Педро Хуан Гутиерес е роден през 1950 г. в Куба.

Педро Хуан Гутиерес е роден през 1950 година в Куба. Започва работа единайсетгодишен като продавач на вестници и сладолед. Работил е като инструктор по плуване и кану-каяк, селскостопански служащ, строителен механик, дизайнер, радио-водещ и публицист.

Днес е художник, ваятел и създател на няколко поетични книги и романи. Живее в Хавана, където се устоя от писане и изобразяване. Неговата „ Мръсна хаванска трилогия “ (1998) е международен бестселър, преведен е на петнайсет езика.

На Гутиерес му е писано да се трансформира в паметен публицист, защото романите му са удостоверение за човешката съобразителност, скришен оптимизъм и гения да надмогнеш привидно непреодолимите условия.

Педро Хуан Гутиерес е неразрешен за четене в Куба, само че продължава да живее там – в остарялата си къща твори на пишеща машина.

Thomas Benjamin Kennington (1856-1916), Orphans, 1885

Животът не е задоволително дълъг, че да се забавляваш и да разбираш по едно и също време. Трябва да решиш кое е по-важно.

Невъзможно е да се отървеш от носталгията, тъй като е невероятно да се отървеш от спомените. Невъзможно е да се отървеш от нещо, което си обичал.

Напълно човешко е следователно да си обхванат от носталгията и единственото решение е да се научиш да живееш с нея. Вероятно, за наша наслада, носталгията може да се трансформира от нещо потискащо и тъжно в дребна искра, която да ни поведе към нещо ново – към прегръдките на нова обич, към различен град, към нова ера, която няма значение дали ще е по-добра, или по-лоша, значимото е, че ще е друга. И точно за това се молим всеки ден – да не пропилеем живота си в самотност, а да намерим някого, да му се отдадем, да избягаме от рутината, да се насладим на нашето парче от баницата.

Ако стигна до осемдесет и три години, нека да имам някоя фантазия, даже тя да е наивната вяра да срещна половинката на живота си, да се оженя, да повярваме, че любовта е допустима и че мизерията и гладът ще си отидат.

Човек постоянно ще копнее да повтори добрините в живота, както и да не помни неприятното и да изтрие спомените за него. Да заличи покварата, която ни е прояла, да унищожи загатна за хората, които са ни наранили, да се отърве от разочарованията и злополучните моменти.

Реалността постоянно е прекомерно комплицирана – затова е така неприятна.

Адски доста ме нервират тия две думи – правилен и здравомислещ. Те са подправени и дребнави. Служат единствено за прикритие и неистина. Всичко е погрешно и неблагоразумно. Цялата история, целият живот, всички столетия са били неправилни и неблагоразумни. Дори самите ние. Всеки един от нас по природа е погрешен и необмислен, само че ни се постанова да се смиряваме, с цел да поддържаме открития в стадото ред като положителни овци и даже да си слагаме юзди и намордници.

Не ме интересува нищо, което се движи праволинейно от точка А до точка Б и е пределно ясно, че тази линия е почнала тук и е свършила там. Не. Човек в никакъв случай не би трябвало да се стреми да работи вярно и благоразумно, нито да води принципен и предначертан живот. Животът е хазарт.

Човек може да направи доста дребни неточности и в това няма нищо неприятно. Но в случай че грешките му са огромни и му тежат, единственото решение е да престане да се отнася съществено. Това е единственият метод да се избегне страданието. Страданието, когато е дълготрайно, може да бъде съдбовно.

Човек привиква с всичко. Ако всеки ден му се дава една лъжица лайна, първо ще си извърне лицето, по-късно обаче нетърпеливо ще си желае лъжицата лайна и най-после ще се усеща излъган, че не му дават две супени лъжици, а единствено една.

Бедността е един обаян кръг, който смазва човешкото създание. Хората губят морала си, губят етиката си, потомство след потомство. Затова живеят постоянно в спор и в цялостно незнание.

Свикнах с много неща в моя живот. Свикнах с бедността, упражнявах се да не бъда упорит, тъй като в случай че бях, нямаше да оцелея.

Винаги съм живял все едно съм безконечен. Искам да кажа, че непрекъснато разрушавам всичко и го построявам отначало. Никога не ми е минавало през мозъка, че мога да свърша в лудницата или да се самоубия. Може би това е поради навика да не дисциплинирам, да не запазвам, да не планувам.

Никакво примирение или невзискателност. Веднага щом писателят изпита примирение или смирение, той към този момент е загубен. Това стопира творчеството. Трябва да си кажете: „ Аз съм най-хубавият ”. И да го вярвате. Това е доста самотна работа. Ако станете песимист, се самоунищожавате. Трябва да продължите напред, като булдозер, който копае непроходима планина.

Сексът не е за хора със угризения. Сексът е обмяна на сокове, флуиди, слюнка, мирис и мощни миризми, урина, семенна течност, лайна, пот, микроби, бактерии. Или не е. Ако е единствено деликатност и небесна нематериалност, то тогава остава стерилна подигравка на това, което би могъл да бъде. Едно нищо.

Костваше ми доста старания да приема самотата. Беше ми мъчно да се науча да съм си самодостатъчен. Продължавах да имам вяра, че това е невероятно или неестествено. „ Човекът е обществено животно ”, ми бяха повтаряли неведнъж. Това, плюс тропическите жеги, южняшката кръв, прословутата мешавица на моя генезис, всичко заговорничеше към мен и ме лишаваше от способността да претърпявам самотата. Ето това беше моят проблем и моето предизвикателство: да се науча да пребивавам и да се любувам на живота вътре в себе си.

Невъзможно е да си печален, нито подтиснат, в случай че живееш в Куба, тук би трябвало да си корав и мощен. Няма друга опция.

Свят ти се завива като си помислиш какъв брой огромен е светът и какъв брой нищожен си ти самият.

Картини: Thomas Benjamin Kennington (1856-1916), Orphans, 1885, en.wikipedia.org