* Пътеката на страха“ и Пътеката на любовта“ Точно както

*

„ Пътеката на страха “ и „ Пътеката на любовта “

Точно както тялото е направено от кафези, сънища­та са направени от страсти. Тези страсти имат два основ­ни източника: единият е страхът и всички произлизащи от него емоции; другият е любовта и всички произтича­щи от нея страсти. Ние изпитваме и двете страсти, само че при елементарните хора преобладаващата е страхът. Мога да кажа, че в този свят естествената връзка почива 95% върху страха и 5% върху любовта. Раз­бира се, това варира според от хората, само че даже страхът да е 60%, а любовта – 40%, връзката отново почива върху страха.

За да разберем тези страсти, можем да разгледаме опре­делени особености на любовта и на страха, които аз на­ричам „ пътеката на страха “ и „ пътеката на любовта “. Тези две пътеки ще ни послужат да забележим по какъв начин живеем жи­вота си. Разделението цели да помогне на рационалния разум да разбере и да се опита да упражнява прочут надзор над решенията, които взимаме. Нека забележим някои от осо­беностите на любовта и на страха.

Любовта няма отговорности. Страхът е изпълнен със за­дължения. Когато следваме пътеката на страха, ние пра­вим нещо, тъй като би трябвало да го създадем, и чакаме от другите да създадат нещо, тъй като би трябвало да го напра­вят. Имаме някакво обвързване и незабавно, щом би трябвало, се съпротивляваме. Колкото по-голяма е нашата опозиция, толкоз повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от отговорностите си. Любовта, въпреки това, не среща опозиция. Правим всичко, тъй като желаеме да го създадем. То се трансформира в удоволствие; то е като игра и ние се забавляваме.

Любовта няма упования. Страхът е изпълнен с очак­вания. По пътеката на страха вършим нещо, тъй като считаме, че би трябвало да го създадем, и чакаме другите да постъпят по същия метод. Затова страхът наранява, а любовта – не. Очакваме нещо и в случай че то не стане, се чув­стваме наранени – не е почтено. Виним другите, че не са оправдали упованията ни. Когато обичаме, нямаме очаквания; вършим нещо, тъй като по този начин желаеме, и в случай че дру­гите го вършат или не го вършат, то е тъй като желаят или не желаят, и в това няма нищо персонално. Ако нищо не стане, когато не чакаме то да стане, няма значение.

Не се усещаме наранени, тъй като каквото и да се слу­чи, всичко е наред. Затова, когато сме влюбени, съвсем нищо не ни наранява; ние не чакаме обичания да напра­ви нещо и нямаме отговорности.

Любовта почива върху уважението. Страхът не ува­жава нищо, в това число себе си. Ако изпитвам съжале­ние към вас, това значи, че не ви почитам. Не може­те да решавате независимо. Когато би трябвало да ре­шавам вместо вас, аз не ви почитам. Щом не ви уважа­вам, аз се пробвам да ви управлявам. Обикновено, ко­гато наставляваме децата си по какъв начин да живеят, това се дължи на неналичието на почитание. Ние ги съжаляваме и се опитваме да създадем за тях това, което те сами би трябвало да създадат за себе си. Когато не почитам себе си, аз се самосъжалявам, усещам, че не съм достатъч­но добър, с цел да съумея в този свят. Как човек схваща, че не се почита? Когато си споделя: „ Горкият аз, не съм дос­татъчно мощен, не съм задоволително интелигентен, не съм доста­тъчно хубав, не мога да се оправя “. Самосъжалението е плод на неналичието на почитание.

Любовта е безмилостна; тя не изпитва страдание към никого, само че е състрадателна. Страхът е изпълнен с жал; той изпитва страдание към всички. Вие ме съжалявате, когато не ме почитате, когато не вярвате, че съм дос­татъчно мощен, с цел да се оправя. От друга страна, любов­та почита. Аз те обичам; знам, че ще се оправиш. Знам, че си задоволително мощен, задоволително интелигентен, задоволително до­бър да взимаш независими решения. Не е належащо да предпочитам вместо теб. Ти ще успееш. Ако паднеш, ще ти подам ръка, ще ти оказа помощ да се изправиш. Ще кажа: „ Ще се оправиш, продължавай “. Това се назовава съчувствие, само че то няма нищо общо със съжалението. Състраданието произтича от уважението и от /Любовта; съжалението произтича от неналичието на почитание и от страха.

Любовта е изцяло виновна. Страхът бяга от отго­ворност, само че това не значи, че не е виновен. Опи­тът за бягство от отговорност е една от най-големите неточности, тъй като всяко деяние си има последици. Ко­гато създадем своя избор, получаваме резултат или реак­ция. Ще понесем следствията от дейностите си по един или различен метод. Затова всеки човек е напълно отгово­рен за постъпките си, даже и да не го желае. Някой може да се опита да заплати за твоите неточности, само че все пак ти също ще си платиш и по този начин цената става двойна. Кога­то другите се пробват да носят отговорността за теб, това единствено утежнява нещата.

Любовта постоянно е нежна. Страхът постоянно е недодялан. При страха има купища отговорности, купища упования, никак­во почитание, бягаме от отговорност и изпитваме съжа­ление. Как може да се чувстваш добре при толкоз боязън? Непрекъснато се изживяваме като жертви, усещаме яд, горест, ревнивост или се усещаме предадени.

Гневът не е нищо друго, с изключение на маскиран боязън. Тъгата е маскиран боязън. Ревността е маскиран боязън. При нали­чието на всички тези страсти, произлизащи от страха и пораждащи страдалчество, можем единствено да се преструваме на нежни. Не сме нежни, тъй като не се усещаме добре, не сме щастливи. Когато вървиш по пътеката на любовта, нямаш отговорности, нямаш упования. Не изпитваш съжа­ление към себе си или към колегата си. Всичко върви добре и по тази причина усмивката не слиза от лицето ти. Харес­ваш себе си и тъй като си благополучен, си благ. Любовта постоянно е нежна и тази деликатност те прави великодушен и отваря всички порти. Любовта е великодушна. Страхът поражда нарцисизъм: аз съм всичко. Егоизмът затваря всички порти.

Любовта е безусловна. Страхът е изпълнен с условия. По пътеката на страха аз те обичам, aкo ми позволиш да те управлявам, aкo си добър с мен, aкo отговаряш на облика, който съм ти основал. Аз ти сътворявам стремежи от мен облик и – тъй като ти не си подобен и в никакъв случай няма да отговаряш на образа – те осъждам и те намирам за отговорен. Много постоянно даже се срамя от теб, тъй като не си, ка­къвто желая да бъдеш. Ако не отговаряш на основания от мен облик, ти ме караш да се усещам неловко, дразниш ме, въобще не мога да демонстрирам самообладание към теб. Само се върша на гальовен. По пътеката на любовта няма „ aкo “, няма условия. Обичам те без причина, без доводи. Обичам те подобен, какъвто си, и ти си свободен да бъдеш подобен, какъвто си. Ако не ми харесва какъв си, тогава по-добре да бъда с някой различен, който одобрявам подобен, какъвто е. Ня­маме право да променяме другите и никой няма право да трансформира нас. Ако се променяме, то е, тъй като желаем да се променим, тъй като не желаеме да страдаме повече.

Повечето хора изживяват целия си живот по пътека­та на страха. Имат връзка, тъй като считат, че би трябвало да имат. Изпълват връзката си с всички вероятни очак­вания към колегата си и към самите себе си. Цялото това злощастие и страдалчество е резултат от използване­то на информационните канали, основани преди да се родим. Хората съдят и биват превръщани в жертви, те сплетничат един за различен, сплетничат за приятелите си, сплетничат в бара. Всяват ненавист сред околните си. Трупат прочувствена отрова и я предават на децата си. „ Виж какъв е татко ти, виж какво ми аргументи. Не бъди като него. Всички мъже са такива; всички дами са онаки­ва. “ Ето това вършим с хората, които толкоз доста обичаме – със личните си деца, с приятелите си, с сътрудниците си.

По пътеката на страха имаме толкоз доста усло­вия, упования и отговорности, че сътворяваме безчет пра­вила, единствено с цел да се предпазим от прочувствената болежка, когато в действителност не би трябвало да има никакви правила. Тези правила влияят върху качеството на комуни­кационните канали, тъй като когато се опасяваме, ние лъжем. Когато очаквате от мен да бъда някакъв, аз се усещам задължен да бъда подобен. Истината е, че не съм какъвто желаете да бъда. Но когато съм откровен и съм са­мия себе си, вие се чувствате наранени, разгневявате се. И аз стартирам да ви неистина, защото се багра от ваша­та присъда. Страхувам се, че ще ме обвините, ще ме на­мерите за отговорен и ще ме накажете. И всякога, ко­гато си спомните, вие ме наказвате още веднъж и още веднъж за същата неточност.

По пътеката на любовта има правдивост. Ако нап­равиш неточност, плащаш единствено един път и в случай че в действителност оби­чаш себе си, си взимаш поука от нея. По пътеката на страха няма правдивост. Принуждаваш себе си да пла­щаш хиляди пъти за същата неточност. Това поражда усеща­не за неправда и отваря доста прочувствени рани. Тогава, несъмнено, се обричаш на неуспех. Хората вършат покруса от всичко, даже от нещо най-обикновено и съв­сем маловажно. Наблюдаваме тези нещастия при нормал­ните връзки в пъкъла, тъй като двойките вървят по пътека­та на страха.

От: „ Умението да обичаш “ (Толтекска книга на мъдростта), Дон Мигел Руис, ИК „ Кибеа “, 2008 година
Снимка: miguelruiz.com