Талибани в собствен сос
Откакто откриха надзор върху Кабул през август месец 2021-а година, талибаните са в клопка, която е лично тяхна. Тя се състои в следното.
От една страна, държавно управление на талибаните търси интернационална легитимност, въпреки и не поради самата нея, а тъй като тя е изискване за приемането на парични средства, от които страната има крещяща потребност. Спорно е до каква степен Афганистан е освен юридическа, само че и емпирична страна (теорията не интернационалните връзки прави разлика сред двете, настоявайки, че не всяка юридическа страна има задоволително материални активи, които да обезпечат нейното независимо съществуване). Показателно за последното бе и перманентното икономическо донорство за Кабул, с което Съединени американски щати се ангажираха преди повторното идване на власт на талибаните през 2021-ва година. Така или другояче Афганистан има потребност от пари и това е непосредствената и груба действителност, с която се сблъскват освен талибаните през днешния ден, само че и предходните държавни управления на въпросната страна.
От друга страна, " студентите ", както са известни тези почитатели на деобанди исляма, не могат да си разрешат да вършат огромни взаимни отстъпки с доктриналния си компендиум. Това е по този начин главно заради вътрешно-политически аргументи, защото една идеологическа релативизация би довела до отслабването на позициите им в страната: било по отношение на техните другари от " Ал Кайда ", било по отношение на враговете им от Ислямска страна - Хорасан.
В този смисъл Ислямско емирство Афганистан съставлява редовен образец за това по какъв начин целите на вътрешната и на външната политика на една страна могат да бъдат в пряк спор едни с други. Колкото повече " студентите " се движат в тесните си рамки, което би им помогнало да се наложат върху други подтиснически групировки в страната, толкоз повече се лимитират техните благоприятни условия да получат интернационална легитимност, а отсам - по този начин нужните финансови средства. Казано с други думи, колкото по-верни на идеологическия си метод бъдат талибаните, толкоз по-далечни ще са хоризонтите за възможни районни партньорства; колкото по-диалогични са " студентите ", толкоз повече ще бъдат обект както на външни рецензии (от страна на конкурентните снабдители на принуждение като Ислямска страна - Хорасан), по този начин и на вътрешни (в лицето на доктринирания им актив). Една възможна дерадикализация на талибаните им дава обещание външно-политически благоприятни условия и вътрешно-политически проблеми. Това е да се пържиш в личен сос.
Напрежението сред външната и вътрешната политика на талибаните си има и своето кадрово изражение. Вицепремиерът Абдул Гани Барадар съставлява тази секта от държавното управление, която се пробва да работи по-прагматично, водена на първо място от непосредствените стопански компликации на страната. Другата секта, която е по-тромаво идеологическа, се лидира от основните министри на защитата и на вътрешните работи, надлежно Мохамад Якуб и Сираджудин Хакани (въпреки идеологическия им метод, те съставляват разнообразни клонове на талибаните и имат разнообразни интереси). Кое от двете ще закрепи властта на " студентите " в Афганистан - разрешаването на икономическите проблеми пред страната или верността към идеологическия метод е въпрос, който чака своето позволение в границите на вътрешно-политическата динамичност на талибаните.
Но когато става дума за търсенето на някаква интернационална легитимност от страна на новите управляващи в Кабул, не се има поради Запада. Съединени американски щати и Европа, най-малко в средносрочен аспект, наподобяват изгубени като алтернатива за външната политика на талибаните: раните на американците от паническото им овакантяване през 2021-а година са към момента прекомерно пресни, а непрекъснатите вести за ограничението на правата на дамите в Афганистан, в това число възбраната да учат и да работят, прави в действителност сложен все още разговора и съдействието с Кабул. Стигна се до такава степен, че даже турският президент Реджеп Таийп Ердоган, чийто опит в ислямизма също не е безпаричен, да отбрани девойките и дамите от южноазиатската страна.
Много по-голям от Запада за външната политика на талибаните са Китай, Пакистан, Русия и Иран. Един път, тъй като смяната на властта в Афганистан не афектира връзките на тези страни с Кабул в степента, в която това се случи със Съединени американски щати и Европейски Съюз. Втори път, упоменатите азиатски страни, паралелно на Катар и Турция, водеха деен разговор със " студените " още преди последните да официализират властта си през 2021-ва година. Но и в съдействието с тези страни - Китай, Пакистан, Русия, Иран - се изобличават разликите във вътрешно- и външно-политическите цели на талибаните.
Всички упоменати страни имат общ приоритет по отношение на Афганистан и той е въпросната страната да не бъде източник на рискови фактори на първо място за самите тях. За Пекин това значи талибаните да преустановят контактите си с Ислямското придвижване Източен Туркестан, борещо се за самостоятелност на Синдзян-уйгурския самостоятелен район на Китай, както и да не дават убежища на въпросното придвижване на територията на Афганистан. Ако талибаните в това време ревизират съдействието на предходните държавни управления на Афганистан с Индия, това би било бонус за Пекин.
Москва също не би желала южноазиатската страна да се окаже кошер на разнообразни ислямистки формирования. Един път, тъй като това би означавало развъждане на религиозно-конотирана съпротива на околните до Русия секуларно-авторитарни страни от Централна Азия. Затова Москва може да поддържа талибаните с едната си ръка, само че с другата е подготвена да ги глоби, оказвайки спомагателна поддръжка за Таджикистан в напъните на тази страна да провежда районната опозиция против ислямисткото придвижване. Втори път, Русия следи да няма транспорт на хрумвания и полезности от талибаните към мюсюлманите в Северен Кавказ. За руснаците е значимо " студените " също по този начин да преустановят и експорта на дрога, идваща в страната през Централна Азия (това е " северният маршрут ", приближаващ от Афганистан).
Исламабад пък упорства управляващите в Кабул да не дават на талибаните от Пакистан условия за удобно напредване и убежища на територията на Афганистан. Това е значимо за Исламабад изключително в този момент, когато краткотрайното помирение сред пакистанските талибани и войска бе прекратено в края на предходната година, което докара до нови интервенции на едни против други.
Към общоприетите и прагматични проблеми на Техеран с Кабул - идващите от Афганистан дрога и бежанци, както и терзанията на персите по отношение на политиката на водни запаси на Кабул - аятоласите изискват от талибаните последните да лимитират рестрикциите и произвола по отношение на някои локални " клиенти " на Техеран (като таджиките и хазарейците). Подобно на престрелките по линията Дюранд, разделяща Афганистан и Пакистан, по афгано-иранската граница също има ексцесии, които от време на време повишават градусите на напрежение сред Техеран и Кабул.
Ако талибаните в Афганистан обаче би трябвало да работят съгласно ползите на упоменатите столици, то това би означавало " студентите " да изгубят легитимност (пред личните си идеологизирани бойци и конкурентните подтиснически организации) и да се лишат от дългогодишни източници на финансиране (като коридорите за трафик на дрога). Всеки компромис, който талибаните могат да създадат, е и ще продължи да бъде експлоатиран от Ислямска страна - Хорасан (било по отношение на шиитски Иран и хазарейците, комунистически Китай или пакистанския генералитет). Същата, да вземем за пример, пое отговорност на терористични актове, ориентирани против китайски жители в Афганистан, до момента в който талибаните се пробват да завоюват доверието на Пекин.
Тесните външно-политически варианти на " студентите " обаче не значат, че Кабул e " задушен " дипломатически. На чисто теоретично равнище, шиитската гражданска война в Иран през 1979-та година сподели, че даже за ислямистките режими - без значение от антагонизма, с който те се сблъскват най-малко в началото - се отварят пространства в интернационалната система, произлизащи от отколешния принцип " врагът на моя зложелател е мой другар " (поради такива съображения, да вземем за пример, Израел оказва помощ военно на Иран във войната с Ирак през 80-те години на предишния век).
На практическо равнище пък Пекин, Исламабад, Москва и Техеран към този момент одобриха дипломати на талибаните в афганистанските посолства в тези столици. В началото на тази година бе подписана и най-крупната инвестиция, която Афганистан осъществя след идването на власт на " студените ": китайска компания ще прави рандеман на нефт от басейна на река Амударя в северната част на южноазиатската страна в договорка, оценена на към 540 млн. Предвид към този момент осъществените и идните вложения на Китай в прилежащи страни - от Пакистан, през Туркменистан, до Иран - това е надменно дребна сума, само че тя е показателна за желанието на Пекин да се възползва оптимално от изтеглянето на американците от Афганистан. Още повече, че потребните изкопаеми във въпросната страна, измежду които извънредно значимият за батериите в актуалните технологии литий, се правят оценка на над 1 трилион $. Доколко вложенията в Афганистан ще бъдат вероятни обаче зависи и от това дали талибаните ще съумеят да открият надзор върху Ислямска страна - Хорасан (случи ли се това, ще станат вероятни и по-амбициозни планове като газопровода ТАПИ, през който туркменски газ да бъде доставян на Афганистан, Пакистан и Индия). Не на последно място, в своята външна политика талибаните постоянно могат да се възползват и от разликите на ползите сред страните, които имат отношение по отношение на протичащото се в Афганистан (така да вземем за пример, Иран и Пакистан са в конкуренция коя от двете страни да " свърже " инфраструктурно Кабул с достъп до Арабско море).
Всички тези страни - Китай, Пакистан, Русия и Иран - имат открита връзка с талибаните и директни механизми за въздействие върху Афганистан. Може би заради това те натоварват връзките си със " студените " и с най-големи искания и упования. Самите талибани, откакто съумяха да победят най-сериозния си зложелател последните съвсем три епохи - американците, в този момент се сблъскват с друго предизвикателство: да противостоят на ползите на своите (относителни и конюнктурни) сътрудници. Тази борба допуска средства, по-сложни от бойните дейности и сезонните милитаристични акции. Още повече, че тя ще се случи на фона на заложените несъгласия в целите на вътрешната и външна политика на " студентите ".
От една страна, държавно управление на талибаните търси интернационална легитимност, въпреки и не поради самата нея, а тъй като тя е изискване за приемането на парични средства, от които страната има крещяща потребност. Спорно е до каква степен Афганистан е освен юридическа, само че и емпирична страна (теорията не интернационалните връзки прави разлика сред двете, настоявайки, че не всяка юридическа страна има задоволително материални активи, които да обезпечат нейното независимо съществуване). Показателно за последното бе и перманентното икономическо донорство за Кабул, с което Съединени американски щати се ангажираха преди повторното идване на власт на талибаните през 2021-ва година. Така или другояче Афганистан има потребност от пари и това е непосредствената и груба действителност, с която се сблъскват освен талибаните през днешния ден, само че и предходните държавни управления на въпросната страна.
От друга страна, " студентите ", както са известни тези почитатели на деобанди исляма, не могат да си разрешат да вършат огромни взаимни отстъпки с доктриналния си компендиум. Това е по този начин главно заради вътрешно-политически аргументи, защото една идеологическа релативизация би довела до отслабването на позициите им в страната: било по отношение на техните другари от " Ал Кайда ", било по отношение на враговете им от Ислямска страна - Хорасан.
В този смисъл Ислямско емирство Афганистан съставлява редовен образец за това по какъв начин целите на вътрешната и на външната политика на една страна могат да бъдат в пряк спор едни с други. Колкото повече " студентите " се движат в тесните си рамки, което би им помогнало да се наложат върху други подтиснически групировки в страната, толкоз повече се лимитират техните благоприятни условия да получат интернационална легитимност, а отсам - по този начин нужните финансови средства. Казано с други думи, колкото по-верни на идеологическия си метод бъдат талибаните, толкоз по-далечни ще са хоризонтите за възможни районни партньорства; колкото по-диалогични са " студентите ", толкоз повече ще бъдат обект както на външни рецензии (от страна на конкурентните снабдители на принуждение като Ислямска страна - Хорасан), по този начин и на вътрешни (в лицето на доктринирания им актив). Една възможна дерадикализация на талибаните им дава обещание външно-политически благоприятни условия и вътрешно-политически проблеми. Това е да се пържиш в личен сос.
Напрежението сред външната и вътрешната политика на талибаните си има и своето кадрово изражение. Вицепремиерът Абдул Гани Барадар съставлява тази секта от държавното управление, която се пробва да работи по-прагматично, водена на първо място от непосредствените стопански компликации на страната. Другата секта, която е по-тромаво идеологическа, се лидира от основните министри на защитата и на вътрешните работи, надлежно Мохамад Якуб и Сираджудин Хакани (въпреки идеологическия им метод, те съставляват разнообразни клонове на талибаните и имат разнообразни интереси). Кое от двете ще закрепи властта на " студентите " в Афганистан - разрешаването на икономическите проблеми пред страната или верността към идеологическия метод е въпрос, който чака своето позволение в границите на вътрешно-политическата динамичност на талибаните.
Но когато става дума за търсенето на някаква интернационална легитимност от страна на новите управляващи в Кабул, не се има поради Запада. Съединени американски щати и Европа, най-малко в средносрочен аспект, наподобяват изгубени като алтернатива за външната политика на талибаните: раните на американците от паническото им овакантяване през 2021-а година са към момента прекомерно пресни, а непрекъснатите вести за ограничението на правата на дамите в Афганистан, в това число възбраната да учат и да работят, прави в действителност сложен все още разговора и съдействието с Кабул. Стигна се до такава степен, че даже турският президент Реджеп Таийп Ердоган, чийто опит в ислямизма също не е безпаричен, да отбрани девойките и дамите от южноазиатската страна.
Много по-голям от Запада за външната политика на талибаните са Китай, Пакистан, Русия и Иран. Един път, тъй като смяната на властта в Афганистан не афектира връзките на тези страни с Кабул в степента, в която това се случи със Съединени американски щати и Европейски Съюз. Втори път, упоменатите азиатски страни, паралелно на Катар и Турция, водеха деен разговор със " студените " още преди последните да официализират властта си през 2021-ва година. Но и в съдействието с тези страни - Китай, Пакистан, Русия, Иран - се изобличават разликите във вътрешно- и външно-политическите цели на талибаните.
Всички упоменати страни имат общ приоритет по отношение на Афганистан и той е въпросната страната да не бъде източник на рискови фактори на първо място за самите тях. За Пекин това значи талибаните да преустановят контактите си с Ислямското придвижване Източен Туркестан, борещо се за самостоятелност на Синдзян-уйгурския самостоятелен район на Китай, както и да не дават убежища на въпросното придвижване на територията на Афганистан. Ако талибаните в това време ревизират съдействието на предходните държавни управления на Афганистан с Индия, това би било бонус за Пекин.
Москва също не би желала южноазиатската страна да се окаже кошер на разнообразни ислямистки формирования. Един път, тъй като това би означавало развъждане на религиозно-конотирана съпротива на околните до Русия секуларно-авторитарни страни от Централна Азия. Затова Москва може да поддържа талибаните с едната си ръка, само че с другата е подготвена да ги глоби, оказвайки спомагателна поддръжка за Таджикистан в напъните на тази страна да провежда районната опозиция против ислямисткото придвижване. Втори път, Русия следи да няма транспорт на хрумвания и полезности от талибаните към мюсюлманите в Северен Кавказ. За руснаците е значимо " студените " също по този начин да преустановят и експорта на дрога, идваща в страната през Централна Азия (това е " северният маршрут ", приближаващ от Афганистан).
Исламабад пък упорства управляващите в Кабул да не дават на талибаните от Пакистан условия за удобно напредване и убежища на територията на Афганистан. Това е значимо за Исламабад изключително в този момент, когато краткотрайното помирение сред пакистанските талибани и войска бе прекратено в края на предходната година, което докара до нови интервенции на едни против други.
Към общоприетите и прагматични проблеми на Техеран с Кабул - идващите от Афганистан дрога и бежанци, както и терзанията на персите по отношение на политиката на водни запаси на Кабул - аятоласите изискват от талибаните последните да лимитират рестрикциите и произвола по отношение на някои локални " клиенти " на Техеран (като таджиките и хазарейците). Подобно на престрелките по линията Дюранд, разделяща Афганистан и Пакистан, по афгано-иранската граница също има ексцесии, които от време на време повишават градусите на напрежение сред Техеран и Кабул.
Ако талибаните в Афганистан обаче би трябвало да работят съгласно ползите на упоменатите столици, то това би означавало " студентите " да изгубят легитимност (пред личните си идеологизирани бойци и конкурентните подтиснически организации) и да се лишат от дългогодишни източници на финансиране (като коридорите за трафик на дрога). Всеки компромис, който талибаните могат да създадат, е и ще продължи да бъде експлоатиран от Ислямска страна - Хорасан (било по отношение на шиитски Иран и хазарейците, комунистически Китай или пакистанския генералитет). Същата, да вземем за пример, пое отговорност на терористични актове, ориентирани против китайски жители в Афганистан, до момента в който талибаните се пробват да завоюват доверието на Пекин.
Тесните външно-политически варианти на " студентите " обаче не значат, че Кабул e " задушен " дипломатически. На чисто теоретично равнище, шиитската гражданска война в Иран през 1979-та година сподели, че даже за ислямистките режими - без значение от антагонизма, с който те се сблъскват най-малко в началото - се отварят пространства в интернационалната система, произлизащи от отколешния принцип " врагът на моя зложелател е мой другар " (поради такива съображения, да вземем за пример, Израел оказва помощ военно на Иран във войната с Ирак през 80-те години на предишния век).
На практическо равнище пък Пекин, Исламабад, Москва и Техеран към този момент одобриха дипломати на талибаните в афганистанските посолства в тези столици. В началото на тази година бе подписана и най-крупната инвестиция, която Афганистан осъществя след идването на власт на " студените ": китайска компания ще прави рандеман на нефт от басейна на река Амударя в северната част на южноазиатската страна в договорка, оценена на към 540 млн. Предвид към този момент осъществените и идните вложения на Китай в прилежащи страни - от Пакистан, през Туркменистан, до Иран - това е надменно дребна сума, само че тя е показателна за желанието на Пекин да се възползва оптимално от изтеглянето на американците от Афганистан. Още повече, че потребните изкопаеми във въпросната страна, измежду които извънредно значимият за батериите в актуалните технологии литий, се правят оценка на над 1 трилион $. Доколко вложенията в Афганистан ще бъдат вероятни обаче зависи и от това дали талибаните ще съумеят да открият надзор върху Ислямска страна - Хорасан (случи ли се това, ще станат вероятни и по-амбициозни планове като газопровода ТАПИ, през който туркменски газ да бъде доставян на Афганистан, Пакистан и Индия). Не на последно място, в своята външна политика талибаните постоянно могат да се възползват и от разликите на ползите сред страните, които имат отношение по отношение на протичащото се в Афганистан (така да вземем за пример, Иран и Пакистан са в конкуренция коя от двете страни да " свърже " инфраструктурно Кабул с достъп до Арабско море).
Всички тези страни - Китай, Пакистан, Русия и Иран - имат открита връзка с талибаните и директни механизми за въздействие върху Афганистан. Може би заради това те натоварват връзките си със " студените " и с най-големи искания и упования. Самите талибани, откакто съумяха да победят най-сериозния си зложелател последните съвсем три епохи - американците, в този момент се сблъскват с друго предизвикателство: да противостоят на ползите на своите (относителни и конюнктурни) сътрудници. Тази борба допуска средства, по-сложни от бойните дейности и сезонните милитаристични акции. Още повече, че тя ще се случи на фона на заложените несъгласия в целите на вътрешната и външна политика на " студентите ".
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ