Разлъката предшества срещата, срещата предшества разлъката, затуй по-мъдро е да се радваме на разлъката
(Paul Cezanne - The Magdalen, or Sorrow, 1868-69)
Няма такива обстановки, от които да не може да се откри излаз.
„ Ако човек ви каже – направих всичко, което е по силите ми – не вярвайте, той се оправдава, само че в това време се и лимитира. Когато човек си фантазира, че всичко е изчерпано, точно тогава той губи ключа към избавителния излаз. Често заради незнание или заради леност хората се отхвърлят от най-хубавите решения… “ (М.)
С нормалната си податливост да драматизираме нещата, ние постоянно приказваме за безизходицата. Но от време на време таман привидната невъзможност ни води до избавителния излаз. Каза се към този момент: когато всички пътища към нас за затворени, едвам тогава се сещаме за последната допустима посока и подвигаме очи, с цел да забележим Учителя. Спасителното деяние нерядко се реализира точно при невъзможност, предизвикваща крайното напрежение на нашия порив:
„ Много митове разказват реализирането на желанията, само че не приказват за главното изискване, за безизходността, която изостря желанията до неотменимост. “ (М.)
Разбирането за съизмеримост и причинност ще ни защищити и от унинието, скръбта, отчаянието, нормални спътници на малодушието и страха. Ние ще се освободим от тези усеща, стига да се проникнем от съзнанието, че животът е непрекъснато придвижване и безконечна промяна, че всичко се променя и отминава, в това число и туй, което сега провокира скръбта ни. Или както споделя Учителят:
„ Разлъката предшества срещата, срещата предшества разлъката, затуй по-мъдро е да се радваме на разлъката. “
„ Хората постоянно изпадат в обезсърчение, като не виждат никакви благоприятни условия. Обикновено те не помнят един от основните съдружници, не помнят течението на събитията. “
Вредата от унинието, скръбта, отчаянието не се изчерпва с туй, че ни потапят в мъчителни настроения, създавайки към нас болнава психическа атмосфера. Като опустошават силите ни, такива настроения ни тласкат към безучастие и заспалост.
„ Събуди се, спящий! Хората обичат да повтарят този зов. Особено поразително е, когато го настояват спящите, продължавайки да спят… Спят с години, спят цялостен живот… и в сънливост повтарят непознати неосмислени слова. Няма да приказваме за инцидентните минувачи, само че дори към този момент позналите нещо от истината са подложени на пристъпите на скотски сън. Тогава работата на Учителя е да ги разбуди, даже да е необходим удар на гръмотевица. Защото сънят елементарно минава в отнемане. “ (М.)
Дрямката, апатията, летаргията са израз на погасване на съзнанието. Същностната човешка активност последователно замира, а дружно с нея умира и най-ценното – огненото зърно на духа, частицата от Вселенския дух, която всеки носи у себе си.
Погасналото схващане е еднакво на самоубийство за своя притежател. Но то е рисково и за близките. Напразни ще бъдат опитите да помогнем на тия хора. Най-разумното, което можем да създадем, е да ги отбягваме, както се отбягва всяко разлагане:
„ Не отдъхвай край пътя под гнило дърво. Не се докосвай в живота до хора с погаснало схващане. Неразвитостта на съзнанието не е толкоз заразителна, колкото погасналото схващане. Погасналото схващане е същински върколак. Не може да се напои извън пропастта на невежественото схващане. Именно тези хора неефикасно смучат сила. След тях – непоносима отмалялост. Трябва да ги отминаваме като зловоние, както отбягваме флуидите на разлагане. Трудно е да се разграничи границата на неразвитостта и на погасването. Но едно качество ще бъде безспорно. Неразвитостта може да бъде придружена от боязън на лоялност, но загасналият кратер е цялостен с пепел и сяра. Учението не отхвърля да изразходва сила за неразвитостта, само че съществува степен на угасването, когато не може да залееш бездната с ново вещество.
Само катаклизмът с ужаса на ненадейността може да разтопи застиналата лава. “ (М.)
От: „ Тайното обучение ”, Богомил Райнов, изд. Петекс, 1991
Картина: Paul Cezanne - The Magdalen, or Sorrow, 1868-69; chinaoilpaintinggallery
