Милиционерската олигархия се готви за поредната - може би последната стъпка за реставрация на своята целокупна власт
Огнян Минчев
За мен 10 ноември 1989-та е паметен ден. По обед пуснах новините на Deutsche Welle и разбрах, че стената е паднала. Само три месеца по-рано бях подхванал " екскурзия " с S-bahn-a в Източен Берлин с цел да прегледам " оборудването ". Беше отвратителна панорама. Един милионен град бе трансфорат в затвор - с цел да държи жителите му в плен на болшевишката " златна орда " и локалните й прислужници.
Все още без да имам вяра на ушите си отидох на работа в университета, където всички бяха по коридорите и шушукаха, че в Бояна смъкват Тодор Живков. Беше като " Алиса в страната на чудесата " - границата сред действителност и фикция като че ли бе рухнала. Бе прекомерно хубаво с цел да бъде правилно. През годините неведнъж са ми задавали въпроса - " Е, добре, вие не знаехте ли, че режимът си отива? " Краткият отговор е НЕ - не знаехме. Четяхме " Огоньок ", осмелявахме се да приказваме обществено неща, за които няколко години преди този момент вкарваха в пандиза, само че психически не допускахме, че комунизмът може да си отиде. Неговата поръчка бе безкрайност - в случай че се наложи, на цената на всеобщи репресии и заличаване...
Сменилата името си алена партия и до през днешния ден не обича да приказва за 10 ноември. Можем да ги разберем - имаха безконтролна власт над всички ни... По-радикалните антикомунисти (със или без кавички) и до през днешния ден приказват за 10 ноември през снизходителна усмивка - огромна работа, комунистите си спретнали вътрешнопартиен прелом... И двете полярни отрицания на случилото се - на алените и на тези срещу тях - бяха и си остават нелепи. 10 ноември подвигна бариерата пред този поток на събитията, който ни донесе независимост след половин век жестока и просташка тирания.
Чакайте, чакайте - каква независимост, не виждате ли до каква степен я докарахме, слушам гласовете на недоволните отвред... Свободата не е гаранция за благосъстояние и наслада. Можеш да бъдеш пандизчия на тоталитарен режим, пандизчия на жена си или пандизчия на личния си нрав на подвластен от непознатите условия човек. Свободен можеш да бъдеш и в обществото, както и преследван от него, свободен можеш да се окажеш на бесилото или в акт на всеотдайност, от който можеш, само че не искаш да се откажеш. Днешното българско общество има избрани предпоставки за независимост или взаимозависимост и
тези предпоставки заложихме самите ние
В България съпротивата против режима постепенно угасва в края на 50-те и началото на 60-те години. Тук се разпростира най-масовата опозиция против сталинисткия завоевател и българските му прислужници. Никъде в източна Европа няма опозиция като тази на стотиците хиляди земеделци, националисти, социалдемократи. Никъде в източна Европа няма всеобщо придвижване като това на горяните. Никъде в източна Европа няма такава всеобща свирепост на кремълските прислужници - българските комунисти против личния им народ, чак до репресивното обезземляване и подчинение на българското селячество. След поредицата от безмилостни разгроми съпротивата против режима бе сведена до единични - или на дребни групи актове на изправяне против марионетния сталинистки режим.
И по този начин до 1989-та... През годините на перестройката в Москва у нас породиха сдружения на митинг против режима - множеството от средите на вътрешнопартийното дидидентство в Българска комунистическа партия, само че и такива, които разгоряха съпротивата от минали времена - Сдружението за правата на индивида на Илия Минев, гладната стачка на Петър Манолов, откритото предизвикателство към режима от страна на персони като Николай Колев-Босия... За страдание, в относителен проект тази съпротива бе нежна, неопитна и
помитането на режима извън пристигна в началния стадий от нейното образуване
В Полша имаше " Солидарност ", в Чехословакия - " Харта 77 ", в Будапеща - реформистки комунистически хайлайф, подготвен да скъса изцяло с наследството на комунизма. Тези организации имаха традициите за образуване на проведен различен цивилен и политически хайлайф. В България имаше шепа хора, осмелили се да излязат в опозиция против режима, мнозина измежду тях към момента несигурни дали желаят премахване на комунизма или неговото реформиране. България нямаше 1968-ма - по тази причина утопичният комунистически реформизъм тук търсеше своите шансове за реализация 20 години по-късно.
В България на границата на срутване на комунистическия режим имаше две проведени обществени йерархии - функционални мрежи, които обвързвано управляваха атомизираното и обезправено общество: апаратът на Българска комунистическа партия и системата на Държавна сигурност. Делегитимирането на комунистическото ръководство нанесе невъзстановими вреди върху капацитета на партийния уред да запази контрола си върху неизбежната социална смяна. В Българска комунистическа партия породиха две конкурентни визии за оцеляване и пригаждане към новата ера след 1989-та.
Първата - визията на Ал. Лилов предполагаше проведено евакуиране на партията от предната линия на властта и съхраняването й като организационна и идеологическа същина в едно ядро, минало на " назад във времето ", само че готово да мине в нахлуване когато събитията разрешат частична реституция. Втората - визията на А. Луканов искаше запазване на партийния хайлайф и трансформацията му в групов индивид на централизиран държавен капитализъм, който да запази заварените публични йерархии и геополитическата взаимозависимост от Москва. И за какво не? Нали самият домакински задържан Тодор Живков бе възкликнал, наблюдавайки по малкия екран протест на Съюз на демократичните сили - " Е, времето е ваше, но пък всичко друго си е наше... "
Партийната номенклатура не можеше да оцелее като проведена мощ заради мощния развой на делегитимация на комунизма като идеология и политическа процедура. Оцеля мрежата на политическата полиция - на репресивния уред на Държавна сигурност. И не просто оцеля - трансформира се в главен, съвсем монополен инструмент за запазване икономическата и общностната власт на българския комунистически хайлайф. Докато Съюз на демократичните сили и водещите го философи " сменяха системата ", милиционерските генерали изнасяха парите и всички други активи на комунистическия режим в огромна престъпна
интервенция за минаване в " полулегалност "
Политическата демократична гражданска война мина по повърхността на престъпната социална гражданска война. На повърхността се създаваше плурализъм и парламентаризъм... В " Орбита " и на други места се създаваха Мултигруп, ВИС2 и СИК... На повърхността се водеше борба " комунизъм-антикомунизъм "... На улицата новосформирани мутренски шайки взимаха рекет и подчиняваха напълно на репресивната си власт българските градове и села. В Народното събрание се говореше за приватизация. През БН Банка и в новите " пазарни " субекти лудо се въртяха " едни пари "...
През 1997-ма Съюз на демократичните сили съобщи, че ще реформира страната и ще сътвори една нова българска държавност. Укрепналата през 90-те години олигархична мафия извика Мадридския заточеник и сподели ясно на всички, че мутиралият в престъпна инфраструктура на благосъстоянието и властта милиционерско-комунистически хайлайф няма потребност от мощна страна. Олигархията има потребност от слаба, корумпирана и фасадна реплика на страна, която да извършва една съществена функционалност - редовно да преразпределя остатъчния публичен артикул в ръцете на мафията. Многократно сме говорили и за това, че тази задача в България се реализира с поддръжката и колониалното застъпничество на постсъветската съветска олигархия...
Така последователно стигаме до основите на тази социална, стопанска и политическа система, която и до ден сегашен непроменяемо ръководи България. Днес тази система е в рецесия. Но има всички положителни шансове да оцелее в мутирала - и може би още по-уродлива форма. Основната причина за това българската олигархия да има нелоши шансове за оцеляване е продължаващата традиция политическият спор в България да се плъзга по повърхността. И в случай че за ранния Съюз на демократичните сили това плъзгане по повърхността бе естествено и разбираемо поради неналичието на опит и независим политически небосвод, то за днешните български политици сърфирането на повърхността на публичната рецесия е резултат от самомнителност, късогледство и примитивно славолюбие.
Обществената готовност, импулсите за гражданска и политическа смяна към този момент десетилетия биват удавяни в блатото на един и същи трагичен публичен недостиг - неспособността на България да създаде кадърен, виновен и интегриран народен хайлайф - икономически, политически и цивилен. Затова обитаваме в тази неуютна задънена улица...
Днес милиционерската олигархия се готви за следващата - може би последната стъпка по посока реституция на своята целокупна власт. Готви се да отстрани и повърхността на политическа независимост и парламентаризъм, която оцеля в превратностите на епохата след края на 1989-та. Иска анулация на парламентарния режим и въвеждане на " президентска република " / Да не си помислите, че желае " президентска република " по френски или американски пример. Мечтаният модел е " президентската република " на Путин, несъмнено...
Наместиха си подобаваща фигура за президент
наслагаха му за съвестници съветски ченгета и се готвят дефинитивно да " отсвирят " дребното останало като социална независимост от епохата след 10 ноември. Ще им го позволим ли? Ще позволим ли да сведат до чистата нула напъните на три български генерации да обезпечат бъдещето на България като част от Европа и цивилизования свят? Не знам, не знам... Както е тръгнало...
За мен 10 ноември 1989-та е паметен ден. По обед пуснах новините на Deutsche Welle и разбрах, че стената е паднала. Само три месеца по-рано бях подхванал " екскурзия " с S-bahn-a в Източен Берлин с цел да прегледам " оборудването ". Беше отвратителна панорама. Един милионен град бе трансфорат в затвор - с цел да държи жителите му в плен на болшевишката " златна орда " и локалните й прислужници.
Все още без да имам вяра на ушите си отидох на работа в университета, където всички бяха по коридорите и шушукаха, че в Бояна смъкват Тодор Живков. Беше като " Алиса в страната на чудесата " - границата сред действителност и фикция като че ли бе рухнала. Бе прекомерно хубаво с цел да бъде правилно. През годините неведнъж са ми задавали въпроса - " Е, добре, вие не знаехте ли, че режимът си отива? " Краткият отговор е НЕ - не знаехме. Четяхме " Огоньок ", осмелявахме се да приказваме обществено неща, за които няколко години преди този момент вкарваха в пандиза, само че психически не допускахме, че комунизмът може да си отиде. Неговата поръчка бе безкрайност - в случай че се наложи, на цената на всеобщи репресии и заличаване...
Сменилата името си алена партия и до през днешния ден не обича да приказва за 10 ноември. Можем да ги разберем - имаха безконтролна власт над всички ни... По-радикалните антикомунисти (със или без кавички) и до през днешния ден приказват за 10 ноември през снизходителна усмивка - огромна работа, комунистите си спретнали вътрешнопартиен прелом... И двете полярни отрицания на случилото се - на алените и на тези срещу тях - бяха и си остават нелепи. 10 ноември подвигна бариерата пред този поток на събитията, който ни донесе независимост след половин век жестока и просташка тирания.
Чакайте, чакайте - каква независимост, не виждате ли до каква степен я докарахме, слушам гласовете на недоволните отвред... Свободата не е гаранция за благосъстояние и наслада. Можеш да бъдеш пандизчия на тоталитарен режим, пандизчия на жена си или пандизчия на личния си нрав на подвластен от непознатите условия човек. Свободен можеш да бъдеш и в обществото, както и преследван от него, свободен можеш да се окажеш на бесилото или в акт на всеотдайност, от който можеш, само че не искаш да се откажеш. Днешното българско общество има избрани предпоставки за независимост или взаимозависимост и
тези предпоставки заложихме самите ние
В България съпротивата против режима постепенно угасва в края на 50-те и началото на 60-те години. Тук се разпростира най-масовата опозиция против сталинисткия завоевател и българските му прислужници. Никъде в източна Европа няма опозиция като тази на стотиците хиляди земеделци, националисти, социалдемократи. Никъде в източна Европа няма всеобщо придвижване като това на горяните. Никъде в източна Европа няма такава всеобща свирепост на кремълските прислужници - българските комунисти против личния им народ, чак до репресивното обезземляване и подчинение на българското селячество. След поредицата от безмилостни разгроми съпротивата против режима бе сведена до единични - или на дребни групи актове на изправяне против марионетния сталинистки режим.
И по този начин до 1989-та... През годините на перестройката в Москва у нас породиха сдружения на митинг против режима - множеството от средите на вътрешнопартийното дидидентство в Българска комунистическа партия, само че и такива, които разгоряха съпротивата от минали времена - Сдружението за правата на индивида на Илия Минев, гладната стачка на Петър Манолов, откритото предизвикателство към режима от страна на персони като Николай Колев-Босия... За страдание, в относителен проект тази съпротива бе нежна, неопитна и
помитането на режима извън пристигна в началния стадий от нейното образуване
В Полша имаше " Солидарност ", в Чехословакия - " Харта 77 ", в Будапеща - реформистки комунистически хайлайф, подготвен да скъса изцяло с наследството на комунизма. Тези организации имаха традициите за образуване на проведен различен цивилен и политически хайлайф. В България имаше шепа хора, осмелили се да излязат в опозиция против режима, мнозина измежду тях към момента несигурни дали желаят премахване на комунизма или неговото реформиране. България нямаше 1968-ма - по тази причина утопичният комунистически реформизъм тук търсеше своите шансове за реализация 20 години по-късно.
В България на границата на срутване на комунистическия режим имаше две проведени обществени йерархии - функционални мрежи, които обвързвано управляваха атомизираното и обезправено общество: апаратът на Българска комунистическа партия и системата на Държавна сигурност. Делегитимирането на комунистическото ръководство нанесе невъзстановими вреди върху капацитета на партийния уред да запази контрола си върху неизбежната социална смяна. В Българска комунистическа партия породиха две конкурентни визии за оцеляване и пригаждане към новата ера след 1989-та.
Първата - визията на Ал. Лилов предполагаше проведено евакуиране на партията от предната линия на властта и съхраняването й като организационна и идеологическа същина в едно ядро, минало на " назад във времето ", само че готово да мине в нахлуване когато събитията разрешат частична реституция. Втората - визията на А. Луканов искаше запазване на партийния хайлайф и трансформацията му в групов индивид на централизиран държавен капитализъм, който да запази заварените публични йерархии и геополитическата взаимозависимост от Москва. И за какво не? Нали самият домакински задържан Тодор Живков бе възкликнал, наблюдавайки по малкия екран протест на Съюз на демократичните сили - " Е, времето е ваше, но пък всичко друго си е наше... "
Партийната номенклатура не можеше да оцелее като проведена мощ заради мощния развой на делегитимация на комунизма като идеология и политическа процедура. Оцеля мрежата на политическата полиция - на репресивния уред на Държавна сигурност. И не просто оцеля - трансформира се в главен, съвсем монополен инструмент за запазване икономическата и общностната власт на българския комунистически хайлайф. Докато Съюз на демократичните сили и водещите го философи " сменяха системата ", милиционерските генерали изнасяха парите и всички други активи на комунистическия режим в огромна престъпна
интервенция за минаване в " полулегалност "
Политическата демократична гражданска война мина по повърхността на престъпната социална гражданска война. На повърхността се създаваше плурализъм и парламентаризъм... В " Орбита " и на други места се създаваха Мултигруп, ВИС2 и СИК... На повърхността се водеше борба " комунизъм-антикомунизъм "... На улицата новосформирани мутренски шайки взимаха рекет и подчиняваха напълно на репресивната си власт българските градове и села. В Народното събрание се говореше за приватизация. През БН Банка и в новите " пазарни " субекти лудо се въртяха " едни пари "...
През 1997-ма Съюз на демократичните сили съобщи, че ще реформира страната и ще сътвори една нова българска държавност. Укрепналата през 90-те години олигархична мафия извика Мадридския заточеник и сподели ясно на всички, че мутиралият в престъпна инфраструктура на благосъстоянието и властта милиционерско-комунистически хайлайф няма потребност от мощна страна. Олигархията има потребност от слаба, корумпирана и фасадна реплика на страна, която да извършва една съществена функционалност - редовно да преразпределя остатъчния публичен артикул в ръцете на мафията. Многократно сме говорили и за това, че тази задача в България се реализира с поддръжката и колониалното застъпничество на постсъветската съветска олигархия...
Така последователно стигаме до основите на тази социална, стопанска и политическа система, която и до ден сегашен непроменяемо ръководи България. Днес тази система е в рецесия. Но има всички положителни шансове да оцелее в мутирала - и може би още по-уродлива форма. Основната причина за това българската олигархия да има нелоши шансове за оцеляване е продължаващата традиция политическият спор в България да се плъзга по повърхността. И в случай че за ранния Съюз на демократичните сили това плъзгане по повърхността бе естествено и разбираемо поради неналичието на опит и независим политически небосвод, то за днешните български политици сърфирането на повърхността на публичната рецесия е резултат от самомнителност, късогледство и примитивно славолюбие.
Обществената готовност, импулсите за гражданска и политическа смяна към този момент десетилетия биват удавяни в блатото на един и същи трагичен публичен недостиг - неспособността на България да създаде кадърен, виновен и интегриран народен хайлайф - икономически, политически и цивилен. Затова обитаваме в тази неуютна задънена улица...
Днес милиционерската олигархия се готви за следващата - може би последната стъпка по посока реституция на своята целокупна власт. Готви се да отстрани и повърхността на политическа независимост и парламентаризъм, която оцеля в превратностите на епохата след края на 1989-та. Иска анулация на парламентарния режим и въвеждане на " президентска република " / Да не си помислите, че желае " президентска република " по френски или американски пример. Мечтаният модел е " президентската република " на Путин, несъмнено...
Наместиха си подобаваща фигура за президент
наслагаха му за съвестници съветски ченгета и се готвят дефинитивно да " отсвирят " дребното останало като социална независимост от епохата след 10 ноември. Ще им го позволим ли? Ще позволим ли да сведат до чистата нула напъните на три български генерации да обезпечат бъдещето на България като част от Европа и цивилизования свят? Не знам, не знам... Както е тръгнало...
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ