Павел Бобеков – раждането на един революционер
Панагюрище е град със специфични отговорности до появяването на Танзимата (периода на публични промени в Османската империя). Дотогава популацията е мобилизирано да се грижи за обоза и оръжията в османската армия, да взе участие в градежа на пътища, мостове и замъци, да пасе конете на султана. Жителите му даже се радват на известно локално самоуправление и част от налозите са им били спестявани. Земята към града не е изключително плодородна, по тази причина главният занаят на локалното население е скотовъдството и обвързваните с него занаяти като кожарство и абаджийство.
Външната търговия е ориентирана главно към Сърбия и Австро-Унгария. През ХIX в. Панагюрище наброява повече от 12 хиляди поданици, огромна част, от които заради доходоносното скотовъдство, са много заможни. По това време популацията се радва на стопански и нравствен напредък. Всичко това е причина за възникване на мощно предпочитание за национално избавление. Именно тук Левски основава един от революционните си комитети, а няколко години по-късно градът става център на IV революционен окръг на готвещото се общонародно въстание.
Именно в този преуспяващ за тогавашните стандарти град е роден Павел Бобеков. Някои хора се раждат герои и като че ли в тях бушува огън още от най-ранна детска възраст. Бобеков е точно един от тях. По темперамент той е въздържан, дори някои съвременници го разказват като леден човек. Той е бил високообразован за времето си млад мъж и при първа среща прави усещане на надменен.
Изучавал хората преди да реши да се сприятели с тях, само че станело ли това “ледената обвивка от неговото сърце падаше “. Странял от кръчми, кафенета и други занимания, като се отдавал на усилена работа. Историкът Димитър Страшимиров остава едно от най-точните описания за него: “Сърдечен, тъничък и избухлив, както въобще всеки панагюрец, Бобеков демонстрира на всички места рядка схватливост, висок полет на душата при всеки случай, и стърчи, по разум, просветеност, и по своя парещ характер прекалено много над всички свои приятели по национализъм ”. През април 1876 година този спокоен национализъм прераства в огън и от този миг нататък Бобеков се впуска в битката за национално избавление, отдавайки й всичко, даже живота си.
Павел Бобеков е роден на връх Петковден, 14.Х.1852 година в Панагюрище. Баща му, Станьо, е гурбетчия, който работел в къщите на видни гръцки владици в Цариград. Там се среща и се дами за Манто, гъркиня по генезис. От петте деца в фамилията, Павел е най-големият. Баща му се стреми да му даде допустимо най-хубавото обучение, тъй като самичък той е необразован. Така Бобеков учи първо в родния си град при Васил Чолаков и Найден Попстоянов.
Снимка: By Неизвестен – Неизвестен, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1538511
Когато навършва 12 години, татко му го записва в фамозния Робърт лицей в Цариград. След като приключва гимназиалното си обучение, Павел постъпва в турското военномедицинско учебно заведение. Там се сприятелява с бъдещия посланик Атанас Шопов, който също е родом от Панагюрище и с бъдещия журналист и политик от Народната партия – Стефан Бобчев. Понякога по време на другарски разногласия посред им Бобеков отстоява позицията, че “…с турците не може да се живее приятелски, би трябвало напълно да сме самостоятелни от тях. ”
По време на престоя си в Цариград той е член на акционерното сдружение за книгопечатане “Промишление ” и списвач в редица цариградски български вестници и в сп. “Читалище ”, с което съумява да се устоя и да подкрепя майка си парично след гибелта на татко си. През 1874 година фамилията е сполетяно от нова покруса – брат му Георги се самоубива.
Бобеков приема препоръчаното му учителско място, бързо се постанова измежду останалите преподаватели и скоро е избран за основен преподавател. По същото време е определен и за ръководител на тамошното читалище. Той развива разностранни действия: довършва превода на “Дон Кихот ”, държи речи в църквата по време на празници, взе участие в театрални постановки.
Павел продължава да се интересува живо от медицина и написа изявления по разнообразни здравни въпроси. Една от тях е отдадена на метода на кръвопреливането. Като основен преподавател той вкарва строга дисциплинираност и еднообразно отношение към децата без значение от обществения им статус. Една от иноваторските му хрумвания в областта на образованието е за огромната роля на домашното образование, както и за връзката сред учебното заведение и фамилията.
Неуморната му работа в интерес на града не остава незабелязана от съгражданите му. За доста малко време Бобеков се трансформира в уважавана и авторитетна персона в Панагюрище и става водеща фигура във всяка една активност. По това време той е едвам 23-годишен и значително си е уредил един спокоен живот. Всичко това се трансформира през една зимна вечер на 1876 година, когато е извикан в дома на Найден Дринов.
Макар на Павел да му е нужно повече време да свикне с концепцията за въстание и да одобри да се включи в неговата подготовка, той е от първите дейци на Панагюрския комитет, които поставят клетва и даже управлява съвещанията му в отсъствието на Бенковски. Спорно е до каква степен той и имал действителен избор. За човек, който е обичал родината си и който за малко време е постигнал толкоз доста – като въздействие, престиж и е натрупал солидно самочувствие, би било обидно и даже обществено самоубийство да откаже присъединяване си в сходно патриотично начинание. В този миг той няма право да отстъпи. Водеща е тази негова позиция, а не мощното му предпочитание да бъде бунтовник.
Спомените на съвременниците изобилстват с мнения и наблюдения по отношение на противоборството сред Бобеков и Бенковски, което се заражда през цялото време. То се дължи както на конфликт на два радикално разнообразни характера, по този начин и на разминаване в концепциите по какъв начин, по кое време и по какъв метод да се извърши самото въстание. Бенковски е слабограмотен, само че е разгорещен оратор. В общуването си с хората е недодялан, раздразнителен и обича да постанова мнението си. Бобеков, въпреки това, е запазен, високо ерудиран и постоянно резервира извънредно хладнокръвие.
Като водеща фигура измежду своите съграждани Бобеков постоянно става изразител на общото мнение и несъгласието по дадени въпроси. По време на подготовката на Априлското въстание има две съществени пререкания сред Бенковски и панагюрци. Първото е по отношение на изземването на комитетската преписка от апостола, който по този метод ги оставя в незнание за всичко, което се случва в страната.
Същевременно този акт е и позорен от позиция на това, че по този начин той надали не показва съмнение към тях. Вторият е директно след събранието в Оборище, когато панагюрските комисари слагат пред Бенковски три организационни казуса: за ранната дата на въстанието, за преждевременното експлоадиране при положение на изменничество и за образуване на задача в Европа. Зад последното искане апостолът прозира, че стои самият Бобеков и точно в този миг го упреква в колебливост и плашливост и насочва към него тежки думи: “Навярно той (Бобеков) ще да се удостои с тази задача и по тоя метод ще има опция да се в профил, с цел да не помирише грозния барут. ”
От съвременниците му, един не е изключително огромен последовател на Бобеков – Захари Стоянов. В своите „ Записки по българските въстания “ той се пробва да опетни името му като даже го упреква, че е готвел убийството на Бенковски. В разгара на подготовката на всенародното въстание, апостолът в действителност стартира да се опасява за живота си и ускорява защитата си. Предвид характера на Бобеков обаче надали го е възприемал като най-голямата опасност. Павел може и да не е обичал “никому да клати шапка ”, само че не е бил “ни лицемерен, ни озлобен ”. След събранието в Оборище Бобеков е определен от панагюрци за ръководител на възобновения скришен комитет.
И двата спора са туширани – кореспонденцията е върната, а за забележките по отношение на реализирането на въстанието не остава време, тъй като то избухва прибързано. Вследствие на изменничество, турски заптиета се пробват да арестуват Тодор Каблешков – ръководителя на комитета в Копривщица.
Като единствен с военно обучение, Бобеков е определен и за “хилядник ” и се заема с военната подготовка на съгражданите си. Отговорността му нараства, само че не и убедеността, че това е времето и методът за реализиране на Освобождението. Това съмнение личи и на 20 април 1876 година, когато “Кървавото писмо ” идва в Панагюрище. Кой пръв е викнал “бунт ”, кой пръв се е разплакал, кой пръв е изтичал на улицата или е гръмнал с пушка или пищов – в паниката не излиза наяве, а и не е от голяма важност. Затова пък в този кондензиран с страсти миг още веднъж се откроява индивидът, който остава все по този начин въздържан – Павел Бобеков. Дали повода за това се крие в особеностите на характера му и на способността му в подобен висш миг да резервира хладнокръвие или се е стреснал, тъй като за първи път, всичко за което са се готвили става действителност, може единствено да допускаме.
Снимка: By Spiritia – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=67814673
В първите два дни Бобеков не съумява да се отърси от това вцепенено положение. Той продължава да спори с Бенковски, даже за маловажни решения, като това дали Райна Попгеоргиева да носи знамето при освещаването му. След заминаването на Хвърковатата чета, Бобеков към този момент няма време за колебание. Останал самичък той за първи път същински усеща, че всички разчитат на него. Бобеков се трансформира в мощен лидер. Той е този, който раздава команди, обикаля позиции, наглежда хората, обмисля проектите за защитата.
И точно това е моментът, в който той става разгорещен бунтовник, който би трябвало да работи бързо и уверено, а не да подлага всичко на разбор и подозрение. Неслучайно един от неговите съвременници по-късно споделя: “Той се появи в делото, което беше прегърнал, изначало до край една мощна душа ”.
От този миг до края на живота си Павел Бобеков остава все по този начин разгорещен бунтовник. След краха на въстанието в Панагюрище, той се насочва към Копривщица, където “буен, жарък ” освобождава затворените от личните си съграждани въстаници. Успял да избяга във Влашко той незабавно се заема с издаването на български вестник “Секидневний новинар ”. През 1877 година Бобеков взема присъединяване като доброволец в Сръбско-турската война (1877-1878), а месеци по-късно се включва и в Руско-турската война (1877-1878). Там той е командирован като преводач в щаба на ген. Гурко. С Предния отряд Бобеков стига до Стара Загора, където взима присъединяване и в боевете.
В хода на военните дейности се разболява от тиф и умира на 17 октомври 1877 година в Търново в ръцете майка си. Тогава той е единствено на 25 години. Говори се, че последните му думи към нея са: „ Умирам, мале, само че не ми е жално, тъй като бях цветущ да видя България свободна… Умирам, майко, спокоен и за това, че до дъно изпълних дълга си към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех! “
