От 20-те години на миналия век до 50-те в СССР

Воркута – един от най-жестоките трудови лагери на СССР

От 20-те години на предишния век до 50-те в Съюз на съветските социалистически републики ще бъдат изпратени милиони хора през другите руски трудови лагери, познати още като гулаг. Там най-често ще бъдат открити политически пандизчии, нарушители, селяни с дързостта да не предадат земята си и доста други. Съществуват стотици такива лагери, само че нито един не може да доближи величината на Воркута!

Намиращ се на към 160 километра от Арктическия полярен пояс и на към 1600 километра от Москва, той ще бъде дом за милиони врагове на народа, които ще би трябвало да работят неуморно в мините за въглища. Популацията там се разгръща допълнително от 130 лагера. Всеки минал през този хубав руски пъкъл ще носи името воркутлаг. Програмата за деня е работа до пристъп, извънреден мраз и липса на всевъзможни средства от първа нужда.

В рамките на 20 години през него ще минат повече от 2 милиона души, представете си популацията на София или различен огромен град, който би трябвало да оцелява с минималното и да се радва на трохи самун в продължение на години. Там се срещат най-различни хора: интелектуалци, нарушители, нацисти и любимци на Сталин, които не са имали шанса да се разминат с неговата именита чистка.

Повече от 200 хиляди души изчезват. Други се пробват да вдигнат въстание, като всяко последващо е по-кърваво и по-кърваво. 20 години в нарушение на всевъзможни човешки права пречупва дотам съзнанието на лагерниците, че множеството остават там даже и след затварянето на вратите. Те не могат да се приберат или нямат сили да го създадат.

Един материал на издание Time, оповестен на 24 януари 1955 година, споделя ориста на двама американци, които също не са имали шанса да се разминат с това преживяване. Уилям Марчук е освободен на 38 години, откакто се води липсващ в архивите на американската войска. Джон Х. Нобъл е от Детройт и задържан от руснаците в Дрезден през 1945 година Когато двамата най-сетне съумяват да преминат от другата страна на Желязната завеса като свободни хора, Нобъл декларира:

„ Имам доста за описване! “

За Нобъл, животът във Воркута не е бил по-различен от този в Дахау. Двамата американци са прекарали доста години дружно и са работили като плебеи, само че също така споделят, че са разкрили и други американци там. В последните 3 години са забелязали съществуването на германци, руснаци, испанци и гърци. Всеки един освободен стартира да споделя къде е бил и на какво е бил подложен. Единствените, които мълчат, са руснаците. За последните цензурата е гаранция за връщане. Воркута съществува още от времето на цар Николай, който послушал съветниците си, че би трябвало да има лагер за политически пандизчии.

Идеята се харесва и болшевиките, само че до 1942 година пренебрегват Воркута като локация със находища на въглища, заради простата причина, че главното им доставяне идва непосредствено от Донбас. По време на Втората Световна война съумяват да депортират задоволително украинци, българи и други от териториите на Украйна. Те строят железопътните прелези и имат достойнството първи да се возят на влака до идващото си изтезание. Сталин просто обича да депортира хора и да ги употребява за задачите на партията.

Свободните американци описват, че нормално популацията мъчно може да надвиши 300 000 души, само че откакто смъртността е висока, партията съумява да попълни празните койки. От посочените, 12 хиляди души са защита, техници и представители на партията. През 50-те години на предишния век точно Воркута се трансформира в един от главните снабдители на въглища, добавяйки към 6% от количествата за целия Съюз на съветските социалистически републики.

Зимата в тази дестинация нормално е към 10 месеца. Снежната завивка рядко изчезва, даже и през останалите два месеца, когато има стопляне от един-два градуса. В пандиза в миналото е бил клиент даже Ел Кампесиньо – един от селските генерали, които се изправят против републиканците в Испанската революция.

Той си спомня, че кучетата на пазачите усещали снежната стихия преди хората, започвали да вият, а по-късно копаели дупки, в които да се скрият от идващия сняг. В някои от по-студените дни и стихии, пазачите ще изоставят миньорите и ще се приберат на топло, до момента в който останалите би трябвало да търсят входа, с цел да се скрият от студа. Следвайки образеца на кучетата, те стартират да копаят дупка, в която да се скрият. След два дни идва идната промяна и вижда замръзналите тела на грешниците.

Никой не се занимава с тях, прочее никой няма и силите да ги погребе. Един от офицерите ще добави тъжно, когато вижда замръзналите, че е тъпо по какъв начин са изгубили униформите им. Затворниците живеят в дълги бараки и спят на земята. Предоставени са две печки на въглища, които да затоплят помещението. Цепнатините в дървената маса на бараките се запушва с тиня или маджун. Затворниците имат няколко кофи, които да употребяват като тоалетни – други екстри липсват.

Затворниците се разделят на униформи – мъжете носят сини униформи, до момента в който дамите са в черно облекло. Политическите пандизчии се виждат с помощта на номерата и изписаната информация по гърбовете им. Същата играе роля на цел за надзирателите. В лагера могат да бъдат открити остарели болшевики, които настояват, че в миналото са били доближени до Ленин и Тротски, социалисти и към 30 генерала на Вермахта, както и още няколко хиляди германци, които в никакъв случай не се освобождават след войната.

Те са следвани от поляци, естонци, литвенци, латвийци и даже някои от екзекуторите, които са работили за SS дивизията в Украйна, следвани от SS-овци, съветски и украински евреи, арменци, гърци, румънци, французи, китайци, японци, тибетци и още доста други. Воркута е мултикултурна територия, където не се разменят познания, а единствено вяра за оцеляване. Присъства и специфична група от по този начин наречените вярващи, които през цялото време са отказали да работят за новия режим. Монахини също намират място в лагера, откакто тяхната вяра влиза в доста сериозен контраст с тази на Сталин – новият господ.

Сред известните имена, оживелите описват за доктор Йозеф Шолмер – немски доктор, който прекарва 3 години и половина в лагера, открива религията, въпреки и молитвите да се вършат в дребните галерии, където нито един боец не желае да рискува живота си. Убийците във Воркута построяват своя лична страна и управляват всичко. Бързо получават най-хубавото място до печката, построяват мрежа от придворни и оцеляват, отнемайки храната на останалите.

Нито един от тях не работи. Точно те получават и правото да бъдат формалните управници на всяка една колиба. Боевете сред пандизчиите, най-малко това споделя Шолмер, се случват благодарение на нож и мотика. Всяка година идват повече и повече пандизчии, някои от лагерите в по този начин наречената Нова Земя, други от точки в арктическия океан.

Изпращат се хора и назад, само че те в никакъв случай не оцеляват. Никой не може да избяга, има задоволително лампи, бодлива тел и пазачите стрелят без предизвестие. Над региона летят самолети денем, до момента в който снайперите умерено чакат идващия си занимателен улов – за тях убиването на хора е спорт. Често се разрешава на някого да се опита да избяга, просто с цел да има развлечение. Ако човек успее да стигне до цивилизацията, като възможностите му са едно на милион, първите села незабавно ги предават на полицията, тъй като има парична премия. Върнатите в лагера се смачкват от пердах, а по-късно лежат в карцера. Той е като всяка друга колиба, само че там няма отопление.

Дажбите във Воркута – защото се води затворнически полярен лагер – включват 800 грама самун и две топли чинии с овесени ядки, фасул супа и малко сланина. Месото е два пъти на седмица, до момента в който рибата е четири пъти на седмица. Филми, най-често съветски, се прожектират към 3 пъти на месец. В-к Правда се закача на стената, само че не се дава на пандизчиите за персонална приложимост.

Един ден високоговорителите оповестиха, че Сталин е получил удар. Религиозните паднаха на колене, с цел да се молят, други се майтапиха с думите, че това е политическа изненада. Един от немските майори на 16-та танкова дивизия, който идва през 50-те години на предишния век, започва да си мисли, че командира на лагера – Маленков, прочут още като чичо Жоро, може да промени обстановката, само че вместо това, тя се влоша още повече.

Един ден в един от лагерите, където живеят към 3000 души, никой към този момент не желае да работи. Когато идва генерал-командир Деревенко, хората му се смеят и отхвърлят даже да излязат от бараката. Мнозина избират просто да умрат, само че да пропуснат влизането в пещерите. Бунтът продължава да се ускорява и измежду останалите бараки, а това плаши доста пазачите на Воркута. Инатът на пандизчиите устоя към 10 дни.

Във всяка една колиба има съвършена дисциплинираност и никой не желае да влезе в мината, а какво да приказваме за осъществяването на заповеди. Деревенко подрежда хората, които не се подчиняват, да бъдат убити, пазачите стрелят по двама души и ги убиват, само че по този начин или другояче още веднъж никой не се подчинява.

Дори и след опитите за контакт с Москва, отговор няма в продължение на дни. Едва по-късно излиза наяве, че новият министър-председател, следван от вътрешния министър Маслеников са на път към Воркута и пътуват със аероплан. Пазачите и пандизчиите стартират да се опасяват. Бунтовете са провокирали подобен интерес, че някой трябвало да види какво в действителност се случва там.

Маслеников не приканва за изтребване и санкции, а подсигурява, че бараките ще бъдат отключени, пандизчиите ще могат да изпращат писма, а с тях ще има и рубли като заплащане. Един след различен, множеството пандизчии се връщат на работа. В 10 часа сутринта на 31 юли идват и съветски бойци, които обкръжават Воркута. Нарежда се на пандизчиите да не излизат до 11 часа на същия ден, с цел да не бъдат разстреляни.

Затворниците седят и гледат през прозорците, до момента в който не се извеждат уредниците на протеста и не са избити. В една колиба избиват всичките жители и Воркута става още веднъж тиха. Едва откакто излиза информация за това пъклено място, управляващите разрешават на всички да си тръгнат, само че малко на брой даже смеят да изоставен, тъй като се опасяват от разстрел.