От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, народният календар е

„ От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, националният календар е глух, едно безмълвие, което подхожда на обредното безмълвие при мъката на умиращия. Умира остарялата година и силите на хаоса са взели връх. “

Художник Иван Попчев (1941-1994)

♥ Коледа в българския национален календар

Спомен от „ Златния век “ и двуликия Янус

Коледа е най-таченият фамилен празник у българите. Наследили сме го от античната традиция на Балканите. През 680 година в Константинопол следващият църковен събор забранил по този начин наречените „ календи “ поради неприкритото им езичество, само че в рамките на младата българска страна, формирана година по-късно, те не били преследвани, по тази причина измежду балканските нации ние сме съхранили най-вече обреди и песни по Коледа.

През Античността римляни и гърци (а вероятно и траки) отбелязвали свършването на остарялата година и началото на новата с продължителни празници, отдадени на бога Кронос (Сатурн). Времето на господ Кронос се мислело за „ златен век “ на човечеството, когато всичко било в обилие и нямало небогати и богати, а припомнянето на изгубения парадайс ставало посредством богати трапези, на които плебеи и господари сменяли местата си и господарите прислужвали на своите плебеи. Избирали и карнавален „ цар на крониите “, който след това развенчавали и „ убивали “. Приликата сред гибелта на „ царя на крониите “ и „ пристрастеностите господни “ на кръста съгласно църквата била дяволско злоумишление, по тази причина крониите били неразрешени. Средновековното българско общество имало относително вярна и цялостна визия за „ бесовствата “ през крониите от Житието на свети Дазий, живял по времето на император Максимилиян в Силистра.

От пети век насам крониите във Византия били изместени от януарските календи. С думата „ календи “ в Рим отбелязвали началото на всеки месец, а корените на януарските календи са в култа към Янус, господ на небесния свод, самобитен пазач, който отваря и затваря вратите на слънцето, настойник на входа и изхода, по тази причина бил изобразяван с две лица. Известност добили и брумалиите, най-късите дни в годината (24 и 25 декември); чествали ги нощем, а селските поданици заколвали свиня в чест на Кронос и Деметра, заради което църквата се отказала и от тях.

Рождество Христово

След като се утвърдило за държавна вяра на Римската империя християнството въпреки всичко отстъпило на победеното езичество и въвело нов празник – Рождество Христово, чужд до IV век и публично приет едвам през 431 година Първоначално Рождество Христово бил на 6 януари, Богоявление, само че тази дата била възприета единствено в източните лимити на империята, по-късно дефинитивно и навсякъде се наложила датата 25 декември, деня на зимното слънцестоене, на който езичниците чествали рождения ден на непобедимия безоблачен господ и на господ Митра. За земеделците и пастирите остарелият календар запазил привлекателната си мощ и под прикритието на Рождество Христово през цялото Средновековие съжителствували унаследените от прадедите и привнесените от църквата вярвания: появили се превъзходните величаво-пантеистични и в същото време интимно сближени облици на Бога, Божията майка и светците във фолклора. Езическата поставка на обреди и песни по Коледа е очевидна, както е очевидно и многовековното влияние на източното православие върху тях, с помощта на което са достигнали до нас като „ жива старост “.

Според едно вярване от село Подвис в Източния Балкан поповете не казвали по кое време е Игнажден и Първи март. То подсказва, че старите българи са имали две Нови години: мартенска, лунна, по която е датиран Съборът срещу богомилите, призован от цар Борил през 1211 година, и игнажденска, слънчева, по която са подредени празниците в така наречен „ Книги на Григорий Цамблак “ от XV век.

Самата година се поделяла на четири времена, чиито средоточия са слънцестоянията и равноденствията. Затова и Коледа в коледните песни се счита за средзима – „ средизиме по Коледа “. Именно тъй като е среда, по отношение на 25 декември в календара се разполагат симетрично два четиридесетдневни отрязъка: в деня на деятел Филип (14. ХІ.) стартират Коледни заговезни, които траят 40 дни, а на 40-ия ден от Рождество Христово е Сретение Господне (2. ІІ.). Забелязано е, че в виталния темп на индивида четиридесетдневието е допустимо най-дългият интервал с едно и също прочувствено положение, в края на който посредством празник индивидът се пренасочва защитно към различен световъзприемащ указател.

В националната религия дните от Игнажден до Коледа са „ замъчени “ (Божа майка се мъчи да роди Млада бога), а по отношение на тях симетрично са ситуирани Никулден и Ивановден. Първият е отдаден на „ остарял свети Никола “, настойник на морската буря и - нагледно казано - със своя транспортен съд той придвижва света към избавителния бряг на Новата година. Вторият е в чест на „ Кум Иван “, който наред с Млада бога кръщава земята и небето и открива новия ред. Подредбата на празниците е осмислена като придвижване от остаряло към ново, от безпорядък към ред и издава желанието промяната на остарялата година с нова да се опише с матрицата на мита за сътворението на света: от бездната на изначалните води се изважда от бога-творец бучица пръст (мая), която стартира да пораства, или пък бива убито страшилище (змей, риба) и от тялото му се основава Вселената, или пък светът се излюпва от яйце на водоплаваща птица. Но преди да се появи хаосът, остарялото слънце, остарелият ред и остарялата година би трябвало да изгубят своята мощ, с цел да се разпаднат откритите връзки (по-точно, те принудително се убиват както царя на крониите, с цел да се запазят възпроизвеждащите им благоприятни условия, нужни при възкръсването им).

Очевидно, в годишния кръговрат това време е белязано със знака на свръхнапрежение, доколкото не е бил сигурен благополучният излаз от дуела сред силите на хаоса и силите на вселенския ред. Човекът не е могъл да остане глух безразличен очевидец, по тази причина с обреди и вълшебства, с песни и благословии се присъединявал към силите на бъдещия ред.

Курбанът на остарял Свети Никола

До последно време се е спазвала традицията на Никулден да се готви рибник, даже се споделя, че в случай че няма риба, с рибя кост би трябвало да си почешеш зъбите. До Никулден се избира лидерът на коледарската тайфа и в неговия дом се прави „ работа “ – пеят ария пред кравай със запалена свещ и бъклица вино до него. Доверим ли се на коледните песни, ще би трябвало да приемем, че рибата-курбан е равнозначна на змея, чудовището, от чиито елементи се основава светът (особено в случаите, когато „ рибар “ е свети Георги). От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, националният календар е глух, едно безмълвие, което съвпада на обредното безмълвие при мъката на умиращия. Умира остарялата година и силите на хаоса са взели връх.

Игнажден – денят единак

Името на празника по някои места е преосмислено в Единажден, тъй като се е считал за първи ден на годината. Повсеместно е известно „ полязването “, бит, при който се съблюдава пръв да влезе човек, носещ удача за дома. И той демонстрира, че Игнажден се е схващал като Млада година. Полязникът бил задължаван да сяда върху кринче с тресчици и плява и да „ мъти яйца “. Претълкуван предвид на стопанските ползи на дома („ да се мътят пилците в него “), в действителност този бит е излишък от подражателните вълшебства, с които се подкрепя излюпването на новия свят от така наречен „ международно яйце “.

Полязникът е бил задължен да вземе от дръвника дъбова вейка или тресчица, с цел да влезе с нея в дома (или това прави и този от домашните, който сутринта излезе пръв). Доколкото това е клонка на отсечено дърво, актът символизира внасянето на мъртвата към този момент остаряла година, познато и на други индоевропейски нации. Ако момата на къщата желае да узнае кой ще бъде нейният младоженец, би трябвало да седне на дръвника, да се посипе с ечемик и да изрече: „ Кой ми е на шанс, да пристигна снощи да го жънем дружно! “ Най-старата жена пък удря със сурова пръчка децата, до момента в който още спят – да порастват дружно с Младата година.

На Игнажден колят отглежданата особено за този ден свиня и по далака гадаят за времето – ако предният край е пълен, зимата ще бъде тежка първоначално и назад. От месото на жертвата се яде едвам на Коледа, след завръщане от черква, като преди този момент се „ смърсяват “ с уловени от децата врабчета.

Игнажденската вечеря е една от трите кадени вечери, при които на трапезата се събира цялото домочадие и най-старият я прикадява; тя е първата, в която по селата от поречието на Русенски Лом „ пазят мая “ – моми, булки и старици играят хоро, а две моми заднишком към нощвите замесват кваса. Мъже до тайнството не се позволяват, крие се и къщата, в която се прави обичаят.

Малка Коледа

Денят преди Коледа е празник на дребните момчета. Събрани в дружинки по пет-шест, с торбички на рамо и коледарки в ръце те обхождат къщите, тропат по портите. Посреща ги най-старата жена, посипва ги с жито, а момченцата чукат с тояжките по земята, „ забиват “ разпилените по нея зърна, с цел да зачене, и изричат благослови и молби за заложба: „ Коледе, бабо, Коледе! “ (Кукуш), „ Тък, тък, тък! Да се роди, да се роди, дека рало ходи; дека върви и дека не върви! “ (Софийско), „ Сей, сей, Коледа, дай, бабо, орешки “ (Русенско).

Малка Коледа приключва с Бъдни вечер с толкоз доста жестове на българина пред богатата софра и пред прага на Новата година, че се постанова да бъдат разказани настрана от „ вървежа “ на празниците.

Дванадесетте погани дни

След излизането на коледарите от вкъщи стартират дванадесетте погани дни, познати и на други европейски нации. Те траят до Ивановден. Наричат ги още „ некръстени “, „ мръсни “, „ караконджови “ и ги поясняват като самобитно връщане към езичеството (поганството). Вярва се, че през това време кръстът е паднал, а земята е на сито, т.е. че преградата сред този и отвъдния свят е снета и нощем до първи петли бродят нечисти духове (вампири, таласъми, самодиви). В края на Средновековието тези показа към момента са занимавали мозъците даже на книжовници, които отбелязали в приписки към сборници от XVIII в.: „ Да се знае по кое време се отвори небето на 24 декември “ и „ На 27 декември да не се оставя съд открит, тъй като фея блюва и човек полудява “.

Само през дванайсетте погани дни се появяват караконджо и бутанци (поганци). Представяли са си ги поразному: караконджо като кон с човешка глава и криле, който може да хвърчи или като четирикрако животно с глава на таралеж, със свинска козина на гърба и гола опашка, завършваща с токмак, което върви на задните си крайници, носи на врата си гребенец от дарак и възсяда срещнатите нощем хора, а буганците приличали на хора, голи индивиди, или ездачи на коне с по един крайник, с дълги бради и облечени в сини облекла. Описанията на тези чудновати същества от митологията се пресрещат с изображения върху амулети от Първото българско царство и вероятно в основата им лежи култът към прадедите-покровители.

През дванайсетте погани дни не се правят нормалните обреди при кръщаване на дете и опяване на покойници таман тъй като са „ отдадени на езичеството “. Смята се, че заченатите през това рисково време ще станат магьосници или разбойници, а за родените се изтъкават и ушиват специфични ризи, които да ги пазят от любовта на змейове и змеици.

Из: „ Славите ли Млада бога? “, Анчо Калоянов, изд. „ Слово “, Велико Търново, 1992
Картина на художника Иван Попчев (1941-1994)