Открай време работата на гребците на галерите била символ на

Открай време работата на гребците на галерите била знак на най-тежък, смъртоносен труд. Често се считало, че осъждането да се изтърпи тази орис било еднакво на смъртна присъда.

Още Омир загатва кораби, които имали от 20 до 118 гребла. В египетски папируси написа, че по времето на Птолемей II (285-246 прочие Хр.) и Птолемей IV (222-203 година прочие Хр.) се строели кораби с 4 хиляди гребци – което било популацията на приблизително огромен древен град. В интерес на истината, множеството историци отхвърлят тези сведения, като считат, че има неправилност в тълкуването на цифрите. Най-разпространеният тип военни кораби в гръцката и римската ера били триремите, или, както ги назовават ​​гърците, триерите – с три реда гребци. Обикновено екипажът на триремата се състоял приблизително от 160 гребци, до 50 бойци и към 15 моряци. Лесно е да се пресметна какъв брой бойци могат да се поберат в транспортен съд с 4 хиляди гребци, в случай че такива плавателни съдове изобщо са съществували.

На всеки гребен транспортен съд в предишното робите-гребци елементарно можели да победят бойците и моряците, в случай че успеели да се освободят. Особено тази опция нараствала при вражеско нахлуване. В последна сметка се оказва, че античните египтяни, гърци и римляни, оставяйки корабите си разполагаем на робите по време на борба, отрязвали пътя си за оттегляне и всеки миг можели да получат удар в гърба. Ето за какво, мнозина военни историци считат, че най-вероятно гребците на галерите не били плебеи, а чудесно готови морски бойци.

В древността мореплаването се осъществявало основно от два типа кораби: военни, които имали удължени пропорции, преносима мачта и гребла като главно средство за напредване, и търговски – по-къси и по-широки, движещи се благодарение на платна.

Гребците на галерите представлявали самобитна антична „ морска пехота “, която първо била стоварвана на вражеския бряг, завоювала там избрана линия (плацдам), а останалите бойци били докарвани след тях с търговски кораби. За атакуващите било потребно врагът да счита гребците за плебеи и да пресмята броя на бойците единствено съгласно „ пълноправните ” воини – което означавало, че ще разположи по-малко сили за защита, в сравнение с било належащо.

Неочакваната поява на многочислени и мощни, атлетични воини-гребци, което било обусловено от главното им занятие, а също така и добре подготвени за ръкопашен пердах, хвърляло съперника в суматоха и постоянно водело до безредното му оттегляне. Описание на офанзива, осъществена от гребци по време на военната експедиция на финикийците против остров Сицилия може да се откри в летописите на гръцкия историк Диодор Сицилийски (90-30 прочие Хр.): „ Гребците излезли от морето и крайбрежието било обагрено с кръвта на повалените воини, които защитавали своята земя “.

Летописите загатват още и обстоятелството, че Юлий Цезар нападнал с 4 галери, на които имали към 500 бойци, пиратите на остров Фармакуса и ги разгромил. Но 500 бойци, даже и римски легионери, са доста малко за сходна акция. Нима закоравелите главорези, които нямало какво да губят, не биха се справили с шепа римски бойци от 4 галери?

Освен това, що се отнася до ситуацията на гребците: невероятно е да си представим, че екипажът на боен транспортен съд ще поврежда мотора на личния си кораб. Нали гребците били „ моторът “ на галерата, а галерата е боен транспортен съд? Да се ​​използват в комерсиалния флот било просто нерентабилно – те заемали прекалено много място и по този начин транспортираните артикули биха станали в действителност „ златни “. И в случай че на гребците на военните кораби не се дава пълноценна храна и се държат в окови, от които се образуват рани, от време на време съдбовни поради инфекции и отравяне на кръвта, това значи отнемане на „ мотора “ на кораба от спомагателна мощ. По време на военни акции подобен метод е рисков разкош, защото не е елементарно да се откри сурогат на болния или починал гребец – тъй като гребането изисква опит и умения. А заплахата от протест на робите можела да сложи под въпрос триумфа дори на добре планувана военна интервенция. Но, все пак, римляните не запомнили опита на Цезар и по-късно в действителност почнали да поверяват придвижването на бойните си галери единствено на плебеи. Все отново, безправните роби-гребци се хранели по-добре от екипажа, формиран от свободни римляни. Физическите натоварвания на греблата били невероятни и робите се нуждаели от висококалорична храна. При оптималната скорост мощните и мускулести гребци постоянно умирали от пресилване.

Но, по този начин или другояче, много рядко военните кораби успявали да настигнат бързоходните пиратски галери, които имали по-малко тегло и повече гребла, а най-важното – техните гребци също били пирати, част от екипажа, и по време на абордажна борба разбойниците постоянно има числено предимство. Така цели епохи пиратските банди тероризирали комерсиалните съдове в Средиземноморието. Това траяло до момента в който, вместо плебеи, за гребци почнали да употребяват свободни воини.

Най-характерни за преимуществото на свободните хора пред робите били корабите на викингите. На тях гребци били всички воини на борда. Това осигурявало на скандинавците както успокоение откъм тила, по този начин и числено предимство по време на многочислените борби, в които взели участие.