Поетът на остров Елингтън
Остров Елингтън се намираше на множеството карти, само че въпреки всичко – не на всички. Хората знаеха за него, несъмнено, само че той представляваше това, което можеше да се назова „ социална загадка “. Нещо като корупцията в общината или психопатията измежду политиците – знаеш, че ги има, просто не приказваш за тях.
А и дано отбележим: не всички хора знаеха за него. Но неналичието на обучение и интерес към знанията у днешния човек надалеч не е тематика на нашия роман. Друга е.
Та, както множеството хора знаеха за съществуването му, по този начин и множеството избягваха да приказват за него, все едно беше неприятна болест, за която все не е подобаващ миг да се приказва.
Остров Елингтън, самичък по себе си, беше най-обикновен остров посред Океана и нямаше да се отличава с нищо, в случай че жителите му не бяха надарени със способността (или проклятието – зависи по какъв начин ще гледате на това) да творят посредством думите си. Така както ние останалите творим с ръцете си, по този начин те творят единствено с думите си. Ако един елингтънец каже думата „ лодка “, то пред него се появява лодка. С думите си я доукрасява, прибавя ѝ платна, седалки, гребла, декорация. Ако, да речем – му се пие вода – то, не отива да си налее вода от чешмата, която е трябвало по-рано да изобрети, измайстори и докара вкъщи си, а просто споделя: „ чаша с вода “. Ако му би трябвало секира, споделя „ секира “ и по този начин нататък, мисля, че схванахте концепцията. И заради естеството на дарбата си, те представляваха едно извънредно безмълвно общество, което споделяше между тях само посредством документално слово.
Поради естеството на умеенето си, елингтънците също по този начин не бяха добре пристигнали у нито една друга страна на света, само че това отношение на света към тях пък ги направи мнителни и затворени и… да си признаем – малко отмъстителни, та, в случай че се случеше да засекат непозната транспортен съд или аероплан, те го отклоняваха жестоко, а от време на време – даже потапяха в Океана. Разбирате, че с умеене като тяхното, това не ги затрудняваше изключително. Но въпреки всичко не можеха да се изправят в борба против целия свят, който се опитваше да ги държи надалеч от себе си, не бяха чак толкоз мощни. Но може да се каже, че те и останалата част от света си имаха уважението и се бяха съгласили да съблюдават отдалеченост между тях.
Сред елингтънците обаче се роди един чудноват, елементарен човек. Това беше извънредно необикновено, имайки поради, че и двамата му родителя си бяха същински, чистокръвни, безмълвни елингтънци. Много бързо елингтънците схванаха за това, което те одобряваха за „ заложба “, а точно умеенето на детето да приказва без нищо да последва от това. Само че детето порасна, а „ дарбата “ стартира малко по малко да се приема за скука, а най-после – и за недостатък.
Ама че тъпа особеност.
Но да не забравяме, че елингтънците – въпреки и извънредно разнообразни – въпреки всичко си бяха хора. А за хората, всред доста други неща, е типично и това да не харесват другите. Глупавата разновидност на Притопитор Торр Ериксен Младши го правеше извънредно неизвестен освен измежду връстниците му, само че и измежду всички останали поданици на Елингтън – с дребни изключения. Едно от тези изключения беше Притопитор Торр Юрнексен – един дръглив дъртак, който самият не беше доста известен измежду сънародниците си, тъй като беше това, което те назоваха „ демократичен “, което пък в главите им беше синоним на „ отстъпчив “, което пък беше синоним на „ рисков “, тъй като мекушавите са, по традиция, проводници на нови и—главното—ЧУЖДИ неща!
Юрнексен беше напълнил главата на момчето с всевъзможни нелепости за това по какъв начин може да си употребява дарбата и дребният беше решил да го послуша. Съвсем обикновено, мислеше си той, въодушевен от стареца, е да желая да употребявам дефекта си като резултат, да желая да трансформира сакатостта си някак в моя мощ.
Та младежът реши да стане артист и стихотворец. Не стигаше, че допреди това непрекъснато дърдореше, ами в този момент и по през целия ден се размотаваше с тъпата си китара и пееше. Както можете да се досетите, в едно безусловно безшумно общество, глупак с китара, който не млъква, не е прелестно за ушите събитие. А китарата пък се появи от мазето на остарелия Юрнексен, който беше един от тримата елингтънци, които бяха напускали острова през последните 50 години (другите двама бяха Министърът на войната и Министърът на мира). Юрнексен, като брилянтен физик и ослепителен разум, някак съумял да впечатли външния свят толкоз, че станал изключение – светът да бъде гостолюбив към него, та даже го беше поканил „ на посетители “. Заради изгодата от него, несъмнено, само че все пак…
Юрнексен пътувал, видял, впечатлил се, заобичал…
Юрнексен си беше донесъл китарата като сувенир от пътуването.
И в този момент тя беше в ръцете на младия Притопитор Торр Ериксен Младши, който съумя да изпили нервите на всички елингтънци. Гласът му беше брилянтен, а песните му – красиви, само че в света на тихите бяха просто противен звук. И точно затова…
***
Ръцете на Законодателя от дълго време не бяха пипали клавиатура, та първоначално много се затрудняваше, допускаше правописни неточности и трябваше да трие отново и отново, само че в последна сметка съумя да приключи това, което беше почнал под заглавие: „ ЗАКОН ЗА ЗАБРАНА НА ПЕЕНЕТО И ЦИТИРАНЕТО НА ПОЕЗИЯТА НА ГЛАС “. Във финалната му част се описваше в детайли какви бяха наказванията за такива гнусотии.
***
Притопитор Торр Ериксен Младши дълго време не беше чувал никакви думи на съграждане към себе си, тъй като всички елингтънци го отбягваха. Та, когато чу първите думи, изтръпна първо поради звука, от който се сепна, и чак по-късно поради самите думи и смисъла им. А думите бяха: „ решетки “, „ затвор “, „ брава “, „ стени “.
След като беше затворен на място, Притопитор Торр Ериксен Младши беше принуден да изчете първо новия закон против пеенето и поезията, а по-късно да прочете обвинителния акт против себе си, както и присъдата, която беше издадена от съда в негово неявяване на закрито съвещание, извършено по съкратена, бърза процедура. Очевидно му се полагаше затвор от две години и обществено-полезен труд от още две години, през които нима му дойдеше мозъкът в главата.
Следваше едно четиво, което представляваше скърпен небрежно устав за живота му в новосъздадения затвор.
- Вървете по дяволите! Да пукнете нека всички! – крещеше Притопитор Торр Ериксен Младши през сълзи, само че от думите му не последваше нищо. Накрая се измори, остана без глас и млъкна.
Елингтънците изглеждаха щастливи. Можеше да се познае по усмивките им и по обстоятелството, че в аптеките към този момент хапчетата срещу мигрена не бяха най-търсената стока. Всичко утихна. Старият Юрнексен отиде на рандеву на пандизчията. Като го видя, младият Притопитор Торр Ериксен Младши се зарадва и стартира да му споделя какво му се беше случило – с още пресипнал глас. Старецът обаче единствено уточни към китарата и му направи знак да му я даде. Младежът му я подаде през решетките, Юрнексен я взе, обърна се и си отиде. Законодателя го беше пратил да си прибере тъпия инструмент, с цел да не основава повече главоболия.
А и дано отбележим: не всички хора знаеха за него. Но неналичието на обучение и интерес към знанията у днешния човек надалеч не е тематика на нашия роман. Друга е.
Та, както множеството хора знаеха за съществуването му, по този начин и множеството избягваха да приказват за него, все едно беше неприятна болест, за която все не е подобаващ миг да се приказва.
Остров Елингтън, самичък по себе си, беше най-обикновен остров посред Океана и нямаше да се отличава с нищо, в случай че жителите му не бяха надарени със способността (или проклятието – зависи по какъв начин ще гледате на това) да творят посредством думите си. Така както ние останалите творим с ръцете си, по този начин те творят единствено с думите си. Ако един елингтънец каже думата „ лодка “, то пред него се появява лодка. С думите си я доукрасява, прибавя ѝ платна, седалки, гребла, декорация. Ако, да речем – му се пие вода – то, не отива да си налее вода от чешмата, която е трябвало по-рано да изобрети, измайстори и докара вкъщи си, а просто споделя: „ чаша с вода “. Ако му би трябвало секира, споделя „ секира “ и по този начин нататък, мисля, че схванахте концепцията. И заради естеството на дарбата си, те представляваха едно извънредно безмълвно общество, което споделяше между тях само посредством документално слово.
Поради естеството на умеенето си, елингтънците също по този начин не бяха добре пристигнали у нито една друга страна на света, само че това отношение на света към тях пък ги направи мнителни и затворени и… да си признаем – малко отмъстителни, та, в случай че се случеше да засекат непозната транспортен съд или аероплан, те го отклоняваха жестоко, а от време на време – даже потапяха в Океана. Разбирате, че с умеене като тяхното, това не ги затрудняваше изключително. Но въпреки всичко не можеха да се изправят в борба против целия свят, който се опитваше да ги държи надалеч от себе си, не бяха чак толкоз мощни. Но може да се каже, че те и останалата част от света си имаха уважението и се бяха съгласили да съблюдават отдалеченост между тях.
Сред елингтънците обаче се роди един чудноват, елементарен човек. Това беше извънредно необикновено, имайки поради, че и двамата му родителя си бяха същински, чистокръвни, безмълвни елингтънци. Много бързо елингтънците схванаха за това, което те одобряваха за „ заложба “, а точно умеенето на детето да приказва без нищо да последва от това. Само че детето порасна, а „ дарбата “ стартира малко по малко да се приема за скука, а най-после – и за недостатък.
Ама че тъпа особеност.
Но да не забравяме, че елингтънците – въпреки и извънредно разнообразни – въпреки всичко си бяха хора. А за хората, всред доста други неща, е типично и това да не харесват другите. Глупавата разновидност на Притопитор Торр Ериксен Младши го правеше извънредно неизвестен освен измежду връстниците му, само че и измежду всички останали поданици на Елингтън – с дребни изключения. Едно от тези изключения беше Притопитор Торр Юрнексен – един дръглив дъртак, който самият не беше доста известен измежду сънародниците си, тъй като беше това, което те назоваха „ демократичен “, което пък в главите им беше синоним на „ отстъпчив “, което пък беше синоним на „ рисков “, тъй като мекушавите са, по традиция, проводници на нови и—главното—ЧУЖДИ неща!
Юрнексен беше напълнил главата на момчето с всевъзможни нелепости за това по какъв начин може да си употребява дарбата и дребният беше решил да го послуша. Съвсем обикновено, мислеше си той, въодушевен от стареца, е да желая да употребявам дефекта си като резултат, да желая да трансформира сакатостта си някак в моя мощ.
Та младежът реши да стане артист и стихотворец. Не стигаше, че допреди това непрекъснато дърдореше, ами в този момент и по през целия ден се размотаваше с тъпата си китара и пееше. Както можете да се досетите, в едно безусловно безшумно общество, глупак с китара, който не млъква, не е прелестно за ушите събитие. А китарата пък се появи от мазето на остарелия Юрнексен, който беше един от тримата елингтънци, които бяха напускали острова през последните 50 години (другите двама бяха Министърът на войната и Министърът на мира). Юрнексен, като брилянтен физик и ослепителен разум, някак съумял да впечатли външния свят толкоз, че станал изключение – светът да бъде гостолюбив към него, та даже го беше поканил „ на посетители “. Заради изгодата от него, несъмнено, само че все пак…
Юрнексен пътувал, видял, впечатлил се, заобичал…
Юрнексен си беше донесъл китарата като сувенир от пътуването.
И в този момент тя беше в ръцете на младия Притопитор Торр Ериксен Младши, който съумя да изпили нервите на всички елингтънци. Гласът му беше брилянтен, а песните му – красиви, само че в света на тихите бяха просто противен звук. И точно затова…
***
Ръцете на Законодателя от дълго време не бяха пипали клавиатура, та първоначално много се затрудняваше, допускаше правописни неточности и трябваше да трие отново и отново, само че в последна сметка съумя да приключи това, което беше почнал под заглавие: „ ЗАКОН ЗА ЗАБРАНА НА ПЕЕНЕТО И ЦИТИРАНЕТО НА ПОЕЗИЯТА НА ГЛАС “. Във финалната му част се описваше в детайли какви бяха наказванията за такива гнусотии.
***
Притопитор Торр Ериксен Младши дълго време не беше чувал никакви думи на съграждане към себе си, тъй като всички елингтънци го отбягваха. Та, когато чу първите думи, изтръпна първо поради звука, от който се сепна, и чак по-късно поради самите думи и смисъла им. А думите бяха: „ решетки “, „ затвор “, „ брава “, „ стени “.
След като беше затворен на място, Притопитор Торр Ериксен Младши беше принуден да изчете първо новия закон против пеенето и поезията, а по-късно да прочете обвинителния акт против себе си, както и присъдата, която беше издадена от съда в негово неявяване на закрито съвещание, извършено по съкратена, бърза процедура. Очевидно му се полагаше затвор от две години и обществено-полезен труд от още две години, през които нима му дойдеше мозъкът в главата.
Следваше едно четиво, което представляваше скърпен небрежно устав за живота му в новосъздадения затвор.
- Вървете по дяволите! Да пукнете нека всички! – крещеше Притопитор Торр Ериксен Младши през сълзи, само че от думите му не последваше нищо. Накрая се измори, остана без глас и млъкна.
Елингтънците изглеждаха щастливи. Можеше да се познае по усмивките им и по обстоятелството, че в аптеките към този момент хапчетата срещу мигрена не бяха най-търсената стока. Всичко утихна. Старият Юрнексен отиде на рандеву на пандизчията. Като го видя, младият Притопитор Торр Ериксен Младши се зарадва и стартира да му споделя какво му се беше случило – с още пресипнал глас. Старецът обаче единствено уточни към китарата и му направи знак да му я даде. Младежът му я подаде през решетките, Юрнексен я взе, обърна се и си отиде. Законодателя го беше пратил да си прибере тъпия инструмент, с цел да не основава повече главоболия.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ