Осезанието и усещането за допир – тези две страни на

Осезанието и чувството за досег – тези две страни на една и съща дарба – се образуват още в началния етап на ембрионалното развиване. Докато зародишът е в матката и плува като в безтегловност в околоплодните води, непрестанно се допира до тази ограничаваща ципа, допира и бива докосван. Това е началото на едно постепенно възходящо себеусещане. Първите вътрешни картини, които пораждат въз основа на този опит, са тактилни модели. Ембрионът опознава самичък себе си чрез хиляди и хиляди датчици по своята кожа. И въпреки обективно да се опира в граници, които заключват неговия свят, той живее в ненарушима целокупност: светът и той са едно, а животът е контакт, досег. В този свят на безтегловност царува съвършена защитеност, сигурност, нормалност. Всичко е наред, не съществуват подозрения, тъй като още няма мислене, което да поражда тези понятия и посредством тях да прави разлика сред Аза и външния свят.

Да докосваш и да бъдеш докосван – това е изконен опит на всеки човек, определящ за целия му живот. По време на раждането, когато бебето напуща своя предпазен свят, след етапа на прекосяване през теснина то изживява невероятна, волна просторност. Този миг съдържа нещо освобождаващо (защото теснината на родилния канал поражда големи страхове), само че в същото време и нещо плашещо, тъй като онази защитеност отвън времето и пространството е изчезнала един път вечно. В този миг, както сочи опитът и както потвърждават научните проучвания, е от голямо значение да се откри час по-скоро физически контакт сред майката и детето, т.е. положение, което да припомня за нормалната закътана сигурност, която детето ненадейно е изгубило.

„ Когато усети тялото на майка си, когато откри гърдите й като източник на храна и бъде поето от любещи ръце, новороденото бързо преодолява шока от студения, непознат свят и се изпълва с доверие “, написа опитната акушерка Маргарита Клайн в немско профилирано списание. Ако обаче този контакт липсва, кърмачето реагира с остри стресови признаци, които скоро се трансформират в хронични, изключително в случай че външната неустановеност продължи по-дълго време.

При недоносените деца

обстановката е изключително трагична – те са принудени да изоставен сигурността на един топъл свят, света на докосването и нежното клатещо придвижване, още преди да са се развили дотолкоз, че да са в положение да понесат шока от смяната. Вместо това те прекарват идващите седмици или даже месеци в една машина, в кувьоза, евентуално най-самотното място на света. Затрогващо е да наблюдаваш в отделението за недоносени деца по какъв начин майките се пробват да заместят на децата си изгубеното възприятие за цялостна сигурност, по какъв начин внимателно допират с пръст дребното бебенце в кувьоза – една съвсем библейска картина. Медицинските сестри следят по какъв начин всякога се трансформират физическите параметри на недоносените, които се мерят непрестанно. Отделенията за прибързано родени деца са приравнени към интензивните отделения, само че все пак през днешния ден родителите съвсем в цяла Германия имат непрекъснато опцията да останат във физически контакт със своите чеда.

Многобройни проучвания потвърждават какъв брой е значим този контакт – това са най-вече опити с животни, които обаче могат да се отнесат и към индивида.

При едно проучване (макар и подозрително в етичен аспект) на новородени маймунки били препоръчани две „ ерзац-майки “. Едната представлявала твърда и студена железна структура, която обаче давала мляко, другата била макет, затрупан с мека четина.

Маймунските бебета се вкопчвали

обезверено в меката космата фигура и я напускали напълно за малко, едвам се набозаят от металната. През множеството време те оставали в стеснен контакт с мнимата си майка закрилница. Близостта, която изпитвали, се оказвала толкоз значима за тях, колкото и приемането на храна, а може би даже и по-важна.

До сходно умозаключение стигат и откривателите, които опитват с новородени плъхове – задоволително хранени, но съвсем лишени от гальовно допиране, те стопират да порастват, даже скоро умират.

Тези образци от изследователската процедура имат голямо значение за медицината. Те потвърждават следното: явно докосването във всяко отношение лекува и удължава живота! Лекарката Ева Райх, щерка на психоаналитика Вилхелм Райх, възпитаник на Фройд, която създава специфичен масаж за бебета! (така наречения пеперуден масаж), обобщава тези схващания: |

Само едно допиране е в положение да ни сглоби от глава до пети, да накара счупените елементи на нашата витална сила да потекат още веднъж, преодолявайки бариерите.

Как по-точно въздейства докосването върху единната мрежа тяло-душа, какви принадлежности, участващи в концерта на интерме- диаторите и на нервните импулси, получават особени дразнения – няма да навлизаме в елементи по тези въпроси. Изглежда докосването придава по-голяма мощност на цялостното „ звучене на оркестъра “. То въздейства върху хармонията, отстранява дисонансите и по този начин усъвършенства хубостта на мелодията.

Но тази метафора демонстрира единствено, че целебното допиране още веднъж сплотява това, което е било на път да се разпадне, че то затова работи на фундаментално, а не на характерно равнище. То подтиква цялото, кара мозъка да си напомни своето най-ранно чувство за цялостно единство, с което дава на мрежата тяло-душа опция да уравновеси разстройствата и да възвърне изгубеното благозвучие, кохерентността. Това е огромната разлика с обичайна медицина – тя би се пробвала да избави концерта, като поправи обособени принадлежности или размени едни музиканти с други, с вярата, че сходна интервенция или поредност от намеси, тясно свързани една с друга, ще вдъхнат нов живот на музиката.

Казано на езика на невробиологията, мануалната терапия може да прекъсне „ стресовата ос “, за която към този момент стана дума, и да провокира отговор под формата на разпределяне. Тук приказваме за основополагащите систематични кръгове, за едно всеобхватно равнище. Но към това се прибавя още един резултат: когато кожата усети контакта с човешката длан, в долните й пластове протичат биохимични реакции. При опити в университета на Ню Йорк учените докосвали тъканни проби с леки ритмични придвижвания. Скоро установили в пробите съществуването на азотен моноксид, една субстанция, която работи и като интермедиатор – тя усъвършенства кръвообращението, което провокира у индивида

чувство за топлота,

както споделят доста от пациентите по време на сеансите при енерготерапевт. Освен това азотният моноксид има противовъзпалителен резултат – доказателство, че извънредно бързото излекуване на пациентката Ясмин Юсефи евентуално е било подкрепено и от местни фактори.

Тези проби, направени в Ню Йорк, се загатват единствено около изявленията по отношение на друго проучване, само че евентуално ще дадат подтик за по-задълбочени опити. В случай че резултатите бъдат доказани в по-големи мащаби, това може да се окаже първото доказателство за характерното влияние на този античен лечителски способ. Погрешно би било обаче да се концентрираме напълно единствено върху непосредствения резултат, когато приказваме за изцелителното допиране. Очевидно мрежата като цяло стартира да вибрира, т.е. докосването въздейства върху цялото, а освен върху една негова част.

Наистина наподобява допустимо посредством докосването да се доближи и до по-дълбоки равнища на мозъка. От една страна, възприетите сигнали се изпращат към мозъчната кора, към сензорния кортекс – оня континент, който посредством възприемането на докосването основава възприятието за физически и в същото време за пространствени граници. От друга страна, тези сигнали влизат в контакт с първоначални елементи на мозъка, където въздействат върху възприятията и държанието, а също и върху физиологичните процеси, т.е. те подтикват най-дълбоките вътрешни картини, които бдят над здравето ни.

Откъс от книгата „ Тайната на изцелението “ на Йоаким Фаулщих. Още книги от Сиела ето тук