Писма до мъртвия дядо
От редактора
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература ще представим описа " Писма до мъртвия дядо " от Пенка Чернева, която наскоро имаше празник. Разказът е изключително настоящ през днешния ден, когато политиците в Европа и у нас дрънкат оръжие и желаят да ни вкарат във война, която не е наша.
Приятно четене.
Отдавна трябваше да го направя. Но все не се осмелявах да изгубя брега от очи. А съгласно Христофор Колумб в никакъв случай няма да прекосиш океана, в случай че не го сториш. Ако все търсиш опора и опрощение в това да виждаш брега. Ако не ти стиска да го изгубиш от погледа си.
Не е океан за пресичане моето, само че са години обратно за прекосяване. Бутна ме във водата един безопасен детски въпрос: какъв е бил твоят дядо Христо? Бях им споделила, че преди да стана Чернева, съм се именувала Христова.
- Някой ден ще ви опиша.
- Какъв ден? Какво чакаш? - упорстваха те.
Напразно съм очаквала да ме схванат. Особено пък за Колумб, брега и океана.
Впрочем, да чакаш и да очакваш не е едно и също. Ето да вземем за пример очаквам пролетта, тъй като са ми омръзнали към този момент снегове, ветрове, студове, кишави улици и заледени тротоари.
Но! Очаквам пролетта да бъде най-щастливият сезон в настоящия ми живот, в който сезон няма да имам неочаквани страхове и непрекъснати паники - слънцето и това невидимото нещо във въздуха ще ги прогонят надалеч, надалеч...
Чакам рейсът да пристигна този път в точния момент, с цел да не закъснея за работа, за среща, за кино, за концерт.
Но! Очаквам рейсът да докара при мен единствения човек, от който ми се подкосяват краката, само че ми порастват крилете...
Може мечтаният сезон да се окаже долнокачествен. Може жадуваният човек да ме полее със леден душ. Но упованието... То е по-хубаво от случването.
А къде се пресичат упованието и вярата?
Надявам се предстоящата пролет да бъде ласкава и добра.
Надявам се индивидът, който чакам, да отвори сърце и душа за мен.
Може вярата за пролет да катастрофира с отчаяние. Може вярата за благополучие да бъде попарена.
И тогава идва положението, в което към този момент в нищо не вярваш, нищо не очакваш, нямаш никаква вяра за ярко, топло и красиво. За избавителен бряг във въртопа. Казано в резюме: положение " да чакаш от починал писмо ". Няма да дочакаш нищо, в никакъв случай, от никого.
Аз взех решение да направя противоположното: да пиша на починал писмо. Дали чакам нещо? Дали се надявам на нещо? Знам, че не стават чудеса. В моя случай също няма да има знамение.
Просто ще поговоря с него като жив с живия. Ще му опиша неща, които не съм доверявала другиму. И въпроси ще му задавам - ще се постанова обаче да си давам отговор сама. Ще му предлагам за четене писано от мен, което си мисля, че би му харесало. Надявам се. Без да чакам. Пък както се получи.
Пожелайте ми каквото и колкото ви се откъсне от сърцето.
ЗДРАВЕЙ, МИЛИ МОЙ НЕПОЗНАТ ДЯДО! Мнозина ще намерят това начално послание най-малкото за необичайно. " Мили " - добре, по този начин се обръщат един към различен околните хора. " Мой " - ясно, става дума за теб, бащата на моя татко. Но " чужд " - по какъв начин чужд, откакто си благи мой дядо?!
Така обаче стоят нещата в нашата фамилия. И аз пострадвам от това състояние. Не единствено поради себе си, че не те познавам. Мисля, че надали са те познавали твоите лични деца - най-големшкият Гано, идващите близнаци Иван и Иванка, най-малката Тина. Не знам дали си ги прегърнал всичките на потегляне. Не знам плакали ли са, когато са те изпращали на война. Или са ги заглавикали с нещо и те са намерили разтуха в полите на майка си - твоята двадесет и няколко годишна господарка. И дали тя не е не запомнила да ти откъсне китка здравец на изпроводяк. Макар че и да е имало здравец, той доста скоро е посърнал. България е влезнала във войната на страната на Тройния съюз. На неверната страна, несъмнено, както го прави доста, доста други пъти.
Къде си ти в тази война?
При завоя на Черна - единствено това знам. Завоят на Черна беше за мен - а очевидно освен за мен - другото име на войната, на злото, на нещастието.
Признавам си, че не съм питала за повече. Трябва да ти кажа, че не е имало и кого да запитвам. За нашата фамилия ти не съществуваше. Жестоко е да се каже, още по-жестоко е да се намерения. Някаква омерта тлееше. Някакъв укор - какъв ти тук укор, някакъв голям яд се свързваше с тебе! Как си могъл да отидеш и да не се върнеш! Как си могъл да се оставиш да те убият! Защо не си се опазил поради четирите си дребни деца! А поради младата си жена - за какво! Вдовица и сираци - това е останало от теб. След теб. Защо! Не желаеха да приказват за теб. Не желаеха да загатват името ти.
Налага се да предсказвам. Ти против Антантата. Антантата против теб. От какъв тъкмо патрон си паднал. По време на сръбска офанзива или по време на българска контраофанзива. В октомврийската кулминационна точка на борбата или когато сте отстъпвали позиции. На кой бряг на реката Черна, която нарекли Червена поради пролятата кръв...
И да съм питала в миналото, надали някой вкъщи е щял да ми каже. В къщата на обесения не се загатва въже. За злополука никой не приказва с ненаситност. България е аварирала. Можело е и пердах да си изпрося, в случай че доста подпитвам за какво дядо е бил на мястото на злополуката...
Само когато идваха да донесат вдовишката й пенсия, твоята вдовица, моята баба, туряше един палец с виолетово мастило вместо автограф и въздишаше тежко. Знаехме всички, че в този ден не би трябвало да я закачаме за нищо. Войната свършва за мъртвите. Не и за живите.
Не знам каква й е била ладата и какво са й припявали в събота против неделя, само че на двадесет и няколко години баба ми се бе оказала сама с четири дребни деца на ръце, от тях две близначета. И всичките зачевани през късите войнишки отпуски. За дългата отпуска най-накрая татко им не си пристигнал. Отначало залъгвали децата, че той се бави, тъй като се скита по фронта да им събере пушки. И сами по малко си вярвали - огромен фронт е това, до момента в който го преброди, до момента в който се върне... Много по-късно сякаш някой го видял на другия завършек на България, задомен с друга. Най-после разбрали, че е луда работа да се чака от починал писмо. Дали баба ми все беше продължавала да чака и да се буди нощем от скитосващ вятър, дали с четири деца за полите никой не беше я изискал? Или и поради едното, и поради другото на дамата у нея беше наложено да престане да се усеща, да се мисли, да живее? Вдовица многодетница и бабичка на двадесет и няколко години...
Когато аз започнах да виждам света в близост си, тя ми се появи с черни облекла, с недодялан глас, който заповядва и ругае, и с цигара в устата. Кога беше пропушила и пропсувала - дали когато й споделили, че някой видял някъде нейния непрокопсаник да живее с друга, или когато директно волята си схванала, че има четирима сираци у дома? Или по този начин, умишлено огрубила себе си, е желала да си сътвори недостижимост за задявките на непознатите мъже и за провокациите на самия живот? Децата й оживели и това в последна сметка било най-важното. Лишена от опцията сама да управлява своя живот, тя се бе втурнала да командва техния. Кой за кого и по кое време да се ожени, по какъв начин да се работи, на коя равнища да се отиде днеска и какво да се яде тази вечер.
Това ти, благи мой дядо, няма по какъв начин да го знаеш. Помниш ли нейното име - твоето е дядо Христо - тъй като аз неясно си го припомням. Наричахме я просто Бабичката.
В моите мемоари тя сяда, взема в скута си малко дървено столче и начева да реже на едро свити листа тютюн. После къса парче вестник и увива цигара, дълго мокри с език края, та да се залепи. Пали цигарата и се изправя като военачалник, подготвен да води две армии. Едната на чичо, жена му и четирите им деца, другата на татко ми - близнака, също с жена му и децата. Двете й омъжени дъщери са се измъкнали от опеката. Тя желае всички да са дружно, да са към нея и да не смеят да й кажат гък. Когато послушните синове въпреки всичко се разбунтували, че всеки би трябвало да си има къща и заправили първо чичовата, тя седнала посред двора и почнала да кълне: да опустее нека, нека турци да живеят в нея! Когато създали нашата, тя не давала да се харчат пари за обзавеждане - вие ще се ширите, а аз ще тлея в черната! - и горният етаж на къщата дълго време зееше неизмазан, без порти и прозорци.
А като подкараха кравите към стопанския двор, баба ми легна на вратника. Но думата й към този момент едва се чуваше, та я дигнаха и реалокираха като наръч дърва. После остаря и се залежаваше край печката, загледана в извърнат наобратно вестник. В пощата сами си удържаха за абонамента и нея постоянно я абонираха за " Народна юноша "...
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература ще представим описа " Писма до мъртвия дядо " от Пенка Чернева, която наскоро имаше празник. Разказът е изключително настоящ през днешния ден, когато политиците в Европа и у нас дрънкат оръжие и желаят да ни вкарат във война, която не е наша.
Приятно четене.
Отдавна трябваше да го направя. Но все не се осмелявах да изгубя брега от очи. А съгласно Христофор Колумб в никакъв случай няма да прекосиш океана, в случай че не го сториш. Ако все търсиш опора и опрощение в това да виждаш брега. Ако не ти стиска да го изгубиш от погледа си.
Не е океан за пресичане моето, само че са години обратно за прекосяване. Бутна ме във водата един безопасен детски въпрос: какъв е бил твоят дядо Христо? Бях им споделила, че преди да стана Чернева, съм се именувала Христова.
- Някой ден ще ви опиша.
- Какъв ден? Какво чакаш? - упорстваха те.
Напразно съм очаквала да ме схванат. Особено пък за Колумб, брега и океана.
Впрочем, да чакаш и да очакваш не е едно и също. Ето да вземем за пример очаквам пролетта, тъй като са ми омръзнали към този момент снегове, ветрове, студове, кишави улици и заледени тротоари.
Но! Очаквам пролетта да бъде най-щастливият сезон в настоящия ми живот, в който сезон няма да имам неочаквани страхове и непрекъснати паники - слънцето и това невидимото нещо във въздуха ще ги прогонят надалеч, надалеч...
Чакам рейсът да пристигна този път в точния момент, с цел да не закъснея за работа, за среща, за кино, за концерт.
Но! Очаквам рейсът да докара при мен единствения човек, от който ми се подкосяват краката, само че ми порастват крилете...
Може мечтаният сезон да се окаже долнокачествен. Може жадуваният човек да ме полее със леден душ. Но упованието... То е по-хубаво от случването.
А къде се пресичат упованието и вярата?
Надявам се предстоящата пролет да бъде ласкава и добра.
Надявам се индивидът, който чакам, да отвори сърце и душа за мен.
Може вярата за пролет да катастрофира с отчаяние. Може вярата за благополучие да бъде попарена.
И тогава идва положението, в което към този момент в нищо не вярваш, нищо не очакваш, нямаш никаква вяра за ярко, топло и красиво. За избавителен бряг във въртопа. Казано в резюме: положение " да чакаш от починал писмо ". Няма да дочакаш нищо, в никакъв случай, от никого.
Аз взех решение да направя противоположното: да пиша на починал писмо. Дали чакам нещо? Дали се надявам на нещо? Знам, че не стават чудеса. В моя случай също няма да има знамение.
Просто ще поговоря с него като жив с живия. Ще му опиша неща, които не съм доверявала другиму. И въпроси ще му задавам - ще се постанова обаче да си давам отговор сама. Ще му предлагам за четене писано от мен, което си мисля, че би му харесало. Надявам се. Без да чакам. Пък както се получи.
Пожелайте ми каквото и колкото ви се откъсне от сърцето.
ЗДРАВЕЙ, МИЛИ МОЙ НЕПОЗНАТ ДЯДО! Мнозина ще намерят това начално послание най-малкото за необичайно. " Мили " - добре, по този начин се обръщат един към различен околните хора. " Мой " - ясно, става дума за теб, бащата на моя татко. Но " чужд " - по какъв начин чужд, откакто си благи мой дядо?!
Така обаче стоят нещата в нашата фамилия. И аз пострадвам от това състояние. Не единствено поради себе си, че не те познавам. Мисля, че надали са те познавали твоите лични деца - най-големшкият Гано, идващите близнаци Иван и Иванка, най-малката Тина. Не знам дали си ги прегърнал всичките на потегляне. Не знам плакали ли са, когато са те изпращали на война. Или са ги заглавикали с нещо и те са намерили разтуха в полите на майка си - твоята двадесет и няколко годишна господарка. И дали тя не е не запомнила да ти откъсне китка здравец на изпроводяк. Макар че и да е имало здравец, той доста скоро е посърнал. България е влезнала във войната на страната на Тройния съюз. На неверната страна, несъмнено, както го прави доста, доста други пъти.
Къде си ти в тази война?
При завоя на Черна - единствено това знам. Завоят на Черна беше за мен - а очевидно освен за мен - другото име на войната, на злото, на нещастието.
Признавам си, че не съм питала за повече. Трябва да ти кажа, че не е имало и кого да запитвам. За нашата фамилия ти не съществуваше. Жестоко е да се каже, още по-жестоко е да се намерения. Някаква омерта тлееше. Някакъв укор - какъв ти тук укор, някакъв голям яд се свързваше с тебе! Как си могъл да отидеш и да не се върнеш! Как си могъл да се оставиш да те убият! Защо не си се опазил поради четирите си дребни деца! А поради младата си жена - за какво! Вдовица и сираци - това е останало от теб. След теб. Защо! Не желаеха да приказват за теб. Не желаеха да загатват името ти.
Налага се да предсказвам. Ти против Антантата. Антантата против теб. От какъв тъкмо патрон си паднал. По време на сръбска офанзива или по време на българска контраофанзива. В октомврийската кулминационна точка на борбата или когато сте отстъпвали позиции. На кой бряг на реката Черна, която нарекли Червена поради пролятата кръв...
И да съм питала в миналото, надали някой вкъщи е щял да ми каже. В къщата на обесения не се загатва въже. За злополука никой не приказва с ненаситност. България е аварирала. Можело е и пердах да си изпрося, в случай че доста подпитвам за какво дядо е бил на мястото на злополуката...
Само когато идваха да донесат вдовишката й пенсия, твоята вдовица, моята баба, туряше един палец с виолетово мастило вместо автограф и въздишаше тежко. Знаехме всички, че в този ден не би трябвало да я закачаме за нищо. Войната свършва за мъртвите. Не и за живите.
Не знам каква й е била ладата и какво са й припявали в събота против неделя, само че на двадесет и няколко години баба ми се бе оказала сама с четири дребни деца на ръце, от тях две близначета. И всичките зачевани през късите войнишки отпуски. За дългата отпуска най-накрая татко им не си пристигнал. Отначало залъгвали децата, че той се бави, тъй като се скита по фронта да им събере пушки. И сами по малко си вярвали - огромен фронт е това, до момента в който го преброди, до момента в който се върне... Много по-късно сякаш някой го видял на другия завършек на България, задомен с друга. Най-после разбрали, че е луда работа да се чака от починал писмо. Дали баба ми все беше продължавала да чака и да се буди нощем от скитосващ вятър, дали с четири деца за полите никой не беше я изискал? Или и поради едното, и поради другото на дамата у нея беше наложено да престане да се усеща, да се мисли, да живее? Вдовица многодетница и бабичка на двадесет и няколко години...
Когато аз започнах да виждам света в близост си, тя ми се появи с черни облекла, с недодялан глас, който заповядва и ругае, и с цигара в устата. Кога беше пропушила и пропсувала - дали когато й споделили, че някой видял някъде нейния непрокопсаник да живее с друга, или когато директно волята си схванала, че има четирима сираци у дома? Или по този начин, умишлено огрубила себе си, е желала да си сътвори недостижимост за задявките на непознатите мъже и за провокациите на самия живот? Децата й оживели и това в последна сметка било най-важното. Лишена от опцията сама да управлява своя живот, тя се бе втурнала да командва техния. Кой за кого и по кое време да се ожени, по какъв начин да се работи, на коя равнища да се отиде днеска и какво да се яде тази вечер.
Това ти, благи мой дядо, няма по какъв начин да го знаеш. Помниш ли нейното име - твоето е дядо Христо - тъй като аз неясно си го припомням. Наричахме я просто Бабичката.
В моите мемоари тя сяда, взема в скута си малко дървено столче и начева да реже на едро свити листа тютюн. После къса парче вестник и увива цигара, дълго мокри с език края, та да се залепи. Пали цигарата и се изправя като военачалник, подготвен да води две армии. Едната на чичо, жена му и четирите им деца, другата на татко ми - близнака, също с жена му и децата. Двете й омъжени дъщери са се измъкнали от опеката. Тя желае всички да са дружно, да са към нея и да не смеят да й кажат гък. Когато послушните синове въпреки всичко се разбунтували, че всеки би трябвало да си има къща и заправили първо чичовата, тя седнала посред двора и почнала да кълне: да опустее нека, нека турци да живеят в нея! Когато създали нашата, тя не давала да се харчат пари за обзавеждане - вие ще се ширите, а аз ще тлея в черната! - и горният етаж на къщата дълго време зееше неизмазан, без порти и прозорци.
А като подкараха кравите към стопанския двор, баба ми легна на вратника. Но думата й към този момент едва се чуваше, та я дигнаха и реалокираха като наръч дърва. После остаря и се залежаваше край печката, загледана в извърнат наобратно вестник. В пощата сами си удържаха за абонамента и нея постоянно я абонираха за " Народна юноша "...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ