Парче скала, която е била заровена в земята милиони години,

Парче канара, която е била заровена в земята милиони години, се трансформира в нов „ часовник “ за схващане на въртенето на Земята. Анализът на вкаменена черупка разкри, че дните на нашата планета са били с половин час по-кратки преди 70 милиона години.

От друга страна, това изобретение в този момент може да помогне на учените да дадат по-точен отговор за скоростта, с която Луната постепенно се отдалечава от нашата планета.

Да се разбере по какъв начин се е трансформирало въртенето на Земята във времето е много забавно предизвикателство. Не можем тъкмо да се върнем и да го преживеем или да го запишем; вместо това би трябвало да разчитаме на методите по които Земята е записала тези промени във времето.

Например, изучавайки по какъв начин измененията в слънчевата радиация, регистрирани в антична канара, съответстват с циклите на Слънцето през десетки хиляди години, учените неотдавна съумяха да дефинират, че дните на Земята са били дълги единствено 18 часа преди към 1,4 милиарда години.

Но приемането на информация в по-подробен мащаб се оказа ненапълно мъчно предизвикателно. Тук ненадейно оказа помощ вкаменената черупка на мекотело, наречено Torreites sanchezi. T. sanchezi идва от група двучерупчести, наречени рудисти, които са изчезнали в интервала Креда-Палеоген преди 66 милиона години, и нищо сходно на тях през днешния ден не съществува.

Те са имали формата на ваза с похлупак в по-широкия край; тези двучерупчести са доминирали рифовите екосистеми. Интересно е, че имат някои общи неща със актуалните миди – едно от тях е, че черупките им са растели със скорост един пласт дневно. Точно както дървесните пръстени съдържат информация за годините, през които е живяло дървото, тези пръстени на черупките също могат да бъдат оценени. По-конкретно, те могат да разкрият водните условия, като температура и химия, в доста съответни времеви граници, в които са живели тези животни.

„ Имаме четири до пет точки от данни за всеки ден живот на мекотелото и това е нещо, което съвсем в никакъв случай не получаваме в геоложката история “, изяснява геохимикът Нилс де Зима от Vrije Universiteit Brussel в Белгия.

„ По принцип можем да разгледаме един действителен ден от преди 70 милиона години. Това е много необикновено. “

Екипът е анализирал индивидуален образец от втвърден T. sanchezi и го е подложил на разнообразни техники, в това число масспектрометрия, микроскопия, постоянен изотопен разбор и микро рентгенова флуоресценция.

Химическият разбор на черупката разкрива, че океаните са били доста, доста по-топли преди 70 милиона години. Този тип процъфтява във води, които през лятото доближават температури от 40 градуса по Целзий, а през зимата температурата на водата е била 30 градуса по Целзий.

Черупките също по този начин, демонстрират сезонна вариабилност; да вземем за пример при актуалните миди, пластовете, отглеждани през зимата имат по-тъмен цвят. Подобна сезонна колебливост разрешава на учените да разпознават годишните времеви диапазони в границите на линейните модели, следени в черупката, защото сезонните пръстени съответстват между тях.

Екипът употребява този аспект, с цел да пресметна продължителността на деня по времето, когато тези животни са живели. Те дефинират, че вкамененият им T. sanchezi е живял девет години. След това преброяват пръстените за всяка година, както образно, по този начин и химически. Ако създадат това за черупка на мекотело през днешния ден, биха получили 365 пръстена годишно – само че вместо това при античното животно, те получават 372 пръстена.

Знаем, че продължителността на една година остава повече или по-малко непроменена, защото орбитата на Земята не се е трансформирала. Това значи, че продължителността на един ден – избрана от скоростта на въртене на Земята – би трябвало да се е трансформирала, удължавайки се от 23.5 часа тогава до 24 часа в този момент.

Това, че въртенето на Земята се забавя, в действителност е сносно открито и е обвързвано много изрично с Луната, тъй като забавянето на въртенето на Земята е породено от триенето от приливите на Земята. Този резултат се назовава точно приливно търкане.

Тези приливи са породени от гравитационното дърпане на Луната, което ги поражда. Въртенето на Земята обаче изкривява „ издутината “ на прилива и основава въртяща мощ сред двете тела, която форсира Луната, карайки я последователно да се отдалечава от Земята.

В момента Луната се отдалечава от Земята със скорост към 3,82 сантиметра годишно, както се дефинира от прецизни измервания, които употребяват лазери, отклонени от маркери, сложени от астронавтите на повърхността на Луната по време на задачите на Аполо.

Ако използваме тази скорост с цел да екстраполираме първичната позиция на Луната преди 4,5 милиарда години (когато считаме, че се е образувала), нещо не се получава. Спътникът би бил толкоз покрай нашата планета, че би бил раздран от приливните сили. Това води учените до извода, че скоростта, с която Луната се отдалечава от Земята, евентуално се е ускорила във времето. Но тъкмо какъв брой бързо се е отдалечавала във всеки даден миг е мъчно да се дефинира.

Намирането на повече геоложки записи, които да разрешат да се пресметна продължителността на дните в разнообразни точки от историята на Земята, би помогнало да се начертае по-точно ускорението на Луната; тогава може да се разбере и по кое време по-точно се е образувала Луната. И намирането на тези точки от данни е това, което екипът се надява да направи с още по-стари фосили от черупки на мекотели.

Но даже и това не е всичко. Проучването разкрива също, че пръстените от черупки са растели по-бързо денем. Това, съгласно откривателите, допуска, че Т. sanchezi е формирал симбиоза с фотосинтетични организми – сходно на днешните огромни миди, които имат симбиоза с водораслите.

„ Досега всички оповестени причини за фотосимбиозата при рудисти бяха всъщност спекулативни, основани единствено на сугестивни морфологични черти, а в някои случаи са демонстративно неправилни “, споделя палеобиологът Питър Скелтън от Отворения университет, който не е взел участие в проучванията.
„ Този документ е първият, който дава безапелационни доказателства в интерес на хипотезата. “

Публикувано в списание Paleoceanography and Paleoclimatology.