Николай Хайтов - големият българин от Яврово
Първата ми среща с него стана в ранната есен на 1967 година, когато един от най-близките ми другари от студентските години - Васил Стоянов, ми подари неговите " Диви разкази ". След време това издание се наложи като най-емблематичното произведение измежду внушителното креативно наличие на Николай Хайтов в българското литературно съществуване. Когато се потопих в невероятния, автентичен свят на това в действителност неповторимо изложение, останах надълбоко разчувствуван от страхотното умеене на писателя да придвижва читателя в атмосферата и психологизма, отразяващи действителните морално-битови народностни преживелици на елементарните труженици от този безценен на родината ни край. Авторът, засукал от ранно детство от здравия национален корен на родопчанина, ни вкарва в изненадваща образна система. Тя покорява с естествената етнографичност при създаване на персонажа, в чието държание оживяват драгоценни отколешни битови обичаи, традиции, нрави, съхранили и опазили от непознати въздействия и похищения тази неоценима родна еднаквост и толкоз българска наша доморасла твърдина.
Особено плодоносни за Николай Хайтов са 60-те и 70-те години. В неговите страници всекидневно диша пълнокръвно обичаната му патриотично-историческа тематика, блестящо удостоверение за което са книгите му " Смолян ", " Жени хайдутки ", " Матей Миткалото ", " Шумки от габър " и други Но несъмнено " Диви разкази " остава връх в генезиса на напрегнатия му, само че очебийно плодороден, житейски и креативен път. Популярност му донася и " Капитан Петко челник " (1974) - произведение, филмирано и излъчено като многосериен филм по Българска национална телевизия.
В значително свои произведения Николай Хайтов отразява и настъпилите социално-политически и нравствени разтърсвания в живота на нашия съвременник, мъчителната разлъка със стародавни родни битови, фамилни и морални обичаи, вкоренени в дълбините на българската народопсихология ( " Дърво без корен ", " Мъжки времена " и др.). Трудно бихме разкрили различен създател, който да е воювал по този начин твърдо и непрестанно за българския език и против отродяването на нашите сънародници.
След измененията през 1989 година огромният публицист и безрезервен държавник беше подложен на безжалостно обругаване. В тази разрушителна конюнктура се допрях за пръв път онлайн до него през 1993 година във Военния клуб на Пазарджик. Възползвах се от идването му, заговорих го и предложих авансово квалифицираните въпроси за първото ми изявление с него. Той сграбчи незабавно напечатаните листове от ръката ми. Само след ден ми изпрати изявлението, квалифицирано напряко за щемпел. В съпътстващото писмо благодари за вниманието и ме помоли да му звънна незабавно, в случай че се натъкна на отвод за неговото издание. Той щял самичък да го предложи за поместване в някое от столичните издания. Но не се наложи.
Чувахме се по телефона от време на време. Нашето другарство през годините вземаше все по-задълбочен креативен темперамент. Направих и няколко изявленията с него. Едно от тях бе в навечерието на 80-ия му рожден ден - 15 септември 1999 година Посрещна ме с нормалното си радушие. Беше в доста положително въодушевление и изявлението стана много съдържателно. Качих се във влака за Пазарджик и натиснах копчето да чуя записа. Диктофонът мълчеше. Изтръпнах. Оказа се, че не е бил включен за запис. За благополучие още чувах в паметта гласа на Хайтов. Бръкнах в чантата, открих въпросите, които му бях задал. Намерих бели листове и до момента в който пътувах, възвърнах целия трогателен диалог, още нестихнал в главата ми.
Особено плодоносни за Николай Хайтов са 60-те и 70-те години. В неговите страници всекидневно диша пълнокръвно обичаната му патриотично-историческа тематика, блестящо удостоверение за което са книгите му " Смолян ", " Жени хайдутки ", " Матей Миткалото ", " Шумки от габър " и други Но несъмнено " Диви разкази " остава връх в генезиса на напрегнатия му, само че очебийно плодороден, житейски и креативен път. Популярност му донася и " Капитан Петко челник " (1974) - произведение, филмирано и излъчено като многосериен филм по Българска национална телевизия.
В значително свои произведения Николай Хайтов отразява и настъпилите социално-политически и нравствени разтърсвания в живота на нашия съвременник, мъчителната разлъка със стародавни родни битови, фамилни и морални обичаи, вкоренени в дълбините на българската народопсихология ( " Дърво без корен ", " Мъжки времена " и др.). Трудно бихме разкрили различен създател, който да е воювал по този начин твърдо и непрестанно за българския език и против отродяването на нашите сънародници.
След измененията през 1989 година огромният публицист и безрезервен държавник беше подложен на безжалостно обругаване. В тази разрушителна конюнктура се допрях за пръв път онлайн до него през 1993 година във Военния клуб на Пазарджик. Възползвах се от идването му, заговорих го и предложих авансово квалифицираните въпроси за първото ми изявление с него. Той сграбчи незабавно напечатаните листове от ръката ми. Само след ден ми изпрати изявлението, квалифицирано напряко за щемпел. В съпътстващото писмо благодари за вниманието и ме помоли да му звънна незабавно, в случай че се натъкна на отвод за неговото издание. Той щял самичък да го предложи за поместване в някое от столичните издания. Но не се наложи.
Чувахме се по телефона от време на време. Нашето другарство през годините вземаше все по-задълбочен креативен темперамент. Направих и няколко изявленията с него. Едно от тях бе в навечерието на 80-ия му рожден ден - 15 септември 1999 година Посрещна ме с нормалното си радушие. Беше в доста положително въодушевление и изявлението стана много съдържателно. Качих се във влака за Пазарджик и натиснах копчето да чуя записа. Диктофонът мълчеше. Изтръпнах. Оказа се, че не е бил включен за запис. За благополучие още чувах в паметта гласа на Хайтов. Бръкнах в чантата, открих въпросите, които му бях задал. Намерих бели листове и до момента в който пътувах, възвърнах целия трогателен диалог, още нестихнал в главата ми.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ