Опашки от коли пред колонките по бензиностанциите - сякаш горивото

Опашки от коли пред колонките по бензиностанциите - като че ли горивото ще бъде спряно с държавен декрет тъкмо в среднощ

Бъдни вечер е. Мирише на сарми, постна баница и… леко на суматоха. Градът още веднъж е блокиран – не от сняг, не от злополука, а от класическия български празничен инстинкт: „ Да не свърши! “

Още от ранния следобяд придвижването пълзи, паркингите към хипермаркетите са претъпкани, а вътре – déjà vu от коронавирус времената. Опашките пред касите припомнят тези дни, когато хората купуваха тоалетна хартия с взор, цялостен с екзистенциален смут. Само че в този момент в количките няма единствено пакети хартия, а всичко – от орехи и фасул до „ ей това да го вземем, че може да потрябва “.

Сцените са съвсем документални: касиерите работят на турбо режим, клиентите броят стотинки и минути, а нервите са опънати като празнични лампички – красиви, само че на ръба да гръмнат. Никой не бърза, всички бързат. Класика - както през последните няколко дни и както всяка година.

И в случай че си мислите, че драмата свършва с хипермаркета – неточност. Бензиностанциите също влязоха в празничния сюжет. Опашки от коли, като че ли бензинът ще бъде спрян с държавен декрет тъкмо в среднощ. Шофьори чакат търпеливо, други – не толкоз, а общото чувство е, че в случай че не заредиш в този момент, на следващия ден ще бутнеш колата до трапезата.

Парадоксът? Няма недостиг. Нито на храна, нито на гориво. Има недостиг само на мира. Ковидът си потегли, само че рефлексът остана – да се запасяваме, да не изпуснем, да сме „ готови “. За всичко. Дори за празник, който по концепция би трябвало да е спокоен, фамилен и… муден.

Бъдни вечер по български: градът е в запушване, касите – в блокада, бензиностанциите – на цялостни обороти. А някъде сред последната опашка и последния светофар си подсещаме, че празникът не е в пазарската количка. Но, айде – първо да платим, след това ще философстваме.