Стихотворения от Петя Цолова
ПЕТЯ ЦОЛОВА е родена на 9 май в Търговище. Завършва българска лингвистика в Софийския университет. Работи като журналистка във вестниците " Народна юноша ", " Отечествен фронт ", " Вестник за дамата " и други и като завеждащ редакция за художествена прозаичност в издателство " Отечествен фронт ". Има издадени повече от 10 книги със стихотворения, три романа, една повест и многочислени журналистически изявления най-вече с културна тема. Носителка е на влиятелни национални литературни награди, поезията й е превеждана на десетина непознати езика. Член е на Съюз на българските писатели и Съюз на българските журналисти. Съвсем неотдавна поетесата Петя Цолова бе оповестена за Почетен жител на Търговище.
Оптимистичен диалог със себе си
Дори и огромна да е връхлетялата те неволя, с невъздържани сълзи,
в случай че можеш да плачеш, поплачи си над нея, та от тъгата да отлееш, само че за бедата
тежкият спомен като собствен сателит задълго не вземай.
Колкото може по-често извиквай при тебе смеха. И положителната наслада
още веднъж като собствен човек ще те припознае. Вярвай: най-великото на този свят е това,
че даже и след най-безумни войни, от разрухата непроменяемо
изниква едничкият същински победител - Животът. Мъдро зарастват траншеи, окопи.
След зима, най-мразовита даже, под снеговете, изглеждащи още всевластни,
към този момент нова тревица покълва, сякаш добродушно, отново и дава ни най-верния знак,
че над пръстта, даже да е обгоряла до черно,
тя ще развее още веднъж зеления собствен вечен байрак.
Не се опасявай
" Не се опасявай, до момента в който Бърнамският лес не тръгне против теб. "
Из „ Макбет “ - Шекспир
Не се опасявай ти, даже и в случай че тръгне към теб
и против теб подлият и талантлив Шекспировски лес.
Не се стъписвай, на сърцето си се довери,
то безусловно ще те подкрепи в решаващия момент единствен.
Освободи мозъка си, ти, та като шпага остра да звъни.
Напред върви, уверено напред върви...
Но единствено, в случай че истината цяла и бъдещето неотменно
като съветници най-умни и съдружници най-верни до теб,
във всичко и на всички места, вървят от двете ти страни.
Не се отхвърлям
Не се отхвърлям от нищо, което в живота съм сторила.
Само за мечтаното, само че не сторено, мога да скърбя в този момент.
Но на живота не разрешавам
като навехнат на млади години гален да ме боли при всяка промяна на времето-
и когато е наше, и когато единствено е обещавало наше да бъде, само че не стана, уви.
Какво ни остава тогава ли? Може би да се вглеждаме доста по-внимателно в децата си,
да се опитваме по-често в крайник с тях да вървим,
въпреки тяхното движение за нас все по-трудно да става и да тежи.
Със всички сили да им оказваме помощ те да се доближават към това време,
което в действителност тяхно ще бъде, белязано с извънредно повече истини,
здраво-крилати, и с несравнимо по-малко болно-пълзящи неистини.
Най-важният урок
Аз не напуснах в никакъв случай, и в старостта си дори,
на детството си приказния храм.
Все още постоянно той насън ме приютява нощем.
И събуждам се на сутринта в оная бяла къща
с керемиден покрив, отново жизнерадостно, по детски цялостна с любов.
И със загадките си отново притегля ме Светът.
И потеглям със душа към него, с цел да донауча най-важния урок,
по стръмния човешки път урока
по какъв начин щастливо да обичам аз един човек и всички хора.
Живота и Света.
Перпетуум мобиле
Свободата до момента е изгрявала постоянно
подпечатана с кървясъл щемпел.
Но за какво ли по човешката кръв по него
очи е затварял като че ли даже и самият Бог?
И може би по тази причина доста скоро – незабелязано и елементарно,
Свободата е започвала да се трансформира още веднъж в това,
против което толкоз кръв се е ляла и е погивал
(дали не на вятъра?) на човешкия жанр цветът най-голям?
ВЕЧЕ ЗНАМ КАК съдебна експертиза ПОПАДА И В АДА,
и по какъв начин се излиза оттова.
Разбира се, става дума още веднъж за Нейно Величество Любовта.
Не единствено за онази обич, която и с болката, и с тъгата й,
бихме предпочели още веднъж ние, даже и пред насладата.
НАКРАЯ ВСЕКИ ОТ НАС ПОТЪВА ЗАВИНАГИ
в неизбежната пропаст - за мнозина плашеща,
за всички ни - тъмна и безконечна.
Да се чуди човек по какъв начин и за какво някои носят
до последния момент в душите си алчността, надменността
и омразата безчовечна. И къде ли мислят да ги отнесат?
А може би те имат вяра даже, че за тях има специфична безкрайност,
дето може да се купи с пари?
Ден след ден
Тролеят заран, взет в един и същи час.
Едни и същи спирки зад стъклата.
Понякога до теб едни и същи хора -
въпреки по външен тип да ги познаваш към този момент,
оставате си непознати - без привет, без усмивка
и безмълвни постоянно един към различен. И с теб.
Всеки работен ден все по този начин, всеки ден, всеки ден.
И се смалява и свива незабелязано в корава, тясна черупка
животът ти - ден след ден.
Животът ти, който с какви ли просторни фантазии майчински
за орис щастлива и волна и с какъв ли най-щедър
благослов бащин, в миналото, в оня твой първи, рождения ден,
ти е дарен?
Отрончета
* * *
Вълните на света и моя предел люлеят.
Разбиват се в прибоя му тревожни вести.
И сякаш домът ми е на суша издигнат,
а океанът на века гърми под него -
залива го, раздрусва го!
Боли...
* * *
Истинската обич не умира.
Най-тежки несгоди и стоманени огради
надделява възхитително тя.
Не устоят на високия витален градус
единствено сходствата на любовта.
* * *
Ето, това е, което душата ми желае същински.
А какъв брой рядко мога да й го дам.
И за какво отхвърлят го на индивида така постоянно
ту дяволът, ту Господ, не знам.
А то е толкоз просто и така скъпоценно -
любов да взема, любов да дам.
Оптимистичен диалог със себе си
Дори и огромна да е връхлетялата те неволя, с невъздържани сълзи,
в случай че можеш да плачеш, поплачи си над нея, та от тъгата да отлееш, само че за бедата
тежкият спомен като собствен сателит задълго не вземай.
Колкото може по-често извиквай при тебе смеха. И положителната наслада
още веднъж като собствен човек ще те припознае. Вярвай: най-великото на този свят е това,
че даже и след най-безумни войни, от разрухата непроменяемо
изниква едничкият същински победител - Животът. Мъдро зарастват траншеи, окопи.
След зима, най-мразовита даже, под снеговете, изглеждащи още всевластни,
към този момент нова тревица покълва, сякаш добродушно, отново и дава ни най-верния знак,
че над пръстта, даже да е обгоряла до черно,
тя ще развее още веднъж зеления собствен вечен байрак.
Не се опасявай
" Не се опасявай, до момента в който Бърнамският лес не тръгне против теб. "
Из „ Макбет “ - Шекспир
Не се опасявай ти, даже и в случай че тръгне към теб
и против теб подлият и талантлив Шекспировски лес.
Не се стъписвай, на сърцето си се довери,
то безусловно ще те подкрепи в решаващия момент единствен.
Освободи мозъка си, ти, та като шпага остра да звъни.
Напред върви, уверено напред върви...
Но единствено, в случай че истината цяла и бъдещето неотменно
като съветници най-умни и съдружници най-верни до теб,
във всичко и на всички места, вървят от двете ти страни.
Не се отхвърлям
Не се отхвърлям от нищо, което в живота съм сторила.
Само за мечтаното, само че не сторено, мога да скърбя в този момент.
Но на живота не разрешавам
като навехнат на млади години гален да ме боли при всяка промяна на времето-
и когато е наше, и когато единствено е обещавало наше да бъде, само че не стана, уви.
Какво ни остава тогава ли? Може би да се вглеждаме доста по-внимателно в децата си,
да се опитваме по-често в крайник с тях да вървим,
въпреки тяхното движение за нас все по-трудно да става и да тежи.
Със всички сили да им оказваме помощ те да се доближават към това време,
което в действителност тяхно ще бъде, белязано с извънредно повече истини,
здраво-крилати, и с несравнимо по-малко болно-пълзящи неистини.
Най-важният урок
Аз не напуснах в никакъв случай, и в старостта си дори,
на детството си приказния храм.
Все още постоянно той насън ме приютява нощем.
И събуждам се на сутринта в оная бяла къща
с керемиден покрив, отново жизнерадостно, по детски цялостна с любов.
И със загадките си отново притегля ме Светът.
И потеглям със душа към него, с цел да донауча най-важния урок,
по стръмния човешки път урока
по какъв начин щастливо да обичам аз един човек и всички хора.
Живота и Света.
Перпетуум мобиле
Свободата до момента е изгрявала постоянно
подпечатана с кървясъл щемпел.
Но за какво ли по човешката кръв по него
очи е затварял като че ли даже и самият Бог?
И може би по тази причина доста скоро – незабелязано и елементарно,
Свободата е започвала да се трансформира още веднъж в това,
против което толкоз кръв се е ляла и е погивал
(дали не на вятъра?) на човешкия жанр цветът най-голям?
ВЕЧЕ ЗНАМ КАК съдебна експертиза ПОПАДА И В АДА,
и по какъв начин се излиза оттова.
Разбира се, става дума още веднъж за Нейно Величество Любовта.
Не единствено за онази обич, която и с болката, и с тъгата й,
бихме предпочели още веднъж ние, даже и пред насладата.
НАКРАЯ ВСЕКИ ОТ НАС ПОТЪВА ЗАВИНАГИ
в неизбежната пропаст - за мнозина плашеща,
за всички ни - тъмна и безконечна.
Да се чуди човек по какъв начин и за какво някои носят
до последния момент в душите си алчността, надменността
и омразата безчовечна. И къде ли мислят да ги отнесат?
А може би те имат вяра даже, че за тях има специфична безкрайност,
дето може да се купи с пари?
Ден след ден
Тролеят заран, взет в един и същи час.
Едни и същи спирки зад стъклата.
Понякога до теб едни и същи хора -
въпреки по външен тип да ги познаваш към този момент,
оставате си непознати - без привет, без усмивка
и безмълвни постоянно един към различен. И с теб.
Всеки работен ден все по този начин, всеки ден, всеки ден.
И се смалява и свива незабелязано в корава, тясна черупка
животът ти - ден след ден.
Животът ти, който с какви ли просторни фантазии майчински
за орис щастлива и волна и с какъв ли най-щедър
благослов бащин, в миналото, в оня твой първи, рождения ден,
ти е дарен?
Отрончета
* * *
Вълните на света и моя предел люлеят.
Разбиват се в прибоя му тревожни вести.
И сякаш домът ми е на суша издигнат,
а океанът на века гърми под него -
залива го, раздрусва го!
Боли...
* * *
Истинската обич не умира.
Най-тежки несгоди и стоманени огради
надделява възхитително тя.
Не устоят на високия витален градус
единствено сходствата на любовта.
* * *
Ето, това е, което душата ми желае същински.
А какъв брой рядко мога да й го дам.
И за какво отхвърлят го на индивида така постоянно
ту дяволът, ту Господ, не знам.
А то е толкоз просто и така скъпоценно -
любов да взема, любов да дам.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ




