Любомир Левчев: „Орфизмът е вяра в любовта, тъй дефицитна във времето на омразите“
Орфизмът през днешния ден не се разпознава единствено като историческо и митологично разбиране. Интересът към него е голям, на първо място измежду основателите на художествени творби: лирика, изобразително изкуство, спектакъл, музика, танц. Определено може да се каже, че от нематериално културно завещание преди три хилядолетия орфическото като естетическо и философско разбиране последователно се е трансформирало до през днешния ден в едно най-значимите, исторически посоки в изкуството.
Няма разногласия измежду учените, че Орфей е еманация на върховото постижение на тракийската просвета – освен като етнически генезис, само че и като задоволително изобразяван персонаж във фолклора на траките, пренесен последователно в старогръцката просвета, а оттова публикуван в цяла Европа. В историята на античния свят няма друга толкоз именита фигура, синтезирала в себе си фетиш към естетиката на природата, отменяне на доктрината за подземния живот, апология на фантастичното, въвеждане на нови религиозни практики, обожествяване на музиката.
Днешните български земи са натурален правоприемник на тракийската цивилизация, на многочислените тракийски племена и на орфизма. Не инцидентно последните проучвания на учените антрополози демонстрираха, че генната конструкция на актуалния българин е директно обвързвана с генетичния идентификатор на траките, които са били автохтонно население на Балканите (според Ал. Фол) и тяхната етно-културна общественост се е оформяла от края на седмото хилядолетие преди Христа, когато са налични данни за най-старата европейска просвета, създавана от палеобалканското население (според проф. Петър Детев).
Съвременната
ни лирика като интерпретация на орфизма
Днес в България най-ярка проекция на орфическия дух, философия и хармония може да бъде забелязана в поезията на Любомир Левчев. И освен в авторското му амплоа, само че и в цялостното му наличие в културния ни живот. През 1990 година известният ни стихотворец се отдръпва в с. Полковник Серафимово в южната част на Родопите и основава фондация “Орфей ”, която към този момент 27 години работи в посока на запазване и философско-поетическо преосмисляне на орфизма – за осъвременяване на неговите непреходни естетически правила, на духовната му извисеност и съхранени традиции в битието на българина, в това число и поетическа експресивност, заложена още в устното упражняване на орфизма. За Левчев орфическото като философия и национално завещание е задача на неговия живот.
Затова без съмнение стартира да издава през 1991 година интернационалното списание за изящна книжовност и изкуство “Орфей ”. За дългогодишното му битие изданието е показало стотици модерни български, балкански, европейски и американски поети, писатели, историци, философи, художници.
След известно спиране, то възражда скъпите си послания през 2008 година В обръщението на основния редактор Любомир Левчев четем: “В света излизат минимум дузина списания със заглавие “Орфей ”. Защо? Може би тъй като през днешния ден, когато толкоз обезверени хора се отдават на боготърсачество, при този подем на всички религии, бихме могли да си спомним, че единственото вероучение, което не е вносно, а е родено тук, на тази земя, от която сме пристигнали и в която някой ден ще се приберем, е орфизмът… Той е религия в любовта, така дефицитна във времето на омразите; любовта, която пречиства душите, която е бога на всяко творчество… Но нас ни притегля на първо място универсалният, общочовешкият смисъл на актуалното литературно и философско разбиране орфизъм. Това не е нито идеология, нито живописен способ, нито даже избран жанр. Наситихме се на доктрини. Тъкмо свободата на орфическия мироглед ни притегля най-вече като опция да се съберат рисково раздраните ни души, без да се подчиняват… Орфическият мироглед е световен, а не народен или регионален… Проповядвайки безсмъртието и прераждането на душата, орфизмът прави бъдещето неразделна част от човечеството. Орфическият мироглед, като самата обич, е лъч от предишното, насочен в бъдещето. ”
Орфически претекстове могат да бъдат открити в десетки поети от прилежащите нам литератури: сръбският стихотворец Бранко Милкович (1934-1961) е привързан към тази тематика. У нас е преведена книгата му “Орфическо наследство ” (изд. “З. Стоянов ”). В учението на Петър Дънов също са заложени орфически хрумвания – задоволително е да споменем слънцепоклонничеството.
Левчев и модерния орфизъм
Любомир Левчев е възприел като собствен честен императив думите, приписвани на Орфей: “Земята може да се завладее с лира, а не с меч ”.
Това е една от аргументите той да стартира да събира в София огромните имена на международната литература, организирайки през 70-те и 80-те години Международни писателски срещи в София. Тогава в разделения от Студената война политически свят внезапно се оказва, че писателите няма защо да водят война между тях – словото е тяхната сплотяваща идея – от Далечния и Близкия Изток, от Севера и Юга, от Стария континент и от Новия свят…
Писателите в действителност желаят единствено едно: независимост на словото. Това е продължение на орфическия мироглед, че истинното слово извира от сърцето и никаква цензура няма власт над него.
Приятелствата сред писатели от разнообразни генерации и националности стават тук, на Орфеевата земя – над 400 известни фигури (някои от които по-късно Нобелови лаурети) са орисани от орфеевия дух на тези интернационалните срещи.
Любомир Левчев е транслатор на дуендето в нашата литература – “тайнствена мощ, която всеки усеща, само че никой мъдрец не е обяснил ”, онази магия, която не просто изпълва думите с страст, а ги трансформира в голямо влияние върху публиката.
Поетът прокламира модерния орфизъм, разбиран не като обезсмъртяване посредством мистериозни обреди, нито като упражняване на физическо и религиозно величие, само че най-много като престояване в галактическото асиметрично време, което се движи по законите на поетическата рефлексия – в една цикличност на възторг и тъга, равновесие и проваляне, крах и възобновление.
Не е инцидентен и афинитетът му към епосното начало. Подобно на един актуален Орфей той сътвори мемоарната си романна трилогия “Панихида за мъртвото време ” точно като един генериран от поетическата рефлексия метатекст, разполагайки такова голямо многообразие от тематики и проблеми, които изключително мъчно могат да бъдат систематизирани: пътуването и мистиката, илюзиите и гибелта, свободата и равенството, идеалът, войните и революциите, идолите, героите и властта, любовта, самотата и интуицията, триадата концепция – идеология – политика, народът, Човекът-Бог и изкуството…
Само един вълшебник на думите като Любомир Левчев умее да изведе метафоричната сексапил отвън литературността, където всеки би разчел случайно посланията му: “Стоя като писмен знак с протегната ръка. ” След О. Елитис и Я. Рицос, Гео Милев и Н. Вапцаров, поезията на балканските нации разчупи стиха и културните си референции. Разбира се, при Л. Левчев се усеща въздействие и на други знакови имена на международната лирика – като Ф. Г. Лорка, А. Гинсбърг, Е. Евтушенко, Робърт Фрост, Вл. Висоцки…
В развиването на стилистиката си през XXI век Любомир Левчев “разсъблече ” метафората от наслоенията на обичайна за поетите от неговото потомство метафорика (подвластна на аналогията, алегорията, олицетворението, хиперболата или литотата) и построи личен постмодернистичен дискурс, който залага на ироничната игра. Ако в миналото се възхищавахме на стихотворение от следния модел – “Каменен ден, каменно слънце, каменно мълчание… ” (Я. Рицос), то през днешния ден капризните сетива на потребителите (колкото и да са малко!) чакат и поезията да борави с методите на сензацията. Левчев го е развил до съвършенство. Описанието като основа на текста към този момент не цели пояснение, нито показване на “аз-а ” в ролята на благосклонен представител.
Доста преди да се заприказва за България в Европейския съюз, тъкмо той, интелектуалецът, написа: “Кръвта на България руква и потъва в кръвта на Европа. Историята на живота и гибелта повтаря до безконечност един урок, който ние в никакъв случай не научаваме ”.
Като рицар на духа проникна в метаморфозите на актуалната персона и съзря най-важното за създателя въобще: “Човек е интелектуалец за себе си, макар себе си, срещу себе си, неизбежно. ”
Иска ми се да напомня, че още в поемата “Рецитал ” (1968) Л. Левчев не се поколеба да съобщи, че “поетът следва своята лирика цялостен живот, / както Санчо следва своя Дон Кихот! ”. Разпознаването на личния лик при Левчев става не с трагизъм, а елегантно – със знаците на каламбура:
Аз пия мощна вода
от моята чешма
и си плисвам лицето,
с цел да ревизира дали не е избягало.
Никакъв Звяр,
никаква Тя,
никакъв Капитан
не могат да ми не разрешават.
Този лабиринт е мой.
Той има доста изходи,
само че към този момент няма вход.
( ”Хотел Калифорния ”)
В цитирания фрагмент виждаме метафора на парадоксалното действие на актуалното общество – да, през днешния ден управниците и медиите ни заливат с различни решения на банални житейски и политически проблеми, само че по този начин значимото остава настрана – промито, заслепено, невидяно в хаоса от Изходи без Вход… В новия живот на мита следим изпаряването на историята като преподавател, като памет. В поезията на Левчев има голям брой значещи паузи, фактологията е сменена със следната серпантина: самонаблюдение – придвижване – разговор – резюме. Но на никое място не се задава непосредствено въпросът “Кой съм аз? ”. Читателят самичък формулира подсказаните въпроси и намира в текста допустими за самия себе си отговори.
Някои от провиденческите афоризми в стихосбирката “Тъжна светлина ” (2014) звучат извънредно песимистично: “Моят народ напуща себе си ” – тук можем да вместим безкрайна верига от чисто етнически, психически, обществени, културни и даже фешън сфери на тълкувания – дали напущаме себе си или конвергенцията в “световното село ” гълтам личностите ни особености по пътя на езиковата унификация? Орфическият дух в никакъв случай не е напускал Свещената планина на Орфей, а Поета диша и през днешния ден дружно с нейните спазми:
Над планината на гадателите пада тънка сянка.
Над всичко считано
за ясно и
над мен звезда
изгрява като свещ.
Този рицар на духа в никакъв случай не е носил маска, той стои прав пред съвестта си и подписва с името си знаците по своята Via Dolorosa.
Този материал за огромния ни стихотворец ще бъде показан на научна конференция за Деня на будителите на УниБИТ
на 1 ноември
ЗА УЧЕНИЕТО
Орфизъм е актуален термин в историческата просвета, с който се значи религиозно течение в античните средиземноморски култури. Произлиза от името на героя Орфей, който е тракиец съгласно старогръцката митология, и на който се приписва основаването на учението и авторството на свещени текстове. Последователите му се назовават орфици. Основната орфическа религия е вярата в безсмъртието – в живот оттатък или в прераждане.
Няма разногласия измежду учените, че Орфей е еманация на върховото постижение на тракийската просвета – освен като етнически генезис, само че и като задоволително изобразяван персонаж във фолклора на траките, пренесен последователно в старогръцката просвета, а оттова публикуван в цяла Европа. В историята на античния свят няма друга толкоз именита фигура, синтезирала в себе си фетиш към естетиката на природата, отменяне на доктрината за подземния живот, апология на фантастичното, въвеждане на нови религиозни практики, обожествяване на музиката.
Днешните български земи са натурален правоприемник на тракийската цивилизация, на многочислените тракийски племена и на орфизма. Не инцидентно последните проучвания на учените антрополози демонстрираха, че генната конструкция на актуалния българин е директно обвързвана с генетичния идентификатор на траките, които са били автохтонно население на Балканите (според Ал. Фол) и тяхната етно-културна общественост се е оформяла от края на седмото хилядолетие преди Христа, когато са налични данни за най-старата европейска просвета, създавана от палеобалканското население (според проф. Петър Детев).
Съвременната
ни лирика като интерпретация на орфизма
Днес в България най-ярка проекция на орфическия дух, философия и хармония може да бъде забелязана в поезията на Любомир Левчев. И освен в авторското му амплоа, само че и в цялостното му наличие в културния ни живот. През 1990 година известният ни стихотворец се отдръпва в с. Полковник Серафимово в южната част на Родопите и основава фондация “Орфей ”, която към този момент 27 години работи в посока на запазване и философско-поетическо преосмисляне на орфизма – за осъвременяване на неговите непреходни естетически правила, на духовната му извисеност и съхранени традиции в битието на българина, в това число и поетическа експресивност, заложена още в устното упражняване на орфизма. За Левчев орфическото като философия и национално завещание е задача на неговия живот.
Затова без съмнение стартира да издава през 1991 година интернационалното списание за изящна книжовност и изкуство “Орфей ”. За дългогодишното му битие изданието е показало стотици модерни български, балкански, европейски и американски поети, писатели, историци, философи, художници.
След известно спиране, то възражда скъпите си послания през 2008 година В обръщението на основния редактор Любомир Левчев четем: “В света излизат минимум дузина списания със заглавие “Орфей ”. Защо? Може би тъй като през днешния ден, когато толкоз обезверени хора се отдават на боготърсачество, при този подем на всички религии, бихме могли да си спомним, че единственото вероучение, което не е вносно, а е родено тук, на тази земя, от която сме пристигнали и в която някой ден ще се приберем, е орфизмът… Той е религия в любовта, така дефицитна във времето на омразите; любовта, която пречиства душите, която е бога на всяко творчество… Но нас ни притегля на първо място универсалният, общочовешкият смисъл на актуалното литературно и философско разбиране орфизъм. Това не е нито идеология, нито живописен способ, нито даже избран жанр. Наситихме се на доктрини. Тъкмо свободата на орфическия мироглед ни притегля най-вече като опция да се съберат рисково раздраните ни души, без да се подчиняват… Орфическият мироглед е световен, а не народен или регионален… Проповядвайки безсмъртието и прераждането на душата, орфизмът прави бъдещето неразделна част от човечеството. Орфическият мироглед, като самата обич, е лъч от предишното, насочен в бъдещето. ”
Орфически претекстове могат да бъдат открити в десетки поети от прилежащите нам литератури: сръбският стихотворец Бранко Милкович (1934-1961) е привързан към тази тематика. У нас е преведена книгата му “Орфическо наследство ” (изд. “З. Стоянов ”). В учението на Петър Дънов също са заложени орфически хрумвания – задоволително е да споменем слънцепоклонничеството.
Левчев и модерния орфизъм
Любомир Левчев е възприел като собствен честен императив думите, приписвани на Орфей: “Земята може да се завладее с лира, а не с меч ”.
Това е една от аргументите той да стартира да събира в София огромните имена на международната литература, организирайки през 70-те и 80-те години Международни писателски срещи в София. Тогава в разделения от Студената война политически свят внезапно се оказва, че писателите няма защо да водят война между тях – словото е тяхната сплотяваща идея – от Далечния и Близкия Изток, от Севера и Юга, от Стария континент и от Новия свят…
Писателите в действителност желаят единствено едно: независимост на словото. Това е продължение на орфическия мироглед, че истинното слово извира от сърцето и никаква цензура няма власт над него.
Приятелствата сред писатели от разнообразни генерации и националности стават тук, на Орфеевата земя – над 400 известни фигури (някои от които по-късно Нобелови лаурети) са орисани от орфеевия дух на тези интернационалните срещи.
Любомир Левчев е транслатор на дуендето в нашата литература – “тайнствена мощ, която всеки усеща, само че никой мъдрец не е обяснил ”, онази магия, която не просто изпълва думите с страст, а ги трансформира в голямо влияние върху публиката.
Поетът прокламира модерния орфизъм, разбиран не като обезсмъртяване посредством мистериозни обреди, нито като упражняване на физическо и религиозно величие, само че най-много като престояване в галактическото асиметрично време, което се движи по законите на поетическата рефлексия – в една цикличност на възторг и тъга, равновесие и проваляне, крах и възобновление.
Не е инцидентен и афинитетът му към епосното начало. Подобно на един актуален Орфей той сътвори мемоарната си романна трилогия “Панихида за мъртвото време ” точно като един генериран от поетическата рефлексия метатекст, разполагайки такова голямо многообразие от тематики и проблеми, които изключително мъчно могат да бъдат систематизирани: пътуването и мистиката, илюзиите и гибелта, свободата и равенството, идеалът, войните и революциите, идолите, героите и властта, любовта, самотата и интуицията, триадата концепция – идеология – политика, народът, Човекът-Бог и изкуството…
Само един вълшебник на думите като Любомир Левчев умее да изведе метафоричната сексапил отвън литературността, където всеки би разчел случайно посланията му: “Стоя като писмен знак с протегната ръка. ” След О. Елитис и Я. Рицос, Гео Милев и Н. Вапцаров, поезията на балканските нации разчупи стиха и културните си референции. Разбира се, при Л. Левчев се усеща въздействие и на други знакови имена на международната лирика – като Ф. Г. Лорка, А. Гинсбърг, Е. Евтушенко, Робърт Фрост, Вл. Висоцки…
В развиването на стилистиката си през XXI век Любомир Левчев “разсъблече ” метафората от наслоенията на обичайна за поетите от неговото потомство метафорика (подвластна на аналогията, алегорията, олицетворението, хиперболата или литотата) и построи личен постмодернистичен дискурс, който залага на ироничната игра. Ако в миналото се възхищавахме на стихотворение от следния модел – “Каменен ден, каменно слънце, каменно мълчание… ” (Я. Рицос), то през днешния ден капризните сетива на потребителите (колкото и да са малко!) чакат и поезията да борави с методите на сензацията. Левчев го е развил до съвършенство. Описанието като основа на текста към този момент не цели пояснение, нито показване на “аз-а ” в ролята на благосклонен представител.
Доста преди да се заприказва за България в Европейския съюз, тъкмо той, интелектуалецът, написа: “Кръвта на България руква и потъва в кръвта на Европа. Историята на живота и гибелта повтаря до безконечност един урок, който ние в никакъв случай не научаваме ”.
Като рицар на духа проникна в метаморфозите на актуалната персона и съзря най-важното за създателя въобще: “Човек е интелектуалец за себе си, макар себе си, срещу себе си, неизбежно. ”
Иска ми се да напомня, че още в поемата “Рецитал ” (1968) Л. Левчев не се поколеба да съобщи, че “поетът следва своята лирика цялостен живот, / както Санчо следва своя Дон Кихот! ”. Разпознаването на личния лик при Левчев става не с трагизъм, а елегантно – със знаците на каламбура:
Аз пия мощна вода
от моята чешма
и си плисвам лицето,
с цел да ревизира дали не е избягало.
Никакъв Звяр,
никаква Тя,
никакъв Капитан
не могат да ми не разрешават.
Този лабиринт е мой.
Той има доста изходи,
само че към този момент няма вход.
( ”Хотел Калифорния ”)
В цитирания фрагмент виждаме метафора на парадоксалното действие на актуалното общество – да, през днешния ден управниците и медиите ни заливат с различни решения на банални житейски и политически проблеми, само че по този начин значимото остава настрана – промито, заслепено, невидяно в хаоса от Изходи без Вход… В новия живот на мита следим изпаряването на историята като преподавател, като памет. В поезията на Левчев има голям брой значещи паузи, фактологията е сменена със следната серпантина: самонаблюдение – придвижване – разговор – резюме. Но на никое място не се задава непосредствено въпросът “Кой съм аз? ”. Читателят самичък формулира подсказаните въпроси и намира в текста допустими за самия себе си отговори.
Някои от провиденческите афоризми в стихосбирката “Тъжна светлина ” (2014) звучат извънредно песимистично: “Моят народ напуща себе си ” – тук можем да вместим безкрайна верига от чисто етнически, психически, обществени, културни и даже фешън сфери на тълкувания – дали напущаме себе си или конвергенцията в “световното село ” гълтам личностите ни особености по пътя на езиковата унификация? Орфическият дух в никакъв случай не е напускал Свещената планина на Орфей, а Поета диша и през днешния ден дружно с нейните спазми:
Над планината на гадателите пада тънка сянка.
Над всичко считано
за ясно и
над мен звезда
изгрява като свещ.
Този рицар на духа в никакъв случай не е носил маска, той стои прав пред съвестта си и подписва с името си знаците по своята Via Dolorosa.
Този материал за огромния ни стихотворец ще бъде показан на научна конференция за Деня на будителите на УниБИТ
на 1 ноември
ЗА УЧЕНИЕТО
Орфизъм е актуален термин в историческата просвета, с който се значи религиозно течение в античните средиземноморски култури. Произлиза от името на героя Орфей, който е тракиец съгласно старогръцката митология, и на който се приписва основаването на учението и авторството на свещени текстове. Последователите му се назовават орфици. Основната орфическа религия е вярата в безсмъртието – в живот оттатък или в прераждане.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ