До САЩ и обратно: историята на едно състезание по роботика
Отидохме на съревнование. Станахме 111-ти. Далеч не спечелихме, но… Нека стартира от малко по-далеч.
Събрахме се на летището на 14 юли в 4 сутринта. Наредихме се на дългата опашка за чекиране. На пръв взор – нищо особено. Да, само че трябваше да чекираме кутия с габарити 55х55х55 см и неприятни килограми. (Тази кутия беше „ домът “ на нашия робот.) Поставихме я на кантара и БАМ! Изписа 30,5 кг (билетът ни позволяваше 20 кг безвъзмезден багаж, а оптималното тегло, което можеш да качиш в самолета е 32 кг.). Предварително в телефонен диалог от „ Луфтханза “ ни осведомиха, че превишаването на килограмите би ни коствало към 250 евро на посока.
Виждайки 32.5 кг, пребледняхме, а служителката изпадна в суматоха и отхвърли да качи кутията. Разбрахме се, че в случай че свалим до 28 кг, ще ни я качи. И измежду дългата опашка я отворихме и започнахме да вадим съмнителни железни елементи, въжета, маркучи и така нататък Успяхме бързо да разпределим 2,5 кг чарколяци по куфари и сакове. Свалихме килограмите. И към момента трябваше да плащаме 8 кг свръхбагаж. В този миг от група 7 индивида бутнахме единствено 3 куфара за чекиране. Усмихнахме се с най-мазните си усмивки и момичето се смили - успяхме да качим кутията, без да даваме една торба пари за свръхбагаж.
Успокоени, удовлетворени и олекнали с 30 кг се сбогувахме с всички изпращачи и се качихме на ескалатора на Терминал 2 на летище София.
В този миг ме удари един вътрешен пестник: от този ескалатор нататък давам отговор за 5 ЧУЖДИ деца. Извадих досието с 200 страници документи и се помолих след 12 дни да върна същите тези деца живи и здрави на тези хора, които задушевно махат за сбогом в долната част на ескалатора.
До този миг не знаех какъв брой сериозна е работата в действителност. Още през първите пет минути осъзнах, че би трябвало да събера всички паспорти, тъй като Заки изтърва своите два 5 пъти, единствено до момента в който стигнем гейта. Минавайки паспортна инспекция, към този момент бях със мощно развъртян инстинкт да броя „ 2-4-6 “ на всеки 30 секунди.
Качихме се на самолета, излетяхме, след това спахме и кацнахме във Франкфурт. Дойде първият миг на под паника смут за мен – наложи се момчетата, ситуирани в предната половина на самолета, да заловен идващия рейс от самолета до терминала. Седях, чаках да се появят и се молих да не са хванали по пистата. Всичко беше наред, събрахме се. На входа стоеше общителна, усмихната германка, която ревизираше паспортите. Проверява моя, сподели „ Честито … (избоботи нещо, което не чух) “ и ме изпрати да застана в профил на опашката. След като Станчев, Пепи и Иван се подредиха до мен разбрахме, че става въпрос за „ инспекция на инцидентен принцип “ – вкарват те в стаичка, събуваш си обувките, сваляш раницата и общо взето всичко обемно от себе си. Проверяват те за барут, бъркат в обувките и ти опипват чорапите. Забавна работа.
След всички инспекции отидохме в чакалнята. И внезапно се почувствах леко тъпа, тъй като носех единствено долари, а във Франкфурт работят с евро. Една вода не можеш да си вземеш… седиш и чакаш 3 часа да се качиш на самолета.
Тук срещнахме още два тима, пътуващи за същото съревнование. След като споделиха от кое място са, осъзнах, че не знам по какъв начин съм приключила по география.
Качихме се във втория аероплан и стартира най-дългото пътешестване на света. Чекнене, побутване, не можеш да си намериш място - това беше полетът до Вашингтон за мен. Не и за Иван. Заспа сега, в който седна. Събудихме го малко, преди да кацнем.
Бързо стигнахме до паспортната инспекция на летище Далас и зачакахме. Протече най-тихият инструктаж на света: „ Деца, не използвайте думи като „ терориста “, „ базука “, „ бомба “ и така нататък (все имена на съвременни песни през лятото), не правете внезапни придвижвания и не изглеждайте съмнително “.
Всички чакахме на опашка за инспекция като се изключи Заки – той е американски жител и минава от друго място по бързата процедура.
Чакаме, а от Заки ни разделят едни страшни видове с огромни пушки и неприятни физиономии. Минахме инспекцията със Станчев и хукнахме да търсим голямата бяла кутия, която щеше да реши дали изобщо щяхме да участваме в надпреварата. Обиколихме цялата голяма зала и най-после намерихме поделение „ Багаж със странни размери “ и там стоеше тя. Цяла. Роботът също беше цялостен. Щяхме да участваме!
Излязохме от охраняемата част и на изхода ни чакаха уредниците с табелка със нашето знаме и надпис на чист български „ Добре пристигнали! “. Много трогващо! Вече бяхме в Щатите!
Трябваше да изчакаме да се съберат всички тимове, с цел да могат уредниците да ни закарат до общежитието, в което трябваше да бъдем настанени.
Мислех, че ще пристигна бус, рейс. Не! Дойде жълт учебен рейс. Типично американски. В този миг в действителност разбираш къде си.
Пътуването до града беше ужасно дълго. Движехме се с този жълт учебен рейс по автомагистрали, които са 2-3 пъти по-големи от нашите, с 2-3 пъти по-лошо отводняване от нашите. (Спука се да вали в границите на 2 часа.) Шофьорът наподобява имаше бърза работа, тъй като скоростта несъмнено не беше съобразена с пътните условия и с това, че рейсът беше най-малко от 90-а година.
Стигнахме до тук...
... и разбрахме, че уредниците са се нагърбили със задача, чиито мащаби не схващат. Добре, че успяхме бързо да организираме децата и да ги заведем до стаите им. Проблемът пристигна при организирането на втория наставник и целия ми престой. Бяхме платили $400 за моите нощувки (при $200-300 за останалите). Беше ясно, че ще бъда настанена в кампуса на Американския университет (децата и Иван са в университета „ Джордж Вашингтон “). Оказа се, че двата университета са на разстояние 10 км един от различен. 3 часа чакахме с Иван шътъл, който обещаваха да пристигна след 10-ина минути. Накрая взехме решение Иван да ме изпрати с метрото до мястото, където ще дремя - така и така на идната заран трябваше да се оправям сама. Стигнахме до спирката на метрото, която сякаш беше пред Американския университет. Не подозирахме, че университетът има кампус с размерите на Перник. Действието се развиваше в 22 вечерта. Пристигайки, не намерихме никого в централната постройка. На незабавните телефони, дадени от уредниците, не отговори никой.
Случайно срещнато момче ни упъти към общежитията на Американския университет. Оказа се, че би трябвало да хванем безплатния рейс на кампуса за 5 спирки. 5 спирки! В последна сметка успяхме да намерим въпросното място и се настаних. Изпратих Иван назад с шътъла, който вълшебен се беше появил. Върнах се и в стаята се оказа, че ще съм съквартирантка с бразилка, която не приказва британски. Забавно.
С други думи... уредниците бяха оставили всички втори ментори на произвола на ориста, трябваше да се оправяме изцяло сами. От идната заран нямаше очакван превоз за нас, а и по някакво стичане на събитията бях станала мълчалив отговорник за бразилката. Все отново успяхме да стигнем до залата, в която се организираше надпреварата.
Отборите бяха ситуирани в коридорите на постройката и в едно подземие. Честно казано добре, че бяхме в коридора, тъй като долу нямаше въздух.
Самата зала е с габаритите на зала Фестивална и откакто влезеш и видиш полетата, магията на надпреварата те удря. Организацията отвън него тотално им куцаше, само че самото съревнование беше безупречно. Швейцарска акуратност. Прецизност.
Децата трябваше да се явят 30 минути преди всеки рунд, да минат техническа инспекция и да застанат на вярното място. Ако не се появиш на посоченото време, потеглят доброволци, търсят те и, общо взето принудително, да водят до мястото.
Състезанието
В него участваха 163 тима от 158 страни. Залите се пукаха по шевовете от хора. Всяка страна участник имаше по 1 внушителен тим и имаше по 1 тим от всеки континент. Отборът на Европа, да вземем за пример, беше от Малта.
На всяко място се усещаше, че децата не са инцидентни. Креативност, иновативност, въображение и разсъдък лъхаха от всяко ъгълче. Положителната сила ни заля като цунами от вратата. Децата скандираха, пееха песни, танцуваха, строяха и програмираха. Толкова доста култури на едно място и, в това време, всички бяха едно. Нямаше страни, нямаше политика, нямаше нападки, нямаше показност, единствено и само чиста положителна детска сила. Не може да се опише, а единствено да се изпита. Знаеш, че няма значение дали ще спечелиш, или ще загубиш. Само с наличието си към този момент си спечелил и всички деца го осъзнаваха. Не е съревнование като другите надпревари. Това е страст.
Ден 1
Започнахме с рунд в тим с Япония и Гренада. Паднахме, само че играта беше релативно оспорвана. Имахме някои засечки в робота и незабавно след рунда всички се заеха да ги отстраняват, само че ситуацията се утежни фрапантно за идващите рундове. Останахме до късно в залата, с цел да създадем всичко допустимо да отстраним проблемите. Дори се наложи да се откажем от разгъващия се робот, с цел да можем да дадем повече мощ на робота, с цел да успее да се набере на лоста в края на рунда.
В края на деня бяхме тъжни, тимът беше почнал да се предава вътрешно.
Иван се заприказва със притежателя и производител на роботите и той ни прати най-хубавия си човек от техническия отдел, който да ни помогне с повредите. Оказа се, че сме имали дефектни кабели, батерия и проблеми с таблета, който управлява робота. Шанс. Сменихме всичко.
Ден 2
В 7, когато стигнах при тима, те към този момент бяха заболи глави в робота и се опитваха да оправят обстановката от предходния ден.
Сякаш целият им възторг им донесе и успеха в първия рунд за деня. Заедно с Азербайджан и Габон съумяха да нанесат единствената загуба на последвалия победител – тимът на Европа. Тази победа зареди още повече децата и очите им светнаха с вяра и предпочитание. Превъзбудени от протичащото се, събраха бързо двата тима, с които да си партнират в идващия рунд – Русия и Того, и отидоха на подготвителните полета да упражняват разнообразни тактики за победа.
По време на тази подготовка единият ни мотор се възпламенява. Отборът има 10 минути, преди да мине техническа инспекция и да застане на позиция за новия рунд. Тичайки, съумяват да вземат нов мотор и да го сменят, да създадат пробно стартиране и да стигнат до залите за инспекция. В залата се възпламенява и новият мотор. Момчетата вземат трети. Организаторите оферират помощ, само че Рада, под огромно напрежение, ги скастря да не пречат. За минута разглобяват приставката, поставят новия мотор и сглобяват всичко.
След това уредниците бяха впечатлени и ги хвалеха за хладнокръвието, което са показали.
Отборът съумява да стигне до полето и да заеме позиция в точния момент. Рундът стартира. Всичко е напечено. 66-ти сме в класирането, в Топ 100. Всичко върви добре и … внезапно роботът ни се претърколява по платформата и застава неподвижно. Рундът свършва. Губим, а тимът го претърпява доста тежко.
Последният рунд за деня беше победа, само че даже тя не можа да подслади горчивата загуба.
Преди закриването на надпреварата пристигнаха двама съдии и ни оповестиха, че сме кандидати за категорията за нововъведения и имаме късмет да си тръгнем с премия. Впоследствие се оказа, че на всеки арбитър са се падали да изследва по няколко тима. Нашият тим е бил победител на съдията отговарящ за нашата група, само че за жал не сме се преборили за успеха поради няколко наказателни точки от другите рундове.
Равносметката е, че се състезавахме с тимове, които имат по 4-5 години опит по надпревари зад тила си, и стигането ни до 111-то място е прелестно. Гордеем се с нашия тим и с избора, който направихме с Иван.
След състезанието…Отишли сме на толкоз хиляди километри от вкъщи, нямаше по какъв начин да не разгледаме.
Условие №1 за багажа на децата беше да имат маратонки. Защо? Защото съвсем ги скъсахме от носене. А аз, като един анормален екскурзиант, имах авансово направен дълъг лист на всичко, което би трябвало и не би трябвало да се види във Вашингтон.
Първо трябваше да освободим общежитието и да прехвърлим багажа в авансово проведения ни хотел. Нищо изключително, само че до този миг никой не беше осъзнал, че мъкнем един токмак с габарити 55х55х55см и 30,5 кг. Е, осъзнахме го.
Бележка за идващото съревнование: СЛОЖЕТЕ МУ КОЛЕЛА НА ТОВА ЧУДО!
Най-краткият ни маршрут минаваше през парка на Белия дом. Когато стигнахме входа на парка, тежко въоръжен служител на реда на кон ни спря с въпроса: „ Вие къде по този начин? “. Разбира се, трябваше да отворим кутията, да разровим и да обясняваме 2-3 минути, че ние не сме терористи и това не е бомба. Разбрахме се, помоли ни да се изнасяме по-бързичко от покрайнината на Белия дом и ни пожела лек ден.
Тези километър и малко са най-дългото разстояние на света, когато мъкнеш 30,5-килограмова кутия. Всички момчета се изредиха да я носят, а ние с Рада бяхме отговорници за влаченето на куфарите. Те най-малко имаха колелца.
Стигнахме до хотела в 10:30, а настаняването стартира след 12. Добре, че на рецепцията работеше една доста разбрана стара дама, която изюрка камериерките да почистят бързо момичешката стая (по-малката от двете) и ни позволи да си оставим багажа там. Прекрасна жена! Да е жива и здрава!
Оставихме си багажа и излязохме. Навън беше 37 градуса. Нищо работа за лятно време. Да, само че прибавете и 100-те % мокрота във Вашингтон. Излизаш и все едно някой те е хванал за гърлото. Потиш се от места, които не си подозирал, че можеш да се потиш.
За целия си престой във Вашингтон се качихме на рейс единствено един път, с цел да отидем до Зоологическата градина, която е на другия завършек на града. Смятайте. 5 дни чисто вървене. Счупихме всички крачкомери. И, обратно на упованията ми, тия 5 деца могат да вървят. Нито веднъж не се чу мрънкане, че някой го боли нещо. Машини!
Първата ни дестинация беше ботаническата градина. Разгледахме я един път като български възпитаници закарани на мощ на екскурзия с класа (тоест в границите на 20 минути). Причината не беше просто, че цветята не са най-интересното нещо, а и обстоятелството, че това място въпреки всичко е ПАРНИК. Да припомня за 100-те % влажност… Поради стичане на събитията трябваше в несъмнено време да бъдем пред ботаническата гради и се наложи да чакаме 40 минути. То по този начин ли се чака в тая горещина? Тогава разбрахме какъв брой тъкмо са интерактивни просветителните места в Съединени американски щати. Рецепционистката ни сподели едни тетрадки (като образователни тетрадки по биология), които раздават на учениците, посещаващи ботаническата градина. Тези тетрадки бяха направени с толкоз мисъл! Успяха да създадат визитата в градината занимателно. За всяка от залите имаше разнообразни провокации, които да изпълниш. Обиколихме повторно ботаническата градина, този път с тетрадките. Евала на американците!
След нея пристигна ред на Музея на авиацията и астронавтиката. До този миг вървяхме като група и броенето 2-4-6 всякога излизаше. Но в такива обстановки научаваш, че има два вида хора – тези, които преглеждат музеи, като се стопират единствено на нещата, които са им забавни и тези, които би трябвало да прочетат всеки текст, всяка писмен знак и всеки знак в музея. Иван, Заки и Сотиров са от втория вида. Наложи се да се разделим, с цел да може всяка от групите да прегледа музея със своето движение.
Резултатът беше това:
Всички чакахме Иван и Заки (след 3 часов престой в музея). Накрая чакахме единствено Иван. Гарантирам, че не е останал непрочетен надпис в тоя музей. (За архива да обясня, че близалката в ръцете на Пепи се назовава Jawbreaker (Челюсточупач) и му лиши 3 дни да я изяде.)
През идващите дни обиколихме музея на американската история, природонаучния музей, националния списък и доста забележителности. На разделния принцип. Просто Иван държеше да прочете всичко. Сега не помни нищо, само че тогава си го е отметнал като реализирано.
За да обясня идващото ни затруднение, ще би трябвало да се върна малко обратно. След надпреварата тимът на Бурунди изчезна. Децата си върнали ключовете за общежитието и избягали. Две от тях били видени на границата с Канада. Обявиха ги за национално търсене, само че май до ден-днешен са в неопределеност.
Разказвам това, тъй като най-големият проблем на престоя ни в хотела беше какво ще ядем. Една вечер тръгнахме да търсим супермаркет, с цел да си купим хранителни запаси за сандвичи за идващия ден (Всеки ден всички имахме прозорливо приготвени сандвичи в раниците.). Следвахме някаква карта, която Иван си беше свалил на телефона. Вървяхме към два часа, без да намерим нищо, а Иван все споделяше, че след две директни има магазин. Четвъртия път, в който го сподели, стигнахме до извода, че несъмнено и от тима на Бурунди са си търсили супермаркет и по този начин полека-лека са стигнали до Канада. С момчетата седнахме на една скамейка и отказахме да продължим. Рада и Иван не се отхвърлиха и продължиха напред. Намерили са супермаркет и грандомански сандвичи в него.
Ръката на Рада е за съпоставяне.
Въпреки че хотелът ни беше на една пресечка от ФБР, не успяхме да забележим нито един сътрудник. Остана ни единствено да снимаме постройката.
В последна сметка не успяхме да забележим само монумента на Линкълн. Но времето и събитията бяха против нас. Всеки път, в който тръгвахме към него, или започваше да вали изведро, или времето ни притискаше. Нищо, живот и здраве, ще го забележим в миналото.
До Ню Йорк и обратно
Тъй като Вашингтон и Ню Йорк са близо един до различен (малко като от София до морето, само че за размерите на Съединени американски щати си е напряко близо), взехме решение да прекараме един ден там.
Спането в този град коства две торби пари и по тази причина нямаше по какъв начин да спим там. Трябваше да идем сутринта и да се приберем вечерта. Пътят е 3 часа с рейс (с трен е по-малко, само че влакът е 3 пъти по-скъп). Проблемът е, че по закон нямаме право да бъдем с децата отвън хотела сред 00:00 и 6 ч. Тоест най-ранният рейс, който можехме да хванем е в 7, а най-късният, с цел да се приберем, в 17:30. Имахме единствено 7 часа в Ню Йорк, а това време е извънредно незадоволително, с цел да видиш града.
На всичко от горната страна, климатикът на рейса се счупи, наложи се да спрем и да изчакаме да пристигна различен да ни вземе. Загубихме 1 час. Останаха единствено 6 часа. Затова взехме решение, кое е предпочитано. Емпайър Стейт Билдинг и Медисън Скуеър Гардън видяхме през капандурата на рейса и се ограничихме с това.
Както се вижда и на фотографията, валеше пороен дъжд.
Слизайки, бяхме принудени да тичаме до някоя козирка. Придвижвахме се по ръбовете на постройките и бягахме допустимо най-бързо. Накрая намерихме „ магазин за левче “ и си купихме дъждобрани, тъй като бяхме решили, че нищо няма да ни спре да разгледаме града и няма да прекараме целия ден в някой мол или кафене.
Не съобразихме, че дъждобраните няма по какъв начин да спасят краката ни от дъжда и след 5-10 минути джвакахме. Но това не ни спря. Малко по-късно дъждът спря и слънцето се появи.
Не ни хареса.
Голямото пиле като че ли преди малко го бяха зарязали в Сентръл Парк. Седяхме на един мост и го гледахме какъв брой изстрадал взор има и никой от нас не можеше да се сети по какъв начин е „ Голямото пиле “ на британски (не дословен превод, а както се споделя в улица Сезам). И до през днешния ден не можем да се сетим.
След тази тъжна гледна, притичвахме по улиците на Ню Йорк, с цел да минем през Тайм Скуеър и да успеем да хванем рейса наопаки.
Стигайки до най-известния площад на света, осъзнах, че тика, който бях развила – да броя 2-4-6 на всеки 5 минути, се беше засилил и към този момент беше 2-4-6 на всеки 30 секунди.
Защо? Както се вижда и на фотографията, тук няма къде игла да хвърлиш. В тази лудница, в случай че загубиш дете, пиши го безследно и окончателно липсващ.
А ние с Иван бяхме поели уговорката да върнем тъкмо толкоз деца, колкото сме взели. Трябва да върнем и същите деца, другояче щеше да е съмнително.
Този тик се развива до периодичност на всеки 10 секунди, когато Иван хукне за рейса, с цел да не тръгнат инцидентно без нас.
Индианската нишка, която работеше до този миг, към този момент не работеше - нямаш възрастен първоначално ѝ, единствено в края. Вървиш и „ 2-4-5 “. Първите няколко пъти се стряскаш, тъй като няма 6. После се сещаш, че Иван е 6. Продължаваш, съвсем тичайки, до рейса, и „ 2-4-5 “.
Там чака 6. И рейсът е там. Не сме го изтървали. Качихме се и сега, в който седнахме, краката ни започнаха да пулсират. Бяхме минали над 30 000 крачки този ден. До този миг напрежението не ни беше разрешило да осъзнаем какъв брой доста ни болят краката. И, несъмнено, тъй като в Щатите имат единствено две положения на климатика – включен и изключен, в рейса е кучи мраз. А ние, малко или доста, още сме мокри от по-ранния дъжд. Почти умрели от мраз стигнахме до Вашингтон.
И там…
Там не беше розово. Валеше като из ведро, духаше вятър и беше студено. Автобусът ни остави на 14 пресечки от хотела. Сложихме дъждобраните и хукнахме. Както към този момент загатнах, отводняването на улиците на Вашингтон не е доста положително и надлежно не бягахме, а плувахме. Когато най-сетне стигнахме до хотела, нямахме изсъхнало място по себе си. Обувките на всички бяха подгизнали.
На идната заран трябваше да освободим хотела. Момчетата трябваше да си обуят мокрите обувки.
Креативност…
До Вашингтон и обратно
След дългата нощ на сушене на облекла и обувки пристигна сутринта на деня, в който трябваше да си тръгнем за България.
Стаите трябваше да са освободени до 12:00. Бяхме се уговорили с един българин, който разполагаше с рейс, да ни вземе и да ни закара до летището. В последния миг се оказа, че рейсът се е развалил и няма да ни вземе. Трябваше да си намерим друга опция, а напредването ни от точка А до точка Б по никакъв начин не беше лесно… кутията…
Не можехме да викнем Убер, тъй като се заплаща с карта, а ние нямахме подобаваща. Не можехме да си викнем такси, тъй като щяха да ни трябват 3, защото те качват единствено на задната седалка. Не можехме да си хванем градски превоз, тъй като той тръгваше от „ централната гара “, а тя беше прекомерно надалеч, с цел да можем да пренесем кутията до там.
Портиерът на хотела се оказа човек с много връзки и съумя да ни уговори транспорт с бусче до летището за 100 $. Много се зарадвахме, само че можеше да пристигна да ни вземе чак в 14:00. Трябваше да чакаме 2 часа във фоайето на хотела.
Шофьорът на бусчето (огромен джип) беше пакистанец с грубо възприятие за комизъм. През цялото време сме се заливали от смях.
Стигнахме до летището. Правихме се на разсеяни, до момента в който си чекирахме багажа и никой дори не попита за кутията. Проблемът на американците е като внасяш, не като изнасяш. Наредихме се пред гейта и почтително зачакахме. По време на полета разбрахме за какво е нужно да си с вързан колан от самото начало. При една доста мощна турбуленция Иван подскочи толкоз, че се отдели на към 20-30 сантиметра от седалката.
В началото си мислехме, че 3 часа престой на летището във Франкфурт ще бъде прекомерно доста. Да, само че не бяхме съобразили, че би трябвало да стигнем от гейт Z до гейт B. Това си е съвсем цяла писменост разстояние. На моменти даже се позатичвахме, с цел да не изтървем самолета си. Чакали сме не повече от 20 минути и започнаха да ни качват.
Хубавото при излизането от нашия терминал беше, че върнахме толкоз деца, колкото бяхме взели, а и то верните. Нямаше изгубен багаж, даже и роботът си беше стигнал сполучливо. Излизайки на изхода, усетих облекчението от това, че връчвам всички деца на съответните родители и те към този момент не са моя отговорност.
Ставам свободна.
И все пак облекчение бих отишла още веднъж с тези деца на идната дестинация, и то с огромно наслаждение.
2-4-6
КРАЙ.
Източник: robopartans.com
Събрахме се на летището на 14 юли в 4 сутринта. Наредихме се на дългата опашка за чекиране. На пръв взор – нищо особено. Да, само че трябваше да чекираме кутия с габарити 55х55х55 см и неприятни килограми. (Тази кутия беше „ домът “ на нашия робот.) Поставихме я на кантара и БАМ! Изписа 30,5 кг (билетът ни позволяваше 20 кг безвъзмезден багаж, а оптималното тегло, което можеш да качиш в самолета е 32 кг.). Предварително в телефонен диалог от „ Луфтханза “ ни осведомиха, че превишаването на килограмите би ни коствало към 250 евро на посока.
Виждайки 32.5 кг, пребледняхме, а служителката изпадна в суматоха и отхвърли да качи кутията. Разбрахме се, че в случай че свалим до 28 кг, ще ни я качи. И измежду дългата опашка я отворихме и започнахме да вадим съмнителни железни елементи, въжета, маркучи и така нататък Успяхме бързо да разпределим 2,5 кг чарколяци по куфари и сакове. Свалихме килограмите. И към момента трябваше да плащаме 8 кг свръхбагаж. В този миг от група 7 индивида бутнахме единствено 3 куфара за чекиране. Усмихнахме се с най-мазните си усмивки и момичето се смили - успяхме да качим кутията, без да даваме една торба пари за свръхбагаж.
Успокоени, удовлетворени и олекнали с 30 кг се сбогувахме с всички изпращачи и се качихме на ескалатора на Терминал 2 на летище София.
В този миг ме удари един вътрешен пестник: от този ескалатор нататък давам отговор за 5 ЧУЖДИ деца. Извадих досието с 200 страници документи и се помолих след 12 дни да върна същите тези деца живи и здрави на тези хора, които задушевно махат за сбогом в долната част на ескалатора.
До този миг не знаех какъв брой сериозна е работата в действителност. Още през първите пет минути осъзнах, че би трябвало да събера всички паспорти, тъй като Заки изтърва своите два 5 пъти, единствено до момента в който стигнем гейта. Минавайки паспортна инспекция, към този момент бях със мощно развъртян инстинкт да броя „ 2-4-6 “ на всеки 30 секунди.
Качихме се на самолета, излетяхме, след това спахме и кацнахме във Франкфурт. Дойде първият миг на под паника смут за мен – наложи се момчетата, ситуирани в предната половина на самолета, да заловен идващия рейс от самолета до терминала. Седях, чаках да се появят и се молих да не са хванали по пистата. Всичко беше наред, събрахме се. На входа стоеше общителна, усмихната германка, която ревизираше паспортите. Проверява моя, сподели „ Честито … (избоботи нещо, което не чух) “ и ме изпрати да застана в профил на опашката. След като Станчев, Пепи и Иван се подредиха до мен разбрахме, че става въпрос за „ инспекция на инцидентен принцип “ – вкарват те в стаичка, събуваш си обувките, сваляш раницата и общо взето всичко обемно от себе си. Проверяват те за барут, бъркат в обувките и ти опипват чорапите. Забавна работа.
След всички инспекции отидохме в чакалнята. И внезапно се почувствах леко тъпа, тъй като носех единствено долари, а във Франкфурт работят с евро. Една вода не можеш да си вземеш… седиш и чакаш 3 часа да се качиш на самолета.
Тук срещнахме още два тима, пътуващи за същото съревнование. След като споделиха от кое място са, осъзнах, че не знам по какъв начин съм приключила по география.
Качихме се във втория аероплан и стартира най-дългото пътешестване на света. Чекнене, побутване, не можеш да си намериш място - това беше полетът до Вашингтон за мен. Не и за Иван. Заспа сега, в който седна. Събудихме го малко, преди да кацнем.
Бързо стигнахме до паспортната инспекция на летище Далас и зачакахме. Протече най-тихият инструктаж на света: „ Деца, не използвайте думи като „ терориста “, „ базука “, „ бомба “ и така нататък (все имена на съвременни песни през лятото), не правете внезапни придвижвания и не изглеждайте съмнително “.
Всички чакахме на опашка за инспекция като се изключи Заки – той е американски жител и минава от друго място по бързата процедура.
Чакаме, а от Заки ни разделят едни страшни видове с огромни пушки и неприятни физиономии. Минахме инспекцията със Станчев и хукнахме да търсим голямата бяла кутия, която щеше да реши дали изобщо щяхме да участваме в надпреварата. Обиколихме цялата голяма зала и най-после намерихме поделение „ Багаж със странни размери “ и там стоеше тя. Цяла. Роботът също беше цялостен. Щяхме да участваме!
Излязохме от охраняемата част и на изхода ни чакаха уредниците с табелка със нашето знаме и надпис на чист български „ Добре пристигнали! “. Много трогващо! Вече бяхме в Щатите!
Трябваше да изчакаме да се съберат всички тимове, с цел да могат уредниците да ни закарат до общежитието, в което трябваше да бъдем настанени.
Мислех, че ще пристигна бус, рейс. Не! Дойде жълт учебен рейс. Типично американски. В този миг в действителност разбираш къде си.
Пътуването до града беше ужасно дълго. Движехме се с този жълт учебен рейс по автомагистрали, които са 2-3 пъти по-големи от нашите, с 2-3 пъти по-лошо отводняване от нашите. (Спука се да вали в границите на 2 часа.) Шофьорът наподобява имаше бърза работа, тъй като скоростта несъмнено не беше съобразена с пътните условия и с това, че рейсът беше най-малко от 90-а година.
Стигнахме до тук...
... и разбрахме, че уредниците са се нагърбили със задача, чиито мащаби не схващат. Добре, че успяхме бързо да организираме децата и да ги заведем до стаите им. Проблемът пристигна при организирането на втория наставник и целия ми престой. Бяхме платили $400 за моите нощувки (при $200-300 за останалите). Беше ясно, че ще бъда настанена в кампуса на Американския университет (децата и Иван са в университета „ Джордж Вашингтон “). Оказа се, че двата университета са на разстояние 10 км един от различен. 3 часа чакахме с Иван шътъл, който обещаваха да пристигна след 10-ина минути. Накрая взехме решение Иван да ме изпрати с метрото до мястото, където ще дремя - така и така на идната заран трябваше да се оправям сама. Стигнахме до спирката на метрото, която сякаш беше пред Американския университет. Не подозирахме, че университетът има кампус с размерите на Перник. Действието се развиваше в 22 вечерта. Пристигайки, не намерихме никого в централната постройка. На незабавните телефони, дадени от уредниците, не отговори никой.
Случайно срещнато момче ни упъти към общежитията на Американския университет. Оказа се, че би трябвало да хванем безплатния рейс на кампуса за 5 спирки. 5 спирки! В последна сметка успяхме да намерим въпросното място и се настаних. Изпратих Иван назад с шътъла, който вълшебен се беше появил. Върнах се и в стаята се оказа, че ще съм съквартирантка с бразилка, която не приказва британски. Забавно.
С други думи... уредниците бяха оставили всички втори ментори на произвола на ориста, трябваше да се оправяме изцяло сами. От идната заран нямаше очакван превоз за нас, а и по някакво стичане на събитията бях станала мълчалив отговорник за бразилката. Все отново успяхме да стигнем до залата, в която се организираше надпреварата.
Отборите бяха ситуирани в коридорите на постройката и в едно подземие. Честно казано добре, че бяхме в коридора, тъй като долу нямаше въздух.
Самата зала е с габаритите на зала Фестивална и откакто влезеш и видиш полетата, магията на надпреварата те удря. Организацията отвън него тотално им куцаше, само че самото съревнование беше безупречно. Швейцарска акуратност. Прецизност.
Децата трябваше да се явят 30 минути преди всеки рунд, да минат техническа инспекция и да застанат на вярното място. Ако не се появиш на посоченото време, потеглят доброволци, търсят те и, общо взето принудително, да водят до мястото.
Състезанието
В него участваха 163 тима от 158 страни. Залите се пукаха по шевовете от хора. Всяка страна участник имаше по 1 внушителен тим и имаше по 1 тим от всеки континент. Отборът на Европа, да вземем за пример, беше от Малта.
На всяко място се усещаше, че децата не са инцидентни. Креативност, иновативност, въображение и разсъдък лъхаха от всяко ъгълче. Положителната сила ни заля като цунами от вратата. Децата скандираха, пееха песни, танцуваха, строяха и програмираха. Толкова доста култури на едно място и, в това време, всички бяха едно. Нямаше страни, нямаше политика, нямаше нападки, нямаше показност, единствено и само чиста положителна детска сила. Не може да се опише, а единствено да се изпита. Знаеш, че няма значение дали ще спечелиш, или ще загубиш. Само с наличието си към този момент си спечелил и всички деца го осъзнаваха. Не е съревнование като другите надпревари. Това е страст.
Ден 1
Започнахме с рунд в тим с Япония и Гренада. Паднахме, само че играта беше релативно оспорвана. Имахме някои засечки в робота и незабавно след рунда всички се заеха да ги отстраняват, само че ситуацията се утежни фрапантно за идващите рундове. Останахме до късно в залата, с цел да създадем всичко допустимо да отстраним проблемите. Дори се наложи да се откажем от разгъващия се робот, с цел да можем да дадем повече мощ на робота, с цел да успее да се набере на лоста в края на рунда.
В края на деня бяхме тъжни, тимът беше почнал да се предава вътрешно.
Иван се заприказва със притежателя и производител на роботите и той ни прати най-хубавия си човек от техническия отдел, който да ни помогне с повредите. Оказа се, че сме имали дефектни кабели, батерия и проблеми с таблета, който управлява робота. Шанс. Сменихме всичко.
Ден 2
В 7, когато стигнах при тима, те към този момент бяха заболи глави в робота и се опитваха да оправят обстановката от предходния ден.
Сякаш целият им възторг им донесе и успеха в първия рунд за деня. Заедно с Азербайджан и Габон съумяха да нанесат единствената загуба на последвалия победител – тимът на Европа. Тази победа зареди още повече децата и очите им светнаха с вяра и предпочитание. Превъзбудени от протичащото се, събраха бързо двата тима, с които да си партнират в идващия рунд – Русия и Того, и отидоха на подготвителните полета да упражняват разнообразни тактики за победа.
По време на тази подготовка единият ни мотор се възпламенява. Отборът има 10 минути, преди да мине техническа инспекция и да застане на позиция за новия рунд. Тичайки, съумяват да вземат нов мотор и да го сменят, да създадат пробно стартиране и да стигнат до залите за инспекция. В залата се възпламенява и новият мотор. Момчетата вземат трети. Организаторите оферират помощ, само че Рада, под огромно напрежение, ги скастря да не пречат. За минута разглобяват приставката, поставят новия мотор и сглобяват всичко.
След това уредниците бяха впечатлени и ги хвалеха за хладнокръвието, което са показали.
Отборът съумява да стигне до полето и да заеме позиция в точния момент. Рундът стартира. Всичко е напечено. 66-ти сме в класирането, в Топ 100. Всичко върви добре и … внезапно роботът ни се претърколява по платформата и застава неподвижно. Рундът свършва. Губим, а тимът го претърпява доста тежко.
Последният рунд за деня беше победа, само че даже тя не можа да подслади горчивата загуба.
Преди закриването на надпреварата пристигнаха двама съдии и ни оповестиха, че сме кандидати за категорията за нововъведения и имаме късмет да си тръгнем с премия. Впоследствие се оказа, че на всеки арбитър са се падали да изследва по няколко тима. Нашият тим е бил победител на съдията отговарящ за нашата група, само че за жал не сме се преборили за успеха поради няколко наказателни точки от другите рундове.
Равносметката е, че се състезавахме с тимове, които имат по 4-5 години опит по надпревари зад тила си, и стигането ни до 111-то място е прелестно. Гордеем се с нашия тим и с избора, който направихме с Иван.
След състезанието…Отишли сме на толкоз хиляди километри от вкъщи, нямаше по какъв начин да не разгледаме.
Условие №1 за багажа на децата беше да имат маратонки. Защо? Защото съвсем ги скъсахме от носене. А аз, като един анормален екскурзиант, имах авансово направен дълъг лист на всичко, което би трябвало и не би трябвало да се види във Вашингтон.
Първо трябваше да освободим общежитието и да прехвърлим багажа в авансово проведения ни хотел. Нищо изключително, само че до този миг никой не беше осъзнал, че мъкнем един токмак с габарити 55х55х55см и 30,5 кг. Е, осъзнахме го.
Бележка за идващото съревнование: СЛОЖЕТЕ МУ КОЛЕЛА НА ТОВА ЧУДО!
Най-краткият ни маршрут минаваше през парка на Белия дом. Когато стигнахме входа на парка, тежко въоръжен служител на реда на кон ни спря с въпроса: „ Вие къде по този начин? “. Разбира се, трябваше да отворим кутията, да разровим и да обясняваме 2-3 минути, че ние не сме терористи и това не е бомба. Разбрахме се, помоли ни да се изнасяме по-бързичко от покрайнината на Белия дом и ни пожела лек ден.
Тези километър и малко са най-дългото разстояние на света, когато мъкнеш 30,5-килограмова кутия. Всички момчета се изредиха да я носят, а ние с Рада бяхме отговорници за влаченето на куфарите. Те най-малко имаха колелца.
Стигнахме до хотела в 10:30, а настаняването стартира след 12. Добре, че на рецепцията работеше една доста разбрана стара дама, която изюрка камериерките да почистят бързо момичешката стая (по-малката от двете) и ни позволи да си оставим багажа там. Прекрасна жена! Да е жива и здрава!
Оставихме си багажа и излязохме. Навън беше 37 градуса. Нищо работа за лятно време. Да, само че прибавете и 100-те % мокрота във Вашингтон. Излизаш и все едно някой те е хванал за гърлото. Потиш се от места, които не си подозирал, че можеш да се потиш.
За целия си престой във Вашингтон се качихме на рейс единствено един път, с цел да отидем до Зоологическата градина, която е на другия завършек на града. Смятайте. 5 дни чисто вървене. Счупихме всички крачкомери. И, обратно на упованията ми, тия 5 деца могат да вървят. Нито веднъж не се чу мрънкане, че някой го боли нещо. Машини!
Първата ни дестинация беше ботаническата градина. Разгледахме я един път като български възпитаници закарани на мощ на екскурзия с класа (тоест в границите на 20 минути). Причината не беше просто, че цветята не са най-интересното нещо, а и обстоятелството, че това място въпреки всичко е ПАРНИК. Да припомня за 100-те % влажност… Поради стичане на събитията трябваше в несъмнено време да бъдем пред ботаническата гради и се наложи да чакаме 40 минути. То по този начин ли се чака в тая горещина? Тогава разбрахме какъв брой тъкмо са интерактивни просветителните места в Съединени американски щати. Рецепционистката ни сподели едни тетрадки (като образователни тетрадки по биология), които раздават на учениците, посещаващи ботаническата градина. Тези тетрадки бяха направени с толкоз мисъл! Успяха да създадат визитата в градината занимателно. За всяка от залите имаше разнообразни провокации, които да изпълниш. Обиколихме повторно ботаническата градина, този път с тетрадките. Евала на американците!
След нея пристигна ред на Музея на авиацията и астронавтиката. До този миг вървяхме като група и броенето 2-4-6 всякога излизаше. Но в такива обстановки научаваш, че има два вида хора – тези, които преглеждат музеи, като се стопират единствено на нещата, които са им забавни и тези, които би трябвало да прочетат всеки текст, всяка писмен знак и всеки знак в музея. Иван, Заки и Сотиров са от втория вида. Наложи се да се разделим, с цел да може всяка от групите да прегледа музея със своето движение.
Резултатът беше това:
Всички чакахме Иван и Заки (след 3 часов престой в музея). Накрая чакахме единствено Иван. Гарантирам, че не е останал непрочетен надпис в тоя музей. (За архива да обясня, че близалката в ръцете на Пепи се назовава Jawbreaker (Челюсточупач) и му лиши 3 дни да я изяде.)
През идващите дни обиколихме музея на американската история, природонаучния музей, националния списък и доста забележителности. На разделния принцип. Просто Иван държеше да прочете всичко. Сега не помни нищо, само че тогава си го е отметнал като реализирано.
За да обясня идващото ни затруднение, ще би трябвало да се върна малко обратно. След надпреварата тимът на Бурунди изчезна. Децата си върнали ключовете за общежитието и избягали. Две от тях били видени на границата с Канада. Обявиха ги за национално търсене, само че май до ден-днешен са в неопределеност.
Разказвам това, тъй като най-големият проблем на престоя ни в хотела беше какво ще ядем. Една вечер тръгнахме да търсим супермаркет, с цел да си купим хранителни запаси за сандвичи за идващия ден (Всеки ден всички имахме прозорливо приготвени сандвичи в раниците.). Следвахме някаква карта, която Иван си беше свалил на телефона. Вървяхме към два часа, без да намерим нищо, а Иван все споделяше, че след две директни има магазин. Четвъртия път, в който го сподели, стигнахме до извода, че несъмнено и от тима на Бурунди са си търсили супермаркет и по този начин полека-лека са стигнали до Канада. С момчетата седнахме на една скамейка и отказахме да продължим. Рада и Иван не се отхвърлиха и продължиха напред. Намерили са супермаркет и грандомански сандвичи в него.
Ръката на Рада е за съпоставяне.
Въпреки че хотелът ни беше на една пресечка от ФБР, не успяхме да забележим нито един сътрудник. Остана ни единствено да снимаме постройката.
В последна сметка не успяхме да забележим само монумента на Линкълн. Но времето и събитията бяха против нас. Всеки път, в който тръгвахме към него, или започваше да вали изведро, или времето ни притискаше. Нищо, живот и здраве, ще го забележим в миналото.
До Ню Йорк и обратно
Тъй като Вашингтон и Ню Йорк са близо един до различен (малко като от София до морето, само че за размерите на Съединени американски щати си е напряко близо), взехме решение да прекараме един ден там.
Спането в този град коства две торби пари и по тази причина нямаше по какъв начин да спим там. Трябваше да идем сутринта и да се приберем вечерта. Пътят е 3 часа с рейс (с трен е по-малко, само че влакът е 3 пъти по-скъп). Проблемът е, че по закон нямаме право да бъдем с децата отвън хотела сред 00:00 и 6 ч. Тоест най-ранният рейс, който можехме да хванем е в 7, а най-късният, с цел да се приберем, в 17:30. Имахме единствено 7 часа в Ню Йорк, а това време е извънредно незадоволително, с цел да видиш града.
На всичко от горната страна, климатикът на рейса се счупи, наложи се да спрем и да изчакаме да пристигна различен да ни вземе. Загубихме 1 час. Останаха единствено 6 часа. Затова взехме решение, кое е предпочитано. Емпайър Стейт Билдинг и Медисън Скуеър Гардън видяхме през капандурата на рейса и се ограничихме с това.
Както се вижда и на фотографията, валеше пороен дъжд.
Слизайки, бяхме принудени да тичаме до някоя козирка. Придвижвахме се по ръбовете на постройките и бягахме допустимо най-бързо. Накрая намерихме „ магазин за левче “ и си купихме дъждобрани, тъй като бяхме решили, че нищо няма да ни спре да разгледаме града и няма да прекараме целия ден в някой мол или кафене.
Не съобразихме, че дъждобраните няма по какъв начин да спасят краката ни от дъжда и след 5-10 минути джвакахме. Но това не ни спря. Малко по-късно дъждът спря и слънцето се появи.
Не ни хареса.
Голямото пиле като че ли преди малко го бяха зарязали в Сентръл Парк. Седяхме на един мост и го гледахме какъв брой изстрадал взор има и никой от нас не можеше да се сети по какъв начин е „ Голямото пиле “ на британски (не дословен превод, а както се споделя в улица Сезам). И до през днешния ден не можем да се сетим.
След тази тъжна гледна, притичвахме по улиците на Ню Йорк, с цел да минем през Тайм Скуеър и да успеем да хванем рейса наопаки.
Стигайки до най-известния площад на света, осъзнах, че тика, който бях развила – да броя 2-4-6 на всеки 5 минути, се беше засилил и към този момент беше 2-4-6 на всеки 30 секунди.
Защо? Както се вижда и на фотографията, тук няма къде игла да хвърлиш. В тази лудница, в случай че загубиш дете, пиши го безследно и окончателно липсващ.
А ние с Иван бяхме поели уговорката да върнем тъкмо толкоз деца, колкото сме взели. Трябва да върнем и същите деца, другояче щеше да е съмнително.
Този тик се развива до периодичност на всеки 10 секунди, когато Иван хукне за рейса, с цел да не тръгнат инцидентно без нас.
Индианската нишка, която работеше до този миг, към този момент не работеше - нямаш възрастен първоначално ѝ, единствено в края. Вървиш и „ 2-4-5 “. Първите няколко пъти се стряскаш, тъй като няма 6. После се сещаш, че Иван е 6. Продължаваш, съвсем тичайки, до рейса, и „ 2-4-5 “.
Там чака 6. И рейсът е там. Не сме го изтървали. Качихме се и сега, в който седнахме, краката ни започнаха да пулсират. Бяхме минали над 30 000 крачки този ден. До този миг напрежението не ни беше разрешило да осъзнаем какъв брой доста ни болят краката. И, несъмнено, тъй като в Щатите имат единствено две положения на климатика – включен и изключен, в рейса е кучи мраз. А ние, малко или доста, още сме мокри от по-ранния дъжд. Почти умрели от мраз стигнахме до Вашингтон.
И там…
Там не беше розово. Валеше като из ведро, духаше вятър и беше студено. Автобусът ни остави на 14 пресечки от хотела. Сложихме дъждобраните и хукнахме. Както към този момент загатнах, отводняването на улиците на Вашингтон не е доста положително и надлежно не бягахме, а плувахме. Когато най-сетне стигнахме до хотела, нямахме изсъхнало място по себе си. Обувките на всички бяха подгизнали.
На идната заран трябваше да освободим хотела. Момчетата трябваше да си обуят мокрите обувки.
Креативност…
До Вашингтон и обратно
След дългата нощ на сушене на облекла и обувки пристигна сутринта на деня, в който трябваше да си тръгнем за България.
Стаите трябваше да са освободени до 12:00. Бяхме се уговорили с един българин, който разполагаше с рейс, да ни вземе и да ни закара до летището. В последния миг се оказа, че рейсът се е развалил и няма да ни вземе. Трябваше да си намерим друга опция, а напредването ни от точка А до точка Б по никакъв начин не беше лесно… кутията…
Не можехме да викнем Убер, тъй като се заплаща с карта, а ние нямахме подобаваща. Не можехме да си викнем такси, тъй като щяха да ни трябват 3, защото те качват единствено на задната седалка. Не можехме да си хванем градски превоз, тъй като той тръгваше от „ централната гара “, а тя беше прекомерно надалеч, с цел да можем да пренесем кутията до там.
Портиерът на хотела се оказа човек с много връзки и съумя да ни уговори транспорт с бусче до летището за 100 $. Много се зарадвахме, само че можеше да пристигна да ни вземе чак в 14:00. Трябваше да чакаме 2 часа във фоайето на хотела.
Шофьорът на бусчето (огромен джип) беше пакистанец с грубо възприятие за комизъм. През цялото време сме се заливали от смях.
Стигнахме до летището. Правихме се на разсеяни, до момента в който си чекирахме багажа и никой дори не попита за кутията. Проблемът на американците е като внасяш, не като изнасяш. Наредихме се пред гейта и почтително зачакахме. По време на полета разбрахме за какво е нужно да си с вързан колан от самото начало. При една доста мощна турбуленция Иван подскочи толкоз, че се отдели на към 20-30 сантиметра от седалката.
В началото си мислехме, че 3 часа престой на летището във Франкфурт ще бъде прекомерно доста. Да, само че не бяхме съобразили, че би трябвало да стигнем от гейт Z до гейт B. Това си е съвсем цяла писменост разстояние. На моменти даже се позатичвахме, с цел да не изтървем самолета си. Чакали сме не повече от 20 минути и започнаха да ни качват.
Хубавото при излизането от нашия терминал беше, че върнахме толкоз деца, колкото бяхме взели, а и то верните. Нямаше изгубен багаж, даже и роботът си беше стигнал сполучливо. Излизайки на изхода, усетих облекчението от това, че връчвам всички деца на съответните родители и те към този момент не са моя отговорност.
Ставам свободна.
И все пак облекчение бих отишла още веднъж с тези деца на идната дестинация, и то с огромно наслаждение.
2-4-6
КРАЙ.
Източник: robopartans.com
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ