Педро Калдерон е казал Да избягаш на време е начин

Педро Калдерон е споделил „ Да избягаш на време е метод да победиш. “, като подозираме, че във времето всеки един човек е желал да направи тъкмо това, да се качи на возилото си, да хване влака за незнайна посока и повече в никакъв случай да не се обръща обратно. Някои се изморяват от близките, други са преследвани от задължения, а трети от самата страна. Корабът нормално се напуща първо от плъховете и след това от хората, както го разказва самият Калдерон.

За Армандо Сокарас Рамирез, времето за бягство е пристигнало малко след захлаждането на връзките сред Куба и Съединени американски щати, новият режим и измененията на Кастро въобще не му харесват, а що се отнася до геройските опити, Куба се трансформира от парадайс за туристи, до един Алкатраз.  Патрулните лодки не разрешават на никого да напусне територията толкоз елементарно, а тези, които се изплъзнат, постоянно стават жертва на акулите в мексиканския залив. Рамирез има различен проект, освен това доста грациозен. В последните няколко месеца намира опрощение да е покрай летището на Хавана – Хосе Марти.

С неговия другар Йорге Бланко имат една доста дръзка концепция за бягство. Дежурните полети на компанията Иберия са известни с атрактивни полети от Хавана до Мадрид. Ако прекарате малко време на летището, може да забележите, че това е един от дребното задокеански и интернационалните полети от и за Куба. Армандо е на 17 години, а неговият другар Йорге е единствено на 16. Как обаче се чака да се качат незаконно на един аероплан? Това не е изключително лесна задача. Летището се охранява от войска и полиция, всеки минава през щателна инспекция, а още по-лошото е, че в случай че нямате билет, няма да бъде позволен на територията на летището. Това е съвършен мотив за арест, а пандизите на Кастро са последното място, в което бихте желали да се озовете – Куба не зачита човешките права. Пред младежите стои задачата за измислянето на проект за деяние. Както казахме и в горните редове, когато прекарате няколко месеца наоколо до летището, може да разгадаете системата. Самият Артър Хейли прекарва доста време на летищата в Америка, с цел да напише своя бестселър „ Летище “, само че кубинските младежи нямат желание да се отдават на литературата. Какво се оказва?

При подготовката за политане, самолетът се движи на муден ход до края на пистата, която приключва надалеч в зелените площи. Защитните огради са поставени доста по-далече, само че имат слаби места. Планът на младите бегълци е следният: когато самолетът стигне до края на пистата и форсира моторите си на оптималната мощ за политане, те ще се намират в тревата и ще се опитат на спринт да се заловен за колесниците. Скоростта при политане нормално на земята може да доближи сред 400 и 600 км/ч според от настроението на водача. Въздушната двигателна сила е изключително жестока, а при вероятно изпускане, за Бланко и Рамирез ще бъде изпратен отряд часовникари, който да се опита да ги събере още веднъж, да не забравяме, че при рухването, което ще бъде съдбовно, следва и втори нечовечен удар от въздушната двигателна сила от моторите, която може да ги изпрати назад към храстите, затова никой няма да ги открие. В такива случаи даже ударът от муле ще наподобява много по-приятен. Младежите имат проект и са помислили за всеки вероятен сюжет.

На първо място ще носят работни гумени обувки. Строителството в Куба се движи добре и откакто страната има много стеснен запас от експерти, всеки един би трябвало да бъде предпазен с най-хубавото допустимо съоръжение. Младежите икономисват дълго време пари, с цел да закупят тъкмо такива обувки, въжетата за завързване към колесника са открити на доста по-ниска цена, а и моряците посочили доста общително по какъв начин се вършат здрави възли. Памукът за ушите е бил най-лесната задача. В късният следобяд на 3 юни 1969 година и двамата се намират в прикритието на гъстата растителност и следят самолетът, който прави муден противоположен завой с лице към дългата писта. Още при завъртането, моторите стартират да покосяват тревата с мощна въздушна бликам.

Въздухът изсушава всичко от кожата на лицата им до, страха, който в този миг прелива от всяка клетка. В късата пауза от може би минута, двамата спринтират по този начин, като че ли животът им зависи от времето, в което ще се захванат за самолета. След дълъг и изтощителен ден, никой не следи с изключително внимание какво излиза от своето укритие. Самият личен състав има по този начин или другояче единствено няколко полета дневно, затова скуката е превзела всички, а в това време не би трябвало да забравяме, че множеството внимание е ориентирано към самото летище, в сравнение с към периметъра към него.

Тичат към левите сдвоени колесници, само че осъзнават, че при прибирането им, няма по какъв начин да бъдат приютени на едно място. Рамирез крещи на Бланко да изтича към  другия десен колесник и да се завърже колкото се може по-здраво. Макар и цялото упражнение да лишава единствено секунди, за тях това е цяла безкрайност – втори живот, а същата ще бъде прекратена след още няколко, когато моторите ще стартират да изразходват чистия керосин, с цел да подвигат бързо и гневно оборотите.

Рамирез по-късно ще признае, че звукът от мотора го е отказал и е предпочитал да слезе и да се съобщи, само че преди да стартира да развързва въжетата, самолетът потегля. Въздушното противодействие кара ръцете му да изтръпнат, крие главата си зад металната рамка и не може да види какво се случва с неговия другар, последното, което си спомня е по какъв начин земята под него се отдалечава, а черната гума в този момент е нажежена до алено, откакто се е отъркала в горещата писта.

Кошмарът не е завършил, колесникът стартира да се прибира и откакто в никакъв случай не е бил основан за превозването на незаконни пасажери, пространството се изчерпва доста бързо. Хидравличното рамо стартира безмилостно да се свива и в суматохата Рамирез се пробва да го спре с крайници – не съумява, само че тъкмо когато чака, че ще бъде премазан, механизмът стопира. Вратите се затварят и кубинецът се намира в цялостен мрак. В дребната кутийка, завързан крепко, бежанецът стои изцяло обездвижен. И до момента в който си мисли, че лети към свободата, водачите за следващ път отварят колесника и го спускат, само че не над писта, не над някаква друга локация, а в нищото над океана.

Първата му мисъл е, че е бил видян и ще бъде върнат назад в Куба. Това не се случва, колесникът още веднъж се прибира, само че преди да го хване в мъртвешката си хватка, Армандо може да види малко по-обстойно цялото помещение, вратите се затварят за повторно, само че мракът към този момент не го тормози. Успява да се развърже и да се сгуши в едно малко пространство, като знае, че няма да бъде смачкан. Поглъща няколко аспирини и осъзнава идната жестока нелепост – облечен е в тениска, а на самолетни височини даже конденза от моторите може да замръзне. В пилотската кабината капитан Валентин Вара дел Рей е подготвил автопилота за най-обикновен нощен полет, който по проект би трябвало да бъде към 8 часа и 20 минути.

При излитането самолетът се държи извънредно добре, всички 147 пасажера на борда, както и 10-те души личен състав са настанени и с колани, до момента в който не се набере нужната височина. В този миг десният колесник индексира проблем – погрешно прибиране. Контролната кула се свързва и пита дали има някакъв проблем, Вара дел Рей отвръща, че ще повтори процедурата. При вторият опит, контролният панел стопира да регистрира грешката. Екипажът взема решение, че това е някакъв електронен проблем, а и откакто светлината не мига, доста скоро е пропуснат.

При изравняването на самолета, температурата на въздуха е към 41 градуса под нулата. И до момента в който всички се радват на отоплението, Армандо вече стартира да мисли за своя другар, чуди се дали той е съумял да се задържи или е изпаднал по пътя, студът го реже като нож. Какво го е довело до тези обезверени ограничения? Баща му е водопроводчик, има четирима братя и сестри, къщата им в Хавана се състои от едно помещение, храната не е нито добра, нито изобилна.

Единственото, което може да се счита за някаква форма на развлечение е играта на бейзбол и разходката по плажа – нищо  повече. В учебно заведение го учат да прави заварки, само че процесът се прекъсва, тъй като младежите са изпращани да оказват помощ за събирането на реколтата. Колкото и млад да бъде, кубинецът желал да разполага самичък със своята независимост, желал да живее в Съединени американски щати и да види американската фантазия по един различен метод. Рамирез има родственик в Съединени американски щати – неговият чичо, който би могъл да му помогне. Хиляди кубинци съумяват да избягат на година в Америка, като проектът и условието е постоянно едно и също – да оцелеят дългия път до другия бряг – постоянно непостижима задача и до момента в който мнозина  съумяват, още повече изплуват на безжизнените крайбрежия. Обикновено има два полета от Хавана до Маями, в случай че човек може да заплати билета си, кубинците имат право да създадат това изцяло легално, само че описът с чакащите е почти 800 000 души.

Преди да пристигна ред за полет, управляващите ще се постараят да вгорчат по този начин живота на бедния и трагичен човечец, че да се проклина самичък за своето решение. На един от обичаните бейзболни мачове, Рамирез среща Бланко и двамата имат едно и също виждане – Куба не дава никаква независимост, единствено иго. Именно Бланко е осведомен с летателния график на самолетите, той дълго е стоял и мечтаел да излети от това забравено място. След като минават около летището, виждат, че дълго след излитането, колесниците още не са прибрани. С просто око се вижда, че има задоволително място да се съберат вътре и да осъществят фантазията си. Сутринта на 3 юни и двамата карат през дъжда с колела, няколко часа се крият в храстите, до момента в който не идва време за спринт. Това е началото на историята, само че какъв е краят? С изгрева, самолетът наближава Португалия. Дългият полет е към своя край и капитанът афишира, че скоро ще стартират заход към Мадрид. Времето за кацане е към 8 часа локално сутринта, Мадрид се топли от първите летни слънчеви лъчи.

Преминавайки над Толедо, Вара дел Рей спуска колесниците. Както нормално, съпротивлението при контакт с пистата е свирепо, изключително откакто моторите са съумели да понижат скоростта до 320 км/ч. Веднъж стъпил на земята, самолетът редуцира скоростта до 250 км/ч и продължава да понижава. След като най-сетне стопира, от колесника изпада премръзналото тяло на Армандо Сакарас Рамирез. Забелязва го човек от защитата на име Хосе Рока Лоренцана. Той си спомня, че когато допира мъжът, облеклата му са замръзнали на гърба му като дърво. Единственият тон от устата на Рамирез е попит в болежка. Непознатият има лед по лицето, устата и е посинял от мраз. При повторното си пробуждане, Армандо вече се намира в централната болница на Мадрид, усеща се по-скоро мъртъв, в сравнение с жив. Единственото, за което намира сили е един въпрос: в Испания ли съм?

Малко по-късно съумява да попита и за приятеля си. За него се счита, че не съумял да се завърже и самолетната бликам го изстрелва назад в небитието, до момента в който се пробва да се качи върху колесника, полицията го прибира и оставя за  дълго време в пандиза. Поне това е една от версиите, тъй като няма никаква публична информация. Лекарите вършат интервенция, с която да подобрят положението на кубинеца. За тях това е здравно знамение, изключително откакто по законите на физиката, човешкото тяло, тъкмо с това облекло, може да оцелее едвам няколко минути – Рамирез слага връх.

Що се отнася до смачкването от механиката на колесника, инженерите дават шансове за оцеляване от едно на милион. След като съумява да се възвърне, като това лишава няколко седмици, кубинецът може да се движи из болничното заведение, играе карти с защитата си и даже се счита за изключително възпитан и любезен млад мъж. Вестниците в Испания описват историята му, като го трансформират в воин и болничното заведение получава писма от целия свят.

Чичо му в Ню Джърси се обажда и го кани да живее при него – това е условие, с цел да може човек от чужбина да имигрира в Съединени американски щати. Веднъж, откакто се озовава в Съединени американски щати, кубинецът стартира да учи британски и изкуство, второто не се оказва огромна пристрастеност, само че пък работи в транспортния бизнес, на 69 години се пенсионира със своята брачна половинка и има четири деца, както и 12 внуци. До през днешния ден се счита за един от най-големите късметлии.