Докато има чучулиги
Петър Доневски
Земята, тази неостаряваща наша кърмилница. Земята, която дава началото на всичко.
По далечни задгранични пътища пътувах, в резиденции, дворци и приказни хотели нощувах, само че на никое място не срещнах обичта на моя народ, могъществото на Балкана, величието на равнината и песента на дребната чучулига, която рано, рано, сутринта ме поразяваше с песента си в небесния шир.
Какво е за нас земята? Българската... Много дни и нощи сме търсили отговор на този въпрос, само че сякаш в никакъв случай не сме го намирали по-различен от тоя, които го е дал народът... Земята е нашият дом, люлка, в която сме се раждали и в която ще умираме. Това е родовият ни корен, сенките на дедите ни, паметта и наличието на нашия живот. А тази земя, това парченце, оградено от Дунава до Беломорието, от Черно море до Западните крайнини, е нашата земя... Тази златна българска земя, кърмилница и безкрайност от през вчерашния ден, през днешния ден и вечно. Това е нашата история, нашето настояще и бъдеще. А мислим ли за нея? Мислим ли по какъв начин сме я пазили и по какъв начин я пазим, с цел да я имаме, с цел да вървим напред, да се развиваме по пътищата на фантазиите ни и да продължаваме човешкия си жанр? Защото загубим ли нея, губим своята памет, история и бъдеще.
Не би трябвало ли в тия динамични, луди години, времена на бензинови пари, зъбчати колела и висок атомен волтаж да оценим по-добре потребността от предпазване на тази земя, на земното многообразие от причудливи форми на това зелено величие... Да усетим в точния момент идващия залез, с цел да го спрем. Докато има чучулиги... За да не се усещаме в миналото подсъдни, въпреки и без присъда и съдник? Земята не може да ни бъде далечна и непозната... Тя ни носи и насладата, и утехата, и вярата... Тя обновява поколенията с витален приток от здрава и чиста кръв, подарява човешкия жанр с чиста природа, вода, въздух и слънце, които би трябвало да предадем на поколенията след нас.
Земята е нашият занаят, кърмилницата, която ни дава живителните си сокове през целия ни живот. А ние? Хората отвръщат ли на земната благотворителност с човешки грижи и разсъдък? Защото не виждаме ли, че земята е наша учителка по държание и постоянно ни е пособия да разберем себе си по-добре, по този начин, както не би ни оказал помощ и най-хубавият мъдрец... Тя е най-тихата, най-търпеливата и обична майка. Какво ли не е правил в своята практическа активност индивидът? С гърмежи разтваряше рани в нейната снага, с химикали вгорчаваше водите й, с атоми изпепеляваше въздуха... А тя мълчи... И чака... Да се успокои лудият... Не ни отвръща с ненавист и безмълвно понася вредите, породени от нейната рожба индивида. И длъжни сме в забързаното наше време да спрем, да замълчим, да сложим ръка на сърцето си и да се запитаме. Отнасяме ли се задоволително грижовно и с обич към кърмилницата, измежду която сме всеки ден и час? Да бъдем обективни и да си признаем какъв брой сме не запомнили задължението си към тази, на която сме длъжни безкрайно. Защото назоваваме Родината си райска градина, а не се грижим за нея като за лична земя, като за благосъстояние, за което другите нации дават луди пари и ценят всяка педя земя като бисери и диаманти. И в случай че в минали времена, улисани в тревожното всекидневие, сме не запомнили за земята, то най-малко в този момент, в днешните и идните дни, би трябвало да мислим, да не оставяме земята да пустее и да я губим като полезност и безконечен капитал.
Земята е съществувала преди появяването на индивида, ще остане и след него. Може да съществува и без нас, само че ние не можем без нея. Тя ни е сътворила и отбраната на земята е отбрана на самите нас. Да я пазим, значи да пазим жанр, потомство и бъдеще. В новия век сме длъжни с по-различна отговорност да преосмислим своя дълг и своя принос за нейното запазване. За да не стане късно... За да пристигна времето, когато ще пресъхнат реките, ще угасне песента на птиците, когато пред очите си ще гледаме единствено оголени от пожарите планински вериги и ще усетим болката от гибелта на чучулигата в разгара на пролетта... Едва тогава ще разберем, че златото не става за ястие и хората към този момент не са хора. В такава ера ли би трябвало да живеем?> > >
Земята, тази неостаряваща наша кърмилница. Земята, която дава началото на всичко.
По далечни задгранични пътища пътувах, в резиденции, дворци и приказни хотели нощувах, само че на никое място не срещнах обичта на моя народ, могъществото на Балкана, величието на равнината и песента на дребната чучулига, която рано, рано, сутринта ме поразяваше с песента си в небесния шир.
Какво е за нас земята? Българската... Много дни и нощи сме търсили отговор на този въпрос, само че сякаш в никакъв случай не сме го намирали по-различен от тоя, които го е дал народът... Земята е нашият дом, люлка, в която сме се раждали и в която ще умираме. Това е родовият ни корен, сенките на дедите ни, паметта и наличието на нашия живот. А тази земя, това парченце, оградено от Дунава до Беломорието, от Черно море до Западните крайнини, е нашата земя... Тази златна българска земя, кърмилница и безкрайност от през вчерашния ден, през днешния ден и вечно. Това е нашата история, нашето настояще и бъдеще. А мислим ли за нея? Мислим ли по какъв начин сме я пазили и по какъв начин я пазим, с цел да я имаме, с цел да вървим напред, да се развиваме по пътищата на фантазиите ни и да продължаваме човешкия си жанр? Защото загубим ли нея, губим своята памет, история и бъдеще.
Не би трябвало ли в тия динамични, луди години, времена на бензинови пари, зъбчати колела и висок атомен волтаж да оценим по-добре потребността от предпазване на тази земя, на земното многообразие от причудливи форми на това зелено величие... Да усетим в точния момент идващия залез, с цел да го спрем. Докато има чучулиги... За да не се усещаме в миналото подсъдни, въпреки и без присъда и съдник? Земята не може да ни бъде далечна и непозната... Тя ни носи и насладата, и утехата, и вярата... Тя обновява поколенията с витален приток от здрава и чиста кръв, подарява човешкия жанр с чиста природа, вода, въздух и слънце, които би трябвало да предадем на поколенията след нас.
Земята е нашият занаят, кърмилницата, която ни дава живителните си сокове през целия ни живот. А ние? Хората отвръщат ли на земната благотворителност с човешки грижи и разсъдък? Защото не виждаме ли, че земята е наша учителка по държание и постоянно ни е пособия да разберем себе си по-добре, по този начин, както не би ни оказал помощ и най-хубавият мъдрец... Тя е най-тихата, най-търпеливата и обична майка. Какво ли не е правил в своята практическа активност индивидът? С гърмежи разтваряше рани в нейната снага, с химикали вгорчаваше водите й, с атоми изпепеляваше въздуха... А тя мълчи... И чака... Да се успокои лудият... Не ни отвръща с ненавист и безмълвно понася вредите, породени от нейната рожба индивида. И длъжни сме в забързаното наше време да спрем, да замълчим, да сложим ръка на сърцето си и да се запитаме. Отнасяме ли се задоволително грижовно и с обич към кърмилницата, измежду която сме всеки ден и час? Да бъдем обективни и да си признаем какъв брой сме не запомнили задължението си към тази, на която сме длъжни безкрайно. Защото назоваваме Родината си райска градина, а не се грижим за нея като за лична земя, като за благосъстояние, за което другите нации дават луди пари и ценят всяка педя земя като бисери и диаманти. И в случай че в минали времена, улисани в тревожното всекидневие, сме не запомнили за земята, то най-малко в този момент, в днешните и идните дни, би трябвало да мислим, да не оставяме земята да пустее и да я губим като полезност и безконечен капитал.
Земята е съществувала преди появяването на индивида, ще остане и след него. Може да съществува и без нас, само че ние не можем без нея. Тя ни е сътворила и отбраната на земята е отбрана на самите нас. Да я пазим, значи да пазим жанр, потомство и бъдеще. В новия век сме длъжни с по-различна отговорност да преосмислим своя дълг и своя принос за нейното запазване. За да не стане късно... За да пристигна времето, когато ще пресъхнат реките, ще угасне песента на птиците, когато пред очите си ще гледаме единствено оголени от пожарите планински вериги и ще усетим болката от гибелта на чучулигата в разгара на пролетта... Едва тогава ще разберем, че златото не става за ястие и хората към този момент не са хора. В такава ера ли би трябвало да живеем?> > >
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ