумели само да научат, че е закрил компанията си и се е отдръпнал в Испания. Когато най-сетне бяха излъчили нейния епизод, Сузи беше останала малко разочарована, че не се бе вдигнал повече звук, само че евентуално беше надценила интереса на хората към следобедните телевизионни излъчвания за домашни поправки.

Независимо от това, цялата история беше приключила с благополучен край. Сузи беше пристигнала на съвещанието на комисията точно поради диалозите си с архитекта на предаването. Не че възнамеряваше да го показа на някого от членовете ѝ.

– Не грешиш – сподели тя на Джефри. – Работата по къщата ми завърши.

– Нямаше ли някакво предаване по малкия екран?

Сузи се опита да не се обиди от тази липса на интерес към телевизионната ѝ кариера.

– Както и да е – продължи той, като се обърна към останалите членове на комисията, – някой знае ли къде е София?

– Не ме е предизвестила, че ще закъснее – отвърна Деби.

Джефри подвигна взор към часовника на стената. Беше малко след седем и половина.

– Е, сигурен съм, че по някое време ще пристигна. Какво ще кажете да започваме?

– Нарушение на правилника – възрази Джеръми и подвигна ръка.

– Не още веднъж – измърмори Деби.

– Не можем да стартираме съвещанието без София. Нямаме кворум.

– Тогава не можеш да обявяваш, че има нарушаване на правилника – означи Маркъс, като разбърка чая си.

– Моля?

– Щом няма кворум, съвещанието не е било свикано, затова няма по какъв начин да има нарушавания на правилника.

Маркъс почука с лъжичката си по чашата и я сложи на чинийката, като се усмихна.

– Добре казано – съгласи се Джеръми, пробвайки се да резервира достолепието си. – Добре казано в действителност.

– Предлагам тогава да свикаме съвещанието – обади се Джефри, – да прегледаме допустимо най-бързо плановете и да ви черпя по едно в „ Георги и змеят “.

– Не и преди да е пристигнала София – настоя Джеръми.

– Сигурен съм, че имаме кворум, щом повече от петдесет % от нас участват – означи Маркъс.

– Не това написа в правилника. Деби, ти си секретарят, водиш ли протокола?

Деби като че ли се разсъни от сънливост.

– Какво сподели?

– Казах: водиш ли протокола?

– Разбира се, че не – отвърна тя. – Заседанието не е почнало.

– Тогава откривам съвещанието – разгласи Джефри. – Точка първа, предложение за създаване на тавански прозорци на „ Хенли Роуд “ 13.

Деби разтвори бележника си и взе химикалката, подготвена да записва.

– Това съвещание не е законно – оплака се Джеръми.

– Разбира се, че е – сподели Маркъс.

– Джеръми, не помниш ли какво стана предния път? – попита Джефри.

– Ето отново! – възкликна Джеръми. – Винаги ме поучаваш.

– Не е правилно – възрази Джефри.

– Наистина не е – обади се и Деби.

– А пък ти постоянно заемаш неговата страна!

– Напротив – възрази Деби сопнато. – Господин ръководител, бихте ли разговаряли с Джеръми?

– Той не е ръководител! – възкликна Джеръми.

– Точно подобен е – означи Маркъс, който неимоверно се наслаждаваше на кавгата.

– Не е.

– Сериозно, подобен е.

– Не е – настоя Джеръми и удари по масата. – Председателят бива акредитиран едвам откакто съвещанието бъде свикано, а ние нямаме кворум! – извика с такава гняв, че всички в залата се стреснаха, в това число той самият.

Никой нямаше предпочитание да наруши последвалата тишина.

– Съжалявам – рече най-накрая Джеръми. – Напоследък ми се събра много стрес. Не знам за какво избухнах по този начин – добави с вярата, че това ще замаже ситуацията.

– Много скърбя, че закъснях – обади се нечий присъщ шептящ глас откъм вратата.

Сузи подвигна взор и видя на прага висока жена към петдесетте с румени страни, права руса коса до раменете и тъмна очна линия, която трагично наблягаше очите ѝ. Излъчваше освен жизнеспособност, само че и имотност. Сребърните халки на ушите ѝ, изящната ѝ лятна рокля и лъскавите ѝ кафяви кожени обувки смутиха Сузи и тя подръпна нервно синята си риза „ Аертекс “, подаваща се под якето, с което разхождаше кучетата.

– Здравейте – поздрави я непознатата, като че ли преглежда с интерес екзотично животно в зоопарка.

Сузи осъзна, че не знае какво да отговори на толкоз блестящ човек, и дамата просто мина гладко около нея, при което във въздуха се разнесе ароматът на, по всяка възможност, доста безценен парфюм.

– Съжалявам, че закъснях – извини се новодошлата на останалите, до момента в който слизаше по стъпалата към залата.

– Сега към този момент имаме кворум – разгласи Джеръми, удовлетворен, че най-накрая е излязъл прав.

– О – възкликна София, – да не е имало процедурен проблем в мое неявяване?

– Нищо, с което да не можем да се оправим – отвърна Маркъс. – Вече предлагам да започваме.

– Как си, София? – попита Джефри.

На Сузи ѝ се стори, че усмивката на София помръкна за момент, преди да отговори.

– Добре съм, благодаря, Джефри – отвърна тя и седна на масата.

– Чай?

– Не, благодаря.

– Или кафе?

– Мисля, че е най-добре да се залавяме за работа и да завършваме по-бързо с това съвещание, не си ли склонен? – сподели София с усмивка, само че на Сузи още веднъж ѝ се стори, че нещо не е наред. Записа в бележника си: „ Напрежение сред София и Джефри? “.

Когато съвещанието стартира, Сузи се настани по-удобно на стола си. Трябваше да разбере към кого можеше да се обърне по отношение на личния си план.

София ѝ се струваше прекомерно изтънчена и егоцентрична, с цел да може да ѝ се окаже някакво въздействие. Опитът на Сузи сочеше, че хора като София не обръщаха изключително внимание на хора като нея.

Маркъс сякаш беше по-добър вид. Мисълта да го опознае ѝ харесваше. Но пък имаше нещо прекомерно аристократично в излъчването му, което я караше да бъде нащрек. Беше прекомерно добре облечен, прекомерно блажен – прекалено много подсещаше на паун. Сузи беше уверена, че щеше да ѝ е надалеч по-лесно да му повлияе, в случай че беше мъж, а не жена. Или в случай че беше по-млада и красива.

Колкото до Деби, тя изглеждаше като толкоз отрицателен човек, че нямаше никакъв късмет Сузи да я убеди да поддържа нещо толкоз смело като плана ѝ.

Значи оставаха единствено Джеръми и Джефри. След като първият беше избухнал по подобен метод по отношение на спазването на правилника, Сузи предполагаше, че едва ли ще успее да му повлияе. Ами кметът? Колкото повече го наблюдаваше, толкоз повече ѝ се струваше, че той беше точният човек, който да помоли за помощ. Все отново към този момент бе провел коктейл в нейна чест, тъй че явно я харесваше. А и изглеждаше като добра душа. Това, че беше ръководител на комисията, също помагаше. Ако успееше да го притегли на своя страна, той сигурно можеше да убеди останалите да одобрят плана ѝ. Да, намерения си Сузи, нещата в действителност се подреждаха, несъмнено се подреждаха.

Докато тя си мислеше за несметните благосъстояния, които я чакаха в бъдещето, видя по какъв начин Джефри отпи от кафето си, закашля се, след това още по-силно и още по-силно и внезапно падна от стола си и остана да лежи на пода изцяло имобилен.

София реагира първа.

– Джефри! – извика и приклекна до него. Маркъс, Деби и Джеръми скочиха на крайници ужасени.

София извика още веднъж:

– Някой да повика кола за спешна помощ!

Деби най-накрая се раздвижи, извади телефона си и паникьосано стартира да натиска екрана. В това време Сузи се втурна по стълбите към залата, с цел да помогне, само че Джеръми ѝ препречи пътя.

– Не може да слизате долу, единствено членовете на съвета имат това право.

За миг на Сузи ѝ се прииска да го изблъска настрани, само че видя, че Деби към този момент беседва със незабавна помощ, и осъзна, че може да употребява времето си за нещо по-полезно. Качи се назад горе, извади телефона си и набра номер. Чу сигнала „ свободно “, до момента в който излизаше през вратата, която водеше към стеснен кулоар.

– Джудит – сподели, когато от другата страна подвигнаха, – аз съм, Сузи.

– Здравей – поздрави Джудит. – Как си?

– О, добре, благодаря, че попита. Далеч по-добре от кмета на Марлоу.

– Какво имаш поради?

– Ами няма по какъв начин да ти го кажа по различен метод, но… той преди малко умря. Почти съм уверена, че става въпрос за ликвидиране.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.