Борис Солоневич - борецът на белоемигрантите в България
Писател, журналист, изтъкнат деятел на скаутското придвижване и даже професионален герой. Всички тези избрания се отнасят до една единствена персона – Борис Лукиянович Солоневич. Макар и да остава в сянката на брат си Иван, който е създател на книгите " Русия в концлагер " и " Народната монархия ", той е една от най-интересните фигури на бялата емиграция в България.
Солоневич е роден на 20 януари (1 февруари по нов стил) 1898 година в село Рудники в Пружански уезд на Гродненска губерния. Той е трети наследник в фамилията. Получава приблизително обучение във Втора Виленска гимназия, а го приключва в столицата Санкт Петербург – в 8-ма Петроградска гимназия. Именно във Вилно през 1912 година става скаут в 1-и обособен патрул. Още до момента в който Борис стартира учението си във Виленската гимназия, брат му Иван членува в Соколската организация. Малките му братя го следват освен в спорта, само че и във вестникарските занимания, написа " Българска история ".
Малко преди Революцията постъпва в Политехническия институт, а в края на 1917 година става част от Бялото придвижване. След голям брой премеждия през 1921 година отива при фамилията на брат си Иван в Одеса, а с цел да си изкарва прехраната става професионален борец, боксьор и тежкоатлет. Двамата с брат му устройват и нещо като пътуващ цирк.
Само с помощта на своята упоритост Борис се устройва на работа при Американската асоциация за помощ на гладуващите (APA). По това време са последните му опити да отстоява статута на скаутските отряди. В 1922 година е задържан от ЧК по обвиняване в организация на " антисъветски скаутски банди “ и бива наказан на 2 години затвор. Оттам го измъква неговата колежка от APA Тамара Войска и само че въпреки всичко той излежава присъдата си в Соловецкия лагер след наново арестуване.
През пролетта на 1936 година Борис получава виза за Царство България със съдействието на Клавдий Фос, видна фигура в съветската Бяла емиграция в страната и негов съученик от гимназията във Вилно, като поддръжка оказва и ръководителят на 3-ти отдел на Руския общовоински съюз (РОВС) ген. Фьодор Абрамов.
Семейство Солоневичи идват в София на 8 май с.г. Те имат потребност от собствен вестник, в който да описват без цензура за прекарванията си в Страната на Съветите. Хонорарът на Иван Лукиянович за чешкото издание на,,Русия в концлагер “ и на Борис за шведския превод на,,Младежта и ГПУ “, както и припечеленото от него на борческото занятие стават стартовият капитал за подобен нов вестник – на 18 юни 1936 година излиза първият брой на,,Гласът на Русия “ в столицата ни.
По-малкият брат още веднъж потвърждава, че е свръхенергичен, надарен в литературно отношение и влиятелен в скаутската среда. Неговите завършения и тези на родствениците му притеглят вниманието на цялата емиграция. Той изнася доста отчети за детската, студентската, старата публика –,,Скаутите в Съюз на съветските социалистически републики “,,,Бездомните деца “, написа публикации в политическите и скаутските издания, ползващи се с огромна известност. Младият публицист стартира работа над книги и публикации както с политически, по този начин и с белетристичен темперамент. Паралелно с това нараства тиражът на вестника, имащ представители в 50 страни и постоянно препечатван в медии по цялостен свят С не по-малък устрем върви и борческата му кариера. В писмо до парижкото поделение на Националния съюз на новото потомство (НСНП) споделя, че тренировките с Дан Колов,Хари Стоев, Бронович и Димитър Стойчев са извънредно потребни за него.
Борис Солоневич усърдно загатва на началника на отдела на Националната организация на съветските скаути (НОРС) Конков и на Съюза на съветските скаути (СРС) Пантюхов, да му се даде опция да управлява скаутската работа в София, само че двамата се тормозят от него. Активните опити да припечелва от литература, снимка, спорт провокират усещане за блян да се комерсиализира скаутингът. При дейното присъединяване на Борис Лукиянович съветските скаутски каузи в България потръгват. Към 1 март 1937 година в отдела има 119 членове, работи кръжок за старши разузнавачи и ръководители, на който се разискват изцяло съществени въпроси:,,Социализмът и неговата рецензия “,,,Историята на революцията от 1917 година “,,,Бялото придвижване “ и други
Лятото на 1937 година е пикът на популярността на братя Солоневичи. Те правят лекционно турне във Франция, Австрия, Швейцария, Белгия. Целият цвят на парижката емиграция им ръкопляска.,,В какво се крие триумфът, жертван от ориста, на братя Солоневичи? – пита кореспондентът на вестник,,Возрождение ". – Защо тяхната обиколка из Европа, тяхното турне по емигрантските центрове и изявите на закрити събрания, посещавани единствено от емигрантите, намират подобен парещ отклик?
Работата не е в наличието на отчетите и не в техните изложби. Не е в това, че те привеждат нови актове или предъвкват остарели. Всичко се крие в това, че Солоневичи, измъкнали се от Съюз на съветските социалистически републики и Соловки, са успели до момента да запазят чувството за тамошните условия на живот. В това, че те умеят да предават своите чувства на емигрантската публика. В това, че с помощта на тях сред поробена Русия и свободна Русия се разпростряха живи влакна. Към разбирането на мозъка се прибави освеженото, подмладеното, в случай че мога по този начин да кажа, схващане на сърцето “.
През декември 1937 година Борис Солоневич рашава да остане в Белгия, с цел да лекува очите си. Появяват се и други признаци за утежняване на здравето му – за несъмнено време не усеща краката си, за него това е знак, че е време да се откаже от професионалната битка. Освен това не желае да се кара с офицерите от РОВС, които поради,,нетърпимостта “ на брат му се отнасят враждебно към цялото семейство.
Това предопределя разрива сред братята, който ще се случи след година и половина. А до тогава Борис остава помощник на редакцията, като през 1938 година е оповестена втора книга с неговите мемоари. Той продължава работата с младежта и се изявява в емигрантската и задграничната преса с антикомунистически публикации. Същевременно руските спецслужби не престават с тактиката си да настройват едни кръгове на емиграцията против други. Но се употребяват и други способи – похищенията на генералите Кутепов и Милер. А на Иван Солоневич просто е изпратена бомба.
На 3 февруари 1938 година в редакцията на,,Гласът на Русия “ в София се разнася гърмеж – убити са Тамара Солоневич и секретарят на редакцията Николай Михайлов. Борис не идва на погребението, изпраща депеша. Иван и Юрий отпътуват за Германия, защото българските управляващи не могат да подсигуряват сигурността им.
Преживяното абсолютно се отразява на положението на Иван Лукиянович, който влиза във все по-ожесточена дискусия с РОВС. Борис се пробва да го увещава ,,да не бие по своите “, само че брат му не обръща на това никакво внимание. През май 1939 година Борис разгласява брошурата,,Не мога да мълча “, Иван дефинира това като акт на отплата и емигрантските вестници оповестяват за политическа свада сред двамата. Според И. Воронин не може да се твърди изрично, само че най-вероятно помирение сред тях не се е състояло.
На 22 юни 1941 година Борис, дружно с редица други съветски емигранти, е арестуван от нацистите и бива въдворен в концлагера,,Брейндонк “ или,,Бриндонк “, където режимът е много непоколебим. Там той остава до края на войната, след което издава на френски книга със своите мемоари.
През декември 1945 година Съюз на съветските социалистически републики поисква предаването му като военнопрестъпник. То не се състои, само че на идната 1946 година белгийският Военен съд го осъжда на 1 година затвор за писане на антисъветски публикации по време на войната. След 3 седмици е освободен, само че губи цивилен права, в това число присъединяване в пресата. Все отново в идващите десетилетия Солоневич развива дейна активност преди проблемите със зрението и здравето да го принудят да се отдръпна. През 1970 година благодарение на другари бива настанен в старешки дом на Руско-американския съюз в град Глен-Коув, Лонг Айлънд, където умира на 24 февруари 1989 година
Борис Солоневич несъмнено е значима фигура за Бялата емиграция в България, а макар множеството тествания, през целия си живот той не губи в никакъв случай своята мощ на духа.
Солоневич е роден на 20 януари (1 февруари по нов стил) 1898 година в село Рудники в Пружански уезд на Гродненска губерния. Той е трети наследник в фамилията. Получава приблизително обучение във Втора Виленска гимназия, а го приключва в столицата Санкт Петербург – в 8-ма Петроградска гимназия. Именно във Вилно през 1912 година става скаут в 1-и обособен патрул. Още до момента в който Борис стартира учението си във Виленската гимназия, брат му Иван членува в Соколската организация. Малките му братя го следват освен в спорта, само че и във вестникарските занимания, написа " Българска история ".
Малко преди Революцията постъпва в Политехническия институт, а в края на 1917 година става част от Бялото придвижване. След голям брой премеждия през 1921 година отива при фамилията на брат си Иван в Одеса, а с цел да си изкарва прехраната става професионален борец, боксьор и тежкоатлет. Двамата с брат му устройват и нещо като пътуващ цирк.
Само с помощта на своята упоритост Борис се устройва на работа при Американската асоциация за помощ на гладуващите (APA). По това време са последните му опити да отстоява статута на скаутските отряди. В 1922 година е задържан от ЧК по обвиняване в организация на " антисъветски скаутски банди “ и бива наказан на 2 години затвор. Оттам го измъква неговата колежка от APA Тамара Войска и само че въпреки всичко той излежава присъдата си в Соловецкия лагер след наново арестуване.
През пролетта на 1936 година Борис получава виза за Царство България със съдействието на Клавдий Фос, видна фигура в съветската Бяла емиграция в страната и негов съученик от гимназията във Вилно, като поддръжка оказва и ръководителят на 3-ти отдел на Руския общовоински съюз (РОВС) ген. Фьодор Абрамов.
Семейство Солоневичи идват в София на 8 май с.г. Те имат потребност от собствен вестник, в който да описват без цензура за прекарванията си в Страната на Съветите. Хонорарът на Иван Лукиянович за чешкото издание на,,Русия в концлагер “ и на Борис за шведския превод на,,Младежта и ГПУ “, както и припечеленото от него на борческото занятие стават стартовият капитал за подобен нов вестник – на 18 юни 1936 година излиза първият брой на,,Гласът на Русия “ в столицата ни.
По-малкият брат още веднъж потвърждава, че е свръхенергичен, надарен в литературно отношение и влиятелен в скаутската среда. Неговите завършения и тези на родствениците му притеглят вниманието на цялата емиграция. Той изнася доста отчети за детската, студентската, старата публика –,,Скаутите в Съюз на съветските социалистически републики “,,,Бездомните деца “, написа публикации в политическите и скаутските издания, ползващи се с огромна известност. Младият публицист стартира работа над книги и публикации както с политически, по този начин и с белетристичен темперамент. Паралелно с това нараства тиражът на вестника, имащ представители в 50 страни и постоянно препечатван в медии по цялостен свят С не по-малък устрем върви и борческата му кариера. В писмо до парижкото поделение на Националния съюз на новото потомство (НСНП) споделя, че тренировките с Дан Колов,Хари Стоев, Бронович и Димитър Стойчев са извънредно потребни за него.
Борис Солоневич усърдно загатва на началника на отдела на Националната организация на съветските скаути (НОРС) Конков и на Съюза на съветските скаути (СРС) Пантюхов, да му се даде опция да управлява скаутската работа в София, само че двамата се тормозят от него. Активните опити да припечелва от литература, снимка, спорт провокират усещане за блян да се комерсиализира скаутингът. При дейното присъединяване на Борис Лукиянович съветските скаутски каузи в България потръгват. Към 1 март 1937 година в отдела има 119 членове, работи кръжок за старши разузнавачи и ръководители, на който се разискват изцяло съществени въпроси:,,Социализмът и неговата рецензия “,,,Историята на революцията от 1917 година “,,,Бялото придвижване “ и други
Лятото на 1937 година е пикът на популярността на братя Солоневичи. Те правят лекционно турне във Франция, Австрия, Швейцария, Белгия. Целият цвят на парижката емиграция им ръкопляска.,,В какво се крие триумфът, жертван от ориста, на братя Солоневичи? – пита кореспондентът на вестник,,Возрождение ". – Защо тяхната обиколка из Европа, тяхното турне по емигрантските центрове и изявите на закрити събрания, посещавани единствено от емигрантите, намират подобен парещ отклик?
Работата не е в наличието на отчетите и не в техните изложби. Не е в това, че те привеждат нови актове или предъвкват остарели. Всичко се крие в това, че Солоневичи, измъкнали се от Съюз на съветските социалистически републики и Соловки, са успели до момента да запазят чувството за тамошните условия на живот. В това, че те умеят да предават своите чувства на емигрантската публика. В това, че с помощта на тях сред поробена Русия и свободна Русия се разпростряха живи влакна. Към разбирането на мозъка се прибави освеженото, подмладеното, в случай че мога по този начин да кажа, схващане на сърцето “.
През декември 1937 година Борис Солоневич рашава да остане в Белгия, с цел да лекува очите си. Появяват се и други признаци за утежняване на здравето му – за несъмнено време не усеща краката си, за него това е знак, че е време да се откаже от професионалната битка. Освен това не желае да се кара с офицерите от РОВС, които поради,,нетърпимостта “ на брат му се отнасят враждебно към цялото семейство.
Това предопределя разрива сред братята, който ще се случи след година и половина. А до тогава Борис остава помощник на редакцията, като през 1938 година е оповестена втора книга с неговите мемоари. Той продължава работата с младежта и се изявява в емигрантската и задграничната преса с антикомунистически публикации. Същевременно руските спецслужби не престават с тактиката си да настройват едни кръгове на емиграцията против други. Но се употребяват и други способи – похищенията на генералите Кутепов и Милер. А на Иван Солоневич просто е изпратена бомба.
На 3 февруари 1938 година в редакцията на,,Гласът на Русия “ в София се разнася гърмеж – убити са Тамара Солоневич и секретарят на редакцията Николай Михайлов. Борис не идва на погребението, изпраща депеша. Иван и Юрий отпътуват за Германия, защото българските управляващи не могат да подсигуряват сигурността им.
Преживяното абсолютно се отразява на положението на Иван Лукиянович, който влиза във все по-ожесточена дискусия с РОВС. Борис се пробва да го увещава ,,да не бие по своите “, само че брат му не обръща на това никакво внимание. През май 1939 година Борис разгласява брошурата,,Не мога да мълча “, Иван дефинира това като акт на отплата и емигрантските вестници оповестяват за политическа свада сред двамата. Според И. Воронин не може да се твърди изрично, само че най-вероятно помирение сред тях не се е състояло.
На 22 юни 1941 година Борис, дружно с редица други съветски емигранти, е арестуван от нацистите и бива въдворен в концлагера,,Брейндонк “ или,,Бриндонк “, където режимът е много непоколебим. Там той остава до края на войната, след което издава на френски книга със своите мемоари.
През декември 1945 година Съюз на съветските социалистически републики поисква предаването му като военнопрестъпник. То не се състои, само че на идната 1946 година белгийският Военен съд го осъжда на 1 година затвор за писане на антисъветски публикации по време на войната. След 3 седмици е освободен, само че губи цивилен права, в това число присъединяване в пресата. Все отново в идващите десетилетия Солоневич развива дейна активност преди проблемите със зрението и здравето да го принудят да се отдръпна. През 1970 година благодарение на другари бива настанен в старешки дом на Руско-американския съюз в град Глен-Коув, Лонг Айлънд, където умира на 24 февруари 1989 година
Борис Солоневич несъмнено е значима фигура за Бялата емиграция в България, а макар множеството тествания, през целия си живот той не губи в никакъв случай своята мощ на духа.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ