(Петър Гюзелев на фестивала Цвете за Гошо 2011“) Не можеш

Понякога Бог се отнася с чувство за хумор към теб ~ Петър ГЮЗЕЛЕВ

(Петър Гюзелев на фестивала „ Цвете за Гошо 2011 “)

Не можеш да я проумееш Библията от първия прочит, това е като да очакваш едно 7-годишно дете да разбере книгите на Достоевски. Затова е нужно време. Но за разлика от доста създатели на книги, които слагат значими въпроси, Библията предлага и решения. А дали да се доверим на написаното в нея, на тези решения? Въпрос на избор. Както когато видиш на някоя скамейка в парка надписа: „ Не сядай! Прясно боядисана. ” Някои ще се вслушат, само че ще има и такива, които ще си кажат: „ Айде бе, я дай да пробвам… ” и ще се изцапат.

Още от дете си възпитаван, че Бог не съществува, че няма нищо друго с изключение на комунистическата партия, ти свикваш да живееш в духа на атеизма. И си казваш, че вярата е нещо остаряло, „ единствено за бабите ”, а ти нали си съвременен човек…

Дори не бях виждал Библия, преди време мъчно можеше да се открие, а в случай че искаш да внесеш Писанието от чужбина, на митницата ти поднасяха един документ, в който трябваше да декларираш: „ Не импортирам нецензурен материали и библия ”. Но постоянно човек се „ сблъсква ” с Бог в някакви изключителни обстановки. Много преди да приема християнската религия и с мен се случи по този начин и тази история влезе в сърцето ми.

(Петър Гюзелев 1990, © Стоян Гребенаров) (Петър Гюзелев 1997, © Стоян Гребенаров)

Бяхме с групата на турне в Германия, на връщане вместо да хвърча със самолета дружно с другите, взех решение, че желая да видя Унгария, Будапеща, и взех влака натам. След като поразгледах, вечерта потеглих на назад. Но преди влакът да тръгне, слязох да си купя нещо за ястие. Във влака си оставих всичко, целия багаж и китарата. Връщам се във вагона и… там няма безусловно нищо – нито куфар, нито китара, нито пари и документи, тъй като и тях бях оставил там. Слязох, защото взех решение, че на границата ще ме спрат, и влакът си отпътува. Оплаках се на служителите на реда, само че ми споделиха, че нищо не могат да създадат. Помолих ги да се обадя до българското посолство, само че защото беше късно вечерта, съумях да се свържа единствено с някакъв надзирател, който ми сподели да звънна сутринта към 9 ч.

И тогава, половин час след среднощ, по едни панталони и ризка, подвигнах глава нагоре и си споделих: „ Не имам вяра в Тебе, Господи, само че в случай че има една милиардна част истина в това, че съществуваш, апелирам те, помогни ми. Искам две неща – да се прибера у дома и да се върна с китарата си ”. И… нищо. Не се появи мълния от небето, която да ми спусне китарата, нищо. Легнах на една скамейка на гарата, отпаднал, брадясал, да дочакам сутринта и отварянето на посолството. Няколко часа по-късно ме разсъниха двама служители на реда с предизвестието, че не е разрешено да се спи на гарата. Веднага станах, протегнах се и… усетих, че в джоба на ризата ми има нещо, което се оказа пачка маджарски пари. Нямах никакво разумно пояснение от кое място са се взели тези банкноти, тъй като в изчезналия ми багаж имах немски пари, само че за престоя си в Унгария разполагах единствено с някакви дребни, които към този момент бях изхарчил, не бях обменял други пари… Веднага скочих, първо отидох да се обръсна, а по-късно взех едно такси към българското посолство, където ми издадоха документи. Върнах се назад с такси на гарата, купих си билет до София, и даже ми останаха пари да си купя два сандвича. Всичко като че ли бе изчислено до последната стотинка.

Трябваше да се кача на трен, който идваше от Германия, немските влакове в никакъв случай не закъсняват, само че този път влакът се забави с три минути. И тъкмо когато той се задаваше, забелязах по какъв начин един железничар носеше моята китара към полицейската инспекция. Хукнах да го догоня, развиках се, и малко по-късно към този момент бях във влака с китарата в ръце. И като че ли чак тогава нещо ми проблесна, чак тогава имах време да се запитам: „ Но какво стана?! Бог ли го направи това? ” Тогава си дадох сметка, че двете ми стремежи се бяха сбъднали – да се прибера вкъщи и да си върна китарата… А можеше нещата да се развият по напълно различен метод, можех да се кача на влака и да се размина с китарата си (не бях оставил името и адреса си на унгарските полицаи). След тази преживелица обаче минаха много години преди да допускам наистина…

Когато станеш набожен, проблемите напълно не изчезват. Ако стъпя в калната локва, не значи, че няма да се изцапам, тъй като съм християнин. Срещал съм хора, които издигат своите персонални ползи над всичко и чакат, че щом към този момент са повярвали в съществуването на Бога, Той е задължен да им се „ издължи ” за тази тяхна религия, даже с „ лихви ” във тип на по-хубав апартамент, по-нова кола, изобщо с обилие от материални придобивки.

Да повярваш е началото на пътя, това не значи, че си достигнал крайната цел. Младият човек, когато влезе да следва в университета, той не става незабавно професор. Всъщност не всеки става професор, някои стават бакалаври, други – магистри и така нататък Искаме да стигнем до един връх, само че до такава степен пътят не е равно шосе. По този път има сектори, които са лесни и приятни, тъй че до момента в който вървиш, да си свиркаш и да размахваш нехайно ръце, само че колкото повече се доближаваш до върха става все по-стръмно и мъчно.

Винаги когато съм изправен пред компликации, върша това – въобразявам си, че Господ е родителят, а аз – детето. Хлапето прави нелепости, качва ти се на главата, казваш му, че това не е добре, само че когато то не се вслушва в думите ти, започваш да го лишаваш от някакви неща – не му купуваш мечтания компютър или колело, не изпълняваш всяко негово желание… Ако и това не помогне, си казваш: „ Хубаво, щом не искаш да схванеш, дано ти се струпат всичките неприятности, с цел да видиш защо приказвам ”. Виждам, че от време на време Господ се отнася с възприятие за комизъм към теб, някой път ти подава ръка, а различен път ти основава проблем, с цел да промениш посоката, по която си тръгнал. Така не възпитава ли и човек децата си?!…