Видения през август
От редактора
Скъпи читателю!
В днешното приложение за литература, изкуство и просвета публикуваме описа на Мюмюн Тахир " Видения през август " и стихотворението на Валентин Тасков " Нощ в Странджа ". Човекът и природата, индивидът и отчуждението, индивидът и смисълът на живота...
Приятно четене.
Горещият августовски ден отстъпваше на запад, само че ярките потоци светлина още струяха през гъстата орехова шума и хвърляха игрива сянка под дървото. Жегата висеше неподвижно в задъхания следобяд, само че горе армадата облаци плуваше в бездънната вис. Демир обичаше да гледа придвижването на облаците - това му беше обичано занятие и в детството, от този момент му остана и навикът да ги уподобява на животни и страшилища, да им приписва човешки черти, да беседва шепнешком с тях. Погледна небето и видя, че те пътуват натам, накъдето са тръгнали и обърканите му мисли, чиито сенки пълзяха на стада по опърлената от горещините ливада. Кожата му почувства времената, когато в летните следобеди с дядо Йосиф, дълготраен преподавател, тръгваше нагоре към Сиври планина - тя го зовеше неудържимо, посрещаше го с вечнозелените си пояси от стройни смърчове, с рехавите скатове бял и черен бор, а горе сияеха могъщите мури, увенчали с наличието си всички тия чудеса, тия непрежалими хубости...
Стори му се, че до момента в който седеше под зелената сянка на огромния орех и се питаше каква мощ задържа листата да не се откъснат и полетят, вижда всичко, което става зад облаците: спътниците, които висяха в безвъздушното пространство, совалките, които шетаха горе, сънливо примигващите звезди...
Понякога във видяното улавяше знаци на хубавите и неприятните неща, които вероятно биха могли да се случат. Затвори очи и му се привидя пристанът, откъдето потегляха за риба в утринния мрак лодките. Неведнъж му хрумваше, че би трябвало да има някакъв различен смисъл във виденията, някакъв прикрит език - белег, който предишното е оставило, с цел да подскаже нещо значимо на бъдещето. Беше уверен, че тази дарба да съзира други смисли зад видимостта на нещата е останала от рибарските му дни. Вероятно има нещо необяснимо, което да основава у индивида сходни мистични настроения и склонности. Дори и в най-спокойните дни, срещата с водната буря е сурова битка за живот, битка със самия живот, конфликт на настоящия живот с утрешния. А такава среща в никакъв случай не е безвредна, ето за какво риболовците непрекъснато търсят някакви знаци, някакви знаци и белези, които да ги изведат от бездната, да усилят улова им, да ги поведат назад към сушата...
Струваше му се, че към този момент никой не може да търпи никого, даже и себе си. Обясняваше си го с събитието, че множеството хора се усещат изхвърлени отвън живота, избутани от него. Но това - разсъждаваше Демир, е естествено, щом живееш в една система, която разделя света на небогати и богати, щом не можеш да намериш смисъла на живеенето... Смисъл!!! Тогава оня, който е останал отвън живота, може единствено да следи, вместо да се бори и реализира мечтаното. Заради това не го изненадаха и резултатите от направената неотдавна анкета, съгласно която множеството от хората са щастливи. Прие го като доказателство, че обществото се е трансформирало в общество на показността. Ако си трагичен, ще решат, че си губещ, и по тази причина хората търсят метод да наподобяват щастливи, въпреки да е единствено външно. Но положението на подправено благополучие в това време прави хората нетърпеливи, само че престорени и поради достолепието си имитират задоволеност, въпреки да са гладни. И въпреки да се държат като сити, стомахът им постоянно ще отхвърля това.
Затвори очи и...
Болеше го цялото тяло, изранените му крайници се влачеха по пясъка, а умората като невидима мрежа омотаваше колената му. Беше гладен. Мокрият пясък, на метри от него, бележеше странна граница сред знойния зной и лъжливата хладина на солената синева. Последната глътка вода бе останала някъде надалеч във времето. Наблизо, на ръка разстояние, зад купчината скали, потопили челата си във водата, видя седефените отражения на рибно сборище. Опита се да преглътне, само че жаркият въздух единствено опърли гърлото му...
Босите му крайници сами го повлякоха към темето на скалата - на педя от синевата пред него. Приклекна под напрежение и деликатно спусна въдица към тъмнината под скалата. Първото подръпване не закъсня, само че той знаеше, че би трябвало да чака, до момента в който дребните и любопитни рибки отстъпеха място на някой наедрял чревоугодник. Не след дълго кордата се опъна и за момент през съзнанието му мина, че може да не издържи. Бавно и деликатно - съвсем гальовно, Демир притегли борещата се риба.
Приседна с отпуснати ръце под нетърпимото слънце и се загледа в синевата. Шумът на прибоя го влудяваше, ударите на вълните подвигаха пелена от пръски и от нея ненадейно изплува познатата фигура на дъртак. Мина му през мозъка, че е виждал някъде този човек, само че не можеше да си спомни по кое време и къде го е виждал. Но беше сигурен, че го познава. Да, виждал съм го в миналото и някъде - съзнанието му се мъчеше да си го показа. След като водата се избистри, мислите му се проясниха и го позна - този, наскоро напуснал света човек, беше дядо Йосиф, тогавашният му преподавател в гимназията.
Отчуждихме настоящето потомство, без да е получило никакви духовни полезности, чу гласа му той. Нямате право единствено да се оплаквате от него или да го критикувате за това, че не се просвещава или не мисли задълбочено, тъй като никой не му оказа помощ. Не можахте да дадете нещо потребно на младите... Истина е, че не можахме да им помогнем - му отговори Демир. Те бяха сринати от лапите на събитията. Но един ден ще се изправят разбунтувани против тези, които ги доведоха до този хал, при който всички хрумвания и обичаи се трансформират в полезности без стойност. Сега още не са се осъзнали, само че в миналото ще изискат да им бъдат върнати душите... Кой ще им даде назад това, което са изгубили!? - като че ли пламък излезе от устата на Демир и мрачен облак засенчи погледа му и потъна в необята.
МЮМЮН ТАХИР е роден на 12 март 1957 година в с. Загоричане, област Кърджали. Магистър по литература и културология. Автор на над 30 научни и художествени книги. Носител е на годишна литературна премия на Съюз на българските писатели (2002 г.), почетна грамота на Съюз на българските писатели, " Златното перо " на Съюз на българските журналисти, " Златен век " на Министерството на културата, " Златна книга " на Съвета на европейската научна и културна общественост, премия за журналистика на област Кърджали, националната премия за роман " Всички сме деца на майката земя ", национални литературни награди " Дядо Йоцо гледа " и " Николай Хайтов ", премия за белетристика " Георги Братанов ". Организатор на Фестивала на балканския фолклор и Балканската среща на писателите, които се организират всяка година в Кърджали. Председател на Академия за европейска просвета " Орфеева лира " и на читалище " Юмер Лютфи ". Доктор по философия към Научния институт " Вектор ". Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските публицисти.
Скъпи читателю!
В днешното приложение за литература, изкуство и просвета публикуваме описа на Мюмюн Тахир " Видения през август " и стихотворението на Валентин Тасков " Нощ в Странджа ". Човекът и природата, индивидът и отчуждението, индивидът и смисълът на живота...
Приятно четене.
Горещият августовски ден отстъпваше на запад, само че ярките потоци светлина още струяха през гъстата орехова шума и хвърляха игрива сянка под дървото. Жегата висеше неподвижно в задъхания следобяд, само че горе армадата облаци плуваше в бездънната вис. Демир обичаше да гледа придвижването на облаците - това му беше обичано занятие и в детството, от този момент му остана и навикът да ги уподобява на животни и страшилища, да им приписва човешки черти, да беседва шепнешком с тях. Погледна небето и видя, че те пътуват натам, накъдето са тръгнали и обърканите му мисли, чиито сенки пълзяха на стада по опърлената от горещините ливада. Кожата му почувства времената, когато в летните следобеди с дядо Йосиф, дълготраен преподавател, тръгваше нагоре към Сиври планина - тя го зовеше неудържимо, посрещаше го с вечнозелените си пояси от стройни смърчове, с рехавите скатове бял и черен бор, а горе сияеха могъщите мури, увенчали с наличието си всички тия чудеса, тия непрежалими хубости...
Стори му се, че до момента в който седеше под зелената сянка на огромния орех и се питаше каква мощ задържа листата да не се откъснат и полетят, вижда всичко, което става зад облаците: спътниците, които висяха в безвъздушното пространство, совалките, които шетаха горе, сънливо примигващите звезди...
Понякога във видяното улавяше знаци на хубавите и неприятните неща, които вероятно биха могли да се случат. Затвори очи и му се привидя пристанът, откъдето потегляха за риба в утринния мрак лодките. Неведнъж му хрумваше, че би трябвало да има някакъв различен смисъл във виденията, някакъв прикрит език - белег, който предишното е оставило, с цел да подскаже нещо значимо на бъдещето. Беше уверен, че тази дарба да съзира други смисли зад видимостта на нещата е останала от рибарските му дни. Вероятно има нещо необяснимо, което да основава у индивида сходни мистични настроения и склонности. Дори и в най-спокойните дни, срещата с водната буря е сурова битка за живот, битка със самия живот, конфликт на настоящия живот с утрешния. А такава среща в никакъв случай не е безвредна, ето за какво риболовците непрекъснато търсят някакви знаци, някакви знаци и белези, които да ги изведат от бездната, да усилят улова им, да ги поведат назад към сушата...
Струваше му се, че към този момент никой не може да търпи никого, даже и себе си. Обясняваше си го с събитието, че множеството хора се усещат изхвърлени отвън живота, избутани от него. Но това - разсъждаваше Демир, е естествено, щом живееш в една система, която разделя света на небогати и богати, щом не можеш да намериш смисъла на живеенето... Смисъл!!! Тогава оня, който е останал отвън живота, може единствено да следи, вместо да се бори и реализира мечтаното. Заради това не го изненадаха и резултатите от направената неотдавна анкета, съгласно която множеството от хората са щастливи. Прие го като доказателство, че обществото се е трансформирало в общество на показността. Ако си трагичен, ще решат, че си губещ, и по тази причина хората търсят метод да наподобяват щастливи, въпреки да е единствено външно. Но положението на подправено благополучие в това време прави хората нетърпеливи, само че престорени и поради достолепието си имитират задоволеност, въпреки да са гладни. И въпреки да се държат като сити, стомахът им постоянно ще отхвърля това.
Затвори очи и...
Болеше го цялото тяло, изранените му крайници се влачеха по пясъка, а умората като невидима мрежа омотаваше колената му. Беше гладен. Мокрият пясък, на метри от него, бележеше странна граница сред знойния зной и лъжливата хладина на солената синева. Последната глътка вода бе останала някъде надалеч във времето. Наблизо, на ръка разстояние, зад купчината скали, потопили челата си във водата, видя седефените отражения на рибно сборище. Опита се да преглътне, само че жаркият въздух единствено опърли гърлото му...
Босите му крайници сами го повлякоха към темето на скалата - на педя от синевата пред него. Приклекна под напрежение и деликатно спусна въдица към тъмнината под скалата. Първото подръпване не закъсня, само че той знаеше, че би трябвало да чака, до момента в който дребните и любопитни рибки отстъпеха място на някой наедрял чревоугодник. Не след дълго кордата се опъна и за момент през съзнанието му мина, че може да не издържи. Бавно и деликатно - съвсем гальовно, Демир притегли борещата се риба.
Приседна с отпуснати ръце под нетърпимото слънце и се загледа в синевата. Шумът на прибоя го влудяваше, ударите на вълните подвигаха пелена от пръски и от нея ненадейно изплува познатата фигура на дъртак. Мина му през мозъка, че е виждал някъде този човек, само че не можеше да си спомни по кое време и къде го е виждал. Но беше сигурен, че го познава. Да, виждал съм го в миналото и някъде - съзнанието му се мъчеше да си го показа. След като водата се избистри, мислите му се проясниха и го позна - този, наскоро напуснал света човек, беше дядо Йосиф, тогавашният му преподавател в гимназията.
Отчуждихме настоящето потомство, без да е получило никакви духовни полезности, чу гласа му той. Нямате право единствено да се оплаквате от него или да го критикувате за това, че не се просвещава или не мисли задълбочено, тъй като никой не му оказа помощ. Не можахте да дадете нещо потребно на младите... Истина е, че не можахме да им помогнем - му отговори Демир. Те бяха сринати от лапите на събитията. Но един ден ще се изправят разбунтувани против тези, които ги доведоха до този хал, при който всички хрумвания и обичаи се трансформират в полезности без стойност. Сега още не са се осъзнали, само че в миналото ще изискат да им бъдат върнати душите... Кой ще им даде назад това, което са изгубили!? - като че ли пламък излезе от устата на Демир и мрачен облак засенчи погледа му и потъна в необята.
МЮМЮН ТАХИР е роден на 12 март 1957 година в с. Загоричане, област Кърджали. Магистър по литература и културология. Автор на над 30 научни и художествени книги. Носител е на годишна литературна премия на Съюз на българските писатели (2002 г.), почетна грамота на Съюз на българските писатели, " Златното перо " на Съюз на българските журналисти, " Златен век " на Министерството на културата, " Златна книга " на Съвета на европейската научна и културна общественост, премия за журналистика на област Кърджали, националната премия за роман " Всички сме деца на майката земя ", национални литературни награди " Дядо Йоцо гледа " и " Николай Хайтов ", премия за белетристика " Георги Братанов ". Организатор на Фестивала на балканския фолклор и Балканската среща на писателите, които се организират всяка година в Кърджали. Председател на Академия за европейска просвета " Орфеева лира " и на читалище " Юмер Лютфи ". Доктор по философия към Научния институт " Вектор ". Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските публицисти.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ