Откритата агресия от февруари 2022 сложи кръст на илюзиите за нашия приятел Владимир. Засега!
Огнян Минчев*
Основен проблем, върху който се концентрира срещата на върха на НАТО във Вилнюс е възможната покана за участие на Украйна в Алианса. От една страна, присъединението на Киев преди края на войната с Кремъл носи риска Западът да бъде целокупно замесен като страна във военните дейности и съветската експанзия да ескалира до пълномащабна международна война. От друга, условната покана към Киев за времето когато военните дейности ще бъдат дефинитивно прекъснати, дава на Москва оперативния късмет да поддържа оптимално дълготрайно във времето тази война в статут на отчасти или от време на време замразяван спор - с цел да предотврати приемането от Украйна на задоволително мощни гаранции за нейната сигурност. Ако допуснем, че кремълската тирания има евентуално повече време да чака, в сравнение с подвластните на личното си публично мнение демократични западни страни, то отлагането на ясната идентификация на украинската сигурност със системата на НАТО може да се окаже комфортен инструмент за реализиране на най-малко част от нападателните цели на Русия.
Независимо от съответната формула, която ще бъде призната във Вилнюс, политическият хайлайф на Запада се
нуждае от ясно преконфигуриране на своята визия и на своите упования от връзките
които би могъл да поддържа с Кремъл в обозрима вероятност. Основна характерност на западния политически нрав в продължение на доста десетилетия е пожелателното мислене във връзка с вероятните модели за взаимоотношение с управляващите в Москва. Това пожелателно мислене не зависи - най-малко не директно - от характера на политическия режим в Русия. То съществува както по отношение на болшевишко-сталинисткия властови режим, по този начин и по отношение на наследилата го криминално-олигархична настройка на власт след 1991 година Съществува структурна причина за подценяване на евентуалната настъпателност, изхождаща от имперската традиция на ръководство на Русия от страна на нейните западни сътрудници. Тази причина - изключително през 20-21 век е напълно вътрешна - западна, независеща директно от действителните прояви на съветските политически упоритости на интернационалната сцена.
Западните демократични общества са политически разграничени и реалполитиката на техните дейности по отношение на държанието на съветската държавна власт е директно подвластна от вътрешната съпротива, която всяко западно държавно управление има в националния политически живот. Един либерален политически водач би трябвало да избира положението на мир и да се бори за мир и интернационално съдействие. За демократичната политическа философия на западните елити интернационалната сцена е на първо място пространство на свободна търговия - и това е все по-значим факт с развиването на глобализацията. Ако значима интернационална мощ води политика против разпоредбите на свободна търговия - тя среща опълчване, в това число военно. Но упражняването на мощ постоянно е обект на яростен политически спор в демократична среда. През втората половина на 30-те години в Америка има значително демонстрации, чийто девиз е " да оставим Хитлер на мира ". Този политически лидер желае единствено да поправи несправедливостта, породена на страната му с договорите от 1919 година По същото време - само че и още от началото на 20-те години, видни западни интелектуалци и леви политици посещават Москва, а по-късно с отвращение " отхвърлят слуховете " за диктаторския темперамент на болшевишкия режим. Студената война е време на непрестанен
спор сред " ястреби " и " гълъби " в западния политически хайлайф във връзка с Съветския съюз
През цялото това време има мощна " школа на мисълта " на Запад, съгласно която руската опасност е " небивалица на ретроградни политици и военнопромишления комплекс ".
Цялата тази визия и политика на компромиса почива върху базисната демократична хипотеза, че съперникът - евентуален или настоящ - " не може да бъде толкоз неприятен ". Ние би трябвало да бъдем доброжелателни към него - а не да го подтикваме към съмнение и експанзия. Тази хипотеза работи и във времена на най-отчетливи доказателства за агресивността и злите планове на диктатурите, изправени против демократичния свят - и по време на " Мюнхенския сговор " от 1938-а, и през 50-те години на директен конфликт със сталинистка Москва, и след интервенцията на Брежнев в Афганистан. Но същинската мощност на презумпцията за доброжелателност на отсрещната страна се демонстрира тогава, когато досегашния съперник в действителност се трансформира и като че ли желае да се сближи с полезностите и политиките на Запада. Спомнете си " Горби манията ", " надникването " в душата на Путин от Буш-младши, ентусиазма във връзка усмихнатия буржоазен модернизатор на Китай Дън Сяопин...
Когато се окаже, че " реформиращият се " съперник се е променял единствено с цел да се възползва от демократичната доброжелателност на демократичните общества, да имитира съдействие с цел да оцелее в личната си рецесия и по-късно да разшири оптимално " сферата си на въздействие ", да имитира свободен пазарен капитализъм с цел да се възползва от вложенията и технологиите на Запада и да укрепи личния си авторитаризъм... Тогава
стартира моментът на отрезвяване,
който нормално идва прекомерно късно. Трябва да се заплати забележителна цена за подценяване на заплахата от съревнование, която най-сетне става прекомерно явна и трагична.
В средата на 90-те години администрацията на Клинтън се вслуша в настояванията на новите демократични водачи от някогашна източна Европа и стартира развой на разширение на НАТО. Възмущението и митингът на част от демократичната - само че и на част от консервативната западна общност бяха безгранични. Защо още веднъж провокираме Русия? Защо още веднъж се изправяме против Москва, и то без причина? Защо още веднъж отиваме да харчим пари в Европа, която така и така от половин век е на наша прехрана в областта на сигурността? А отговорът на тези въпроси бе простоват и явен. Обществата в източна Европа имат дълга история на имперски завоевания и послушание - от Москва, от Берлин, от Виена, от Османците... Последното деяние на тяхната обща покруса
бе подчинението им на руската империя
Всички те знаеха, че е въпрос на време Москва да се отърси от следващите си " смутни времена " и да се завърне като кандидат за имперско великолепие. На Запад - за следващ път - не знаеха това. Но ние го знаехме - постоянно сме го знаели. Затова искахме участие в НАТО. За Америка и Запада това участие бе от директен стратегически интерес - без каквото и да е изпитание те разшитиха обсега на своята стратегическа проекция в един от най-важните геополитически райони на света - вододела сред Европа и Евразия.
Постсъветските страни също желаеха да се причислят към евроатлантическата система за сигурност - те знаеха с още по-голяма сигурност, че една възраждаща се Русия ще отхвърли първо техния новопридобит суверенитет. През 1994 година в Будапеща Украйна подписа меморандум за отвод от своите нуклеарни оръжия, наследени от руската ера. Гаранти за сигурността и независимостта на Украйна станаха Съединени американски щати, Англия и Русия.
Колко коства този меморандум след 24 февруари 2022 година?
Цената на парчето хартия? Но това не са последните гаранции за сигурност, които Украйна получи от водещите международни сили...
През пролетта на 2008 година бях на срещата на върха на НАТО в Букурещ дружно с откриватели на сигурността от цяла Европа и от Америка. Предстоеше на Киев и на Тбилиси да се гласоподава значима стъпка в процеса на тяхната атлантическа интеграция - МАП, проект за деяние по посока участие в НАТО. Ангела Меркел и Никола Саркози се опълчиха на тази стъпка. Аргументите - да не дразним Путин, който всички с неспокойствие чакаха да дойде в Букурещ с цел да разиска нови стъпки на партньорство сред Русия и НАТО. Отложиха гласуването с шест месеца - от април до ноември 2008 година Путин видя в това отсрочване " прозорец на благоприятни условия " - през август нахлу с армията си в Грузия. Стана " неловко " да се приказва за участие в НАТО - " спор " е въпреки всичко... За да не се скараме с Москва, нахокахме грузинския президент Саакашвили - за какво мъти водата на мощния човек в Кремъл и наш перспективен другар, Владимир Путин...
През февруари 2014 година проруският президент на Украйна Виктор Янукович
отхвърли на Брюксел да причисли Киев към самодейността Източно партньорство
- първа стъпка към европейска интеграция на постсъветските европейски страни. Украинците излязоха със знамената на Европа на Майдана. Мнозина от тях починаха от снайперистки огън под знамената на Европа. Под знамето с 12 звезди за първи път в историята бе пролята кръв - на Майдана в Киев. За Путин бе явно, че губи Украйна като геополитически, икономически и културен спътник на Русия. Затова той окупира Крим и конфигурира сепаратистки придвижвания в Донбас - с цел да има инструмент за вътрешно държавнополитическо послушание на Украйна. Западът за следващ път легитимира нападателните дейности на Кремъл. Администрацията на Барак Обама бе в политика на re-set с Москва. Ангела Меркел и Франсоа Оланд предизвикаха Минските съглашения, с които притиснатата в ъгъла Украйна се задължаваше да промени своята конституция за узаконяване на автономията на Донбас.
Откритата експанзия от февруари 2022 година постави кръст на илюзиите по отношение на " нашия другар Владимир ". Засега. Решенията във Вилнюс ще съставляват избрана уравновесена формула, в която би трябвало да се удовлетворят от една страна потребностите от сигурност на Украйна, а от друга - да се внимава с границата на интервенция от страна на НАТО и Запада. Всяко решение обаче би трябвало да бъде претеглено деликатно и от психическа гл. точка. За да не бъде употребявано като процеп, през който да се даде нов късмет за маневриране на кремълския агресор в неговата война против Украйна.
*Текстът е оповестен на фейсбук страницата на създателя, заглавието е на Faktor.bg
Основен проблем, върху който се концентрира срещата на върха на НАТО във Вилнюс е възможната покана за участие на Украйна в Алианса. От една страна, присъединението на Киев преди края на войната с Кремъл носи риска Западът да бъде целокупно замесен като страна във военните дейности и съветската експанзия да ескалира до пълномащабна международна война. От друга, условната покана към Киев за времето когато военните дейности ще бъдат дефинитивно прекъснати, дава на Москва оперативния късмет да поддържа оптимално дълготрайно във времето тази война в статут на отчасти или от време на време замразяван спор - с цел да предотврати приемането от Украйна на задоволително мощни гаранции за нейната сигурност. Ако допуснем, че кремълската тирания има евентуално повече време да чака, в сравнение с подвластните на личното си публично мнение демократични западни страни, то отлагането на ясната идентификация на украинската сигурност със системата на НАТО може да се окаже комфортен инструмент за реализиране на най-малко част от нападателните цели на Русия.
Независимо от съответната формула, която ще бъде призната във Вилнюс, политическият хайлайф на Запада се
нуждае от ясно преконфигуриране на своята визия и на своите упования от връзките
които би могъл да поддържа с Кремъл в обозрима вероятност. Основна характерност на западния политически нрав в продължение на доста десетилетия е пожелателното мислене във връзка с вероятните модели за взаимоотношение с управляващите в Москва. Това пожелателно мислене не зависи - най-малко не директно - от характера на политическия режим в Русия. То съществува както по отношение на болшевишко-сталинисткия властови режим, по този начин и по отношение на наследилата го криминално-олигархична настройка на власт след 1991 година Съществува структурна причина за подценяване на евентуалната настъпателност, изхождаща от имперската традиция на ръководство на Русия от страна на нейните западни сътрудници. Тази причина - изключително през 20-21 век е напълно вътрешна - западна, независеща директно от действителните прояви на съветските политически упоритости на интернационалната сцена.
Западните демократични общества са политически разграничени и реалполитиката на техните дейности по отношение на държанието на съветската държавна власт е директно подвластна от вътрешната съпротива, която всяко западно държавно управление има в националния политически живот. Един либерален политически водач би трябвало да избира положението на мир и да се бори за мир и интернационално съдействие. За демократичната политическа философия на западните елити интернационалната сцена е на първо място пространство на свободна търговия - и това е все по-значим факт с развиването на глобализацията. Ако значима интернационална мощ води политика против разпоредбите на свободна търговия - тя среща опълчване, в това число военно. Но упражняването на мощ постоянно е обект на яростен политически спор в демократична среда. През втората половина на 30-те години в Америка има значително демонстрации, чийто девиз е " да оставим Хитлер на мира ". Този политически лидер желае единствено да поправи несправедливостта, породена на страната му с договорите от 1919 година По същото време - само че и още от началото на 20-те години, видни западни интелектуалци и леви политици посещават Москва, а по-късно с отвращение " отхвърлят слуховете " за диктаторския темперамент на болшевишкия режим. Студената война е време на непрестанен
спор сред " ястреби " и " гълъби " в западния политически хайлайф във връзка с Съветския съюз
През цялото това време има мощна " школа на мисълта " на Запад, съгласно която руската опасност е " небивалица на ретроградни политици и военнопромишления комплекс ".
Цялата тази визия и политика на компромиса почива върху базисната демократична хипотеза, че съперникът - евентуален или настоящ - " не може да бъде толкоз неприятен ". Ние би трябвало да бъдем доброжелателни към него - а не да го подтикваме към съмнение и експанзия. Тази хипотеза работи и във времена на най-отчетливи доказателства за агресивността и злите планове на диктатурите, изправени против демократичния свят - и по време на " Мюнхенския сговор " от 1938-а, и през 50-те години на директен конфликт със сталинистка Москва, и след интервенцията на Брежнев в Афганистан. Но същинската мощност на презумпцията за доброжелателност на отсрещната страна се демонстрира тогава, когато досегашния съперник в действителност се трансформира и като че ли желае да се сближи с полезностите и политиките на Запада. Спомнете си " Горби манията ", " надникването " в душата на Путин от Буш-младши, ентусиазма във връзка усмихнатия буржоазен модернизатор на Китай Дън Сяопин...
Когато се окаже, че " реформиращият се " съперник се е променял единствено с цел да се възползва от демократичната доброжелателност на демократичните общества, да имитира съдействие с цел да оцелее в личната си рецесия и по-късно да разшири оптимално " сферата си на въздействие ", да имитира свободен пазарен капитализъм с цел да се възползва от вложенията и технологиите на Запада и да укрепи личния си авторитаризъм... Тогава
стартира моментът на отрезвяване,
който нормално идва прекомерно късно. Трябва да се заплати забележителна цена за подценяване на заплахата от съревнование, която най-сетне става прекомерно явна и трагична.
В средата на 90-те години администрацията на Клинтън се вслуша в настояванията на новите демократични водачи от някогашна източна Европа и стартира развой на разширение на НАТО. Възмущението и митингът на част от демократичната - само че и на част от консервативната западна общност бяха безгранични. Защо още веднъж провокираме Русия? Защо още веднъж се изправяме против Москва, и то без причина? Защо още веднъж отиваме да харчим пари в Европа, която така и така от половин век е на наша прехрана в областта на сигурността? А отговорът на тези въпроси бе простоват и явен. Обществата в източна Европа имат дълга история на имперски завоевания и послушание - от Москва, от Берлин, от Виена, от Османците... Последното деяние на тяхната обща покруса
бе подчинението им на руската империя
Всички те знаеха, че е въпрос на време Москва да се отърси от следващите си " смутни времена " и да се завърне като кандидат за имперско великолепие. На Запад - за следващ път - не знаеха това. Но ние го знаехме - постоянно сме го знаели. Затова искахме участие в НАТО. За Америка и Запада това участие бе от директен стратегически интерес - без каквото и да е изпитание те разшитиха обсега на своята стратегическа проекция в един от най-важните геополитически райони на света - вододела сред Европа и Евразия.
Постсъветските страни също желаеха да се причислят към евроатлантическата система за сигурност - те знаеха с още по-голяма сигурност, че една възраждаща се Русия ще отхвърли първо техния новопридобит суверенитет. През 1994 година в Будапеща Украйна подписа меморандум за отвод от своите нуклеарни оръжия, наследени от руската ера. Гаранти за сигурността и независимостта на Украйна станаха Съединени американски щати, Англия и Русия.
Колко коства този меморандум след 24 февруари 2022 година?
Цената на парчето хартия? Но това не са последните гаранции за сигурност, които Украйна получи от водещите международни сили...
През пролетта на 2008 година бях на срещата на върха на НАТО в Букурещ дружно с откриватели на сигурността от цяла Европа и от Америка. Предстоеше на Киев и на Тбилиси да се гласоподава значима стъпка в процеса на тяхната атлантическа интеграция - МАП, проект за деяние по посока участие в НАТО. Ангела Меркел и Никола Саркози се опълчиха на тази стъпка. Аргументите - да не дразним Путин, който всички с неспокойствие чакаха да дойде в Букурещ с цел да разиска нови стъпки на партньорство сред Русия и НАТО. Отложиха гласуването с шест месеца - от април до ноември 2008 година Путин видя в това отсрочване " прозорец на благоприятни условия " - през август нахлу с армията си в Грузия. Стана " неловко " да се приказва за участие в НАТО - " спор " е въпреки всичко... За да не се скараме с Москва, нахокахме грузинския президент Саакашвили - за какво мъти водата на мощния човек в Кремъл и наш перспективен другар, Владимир Путин...
През февруари 2014 година проруският президент на Украйна Виктор Янукович
отхвърли на Брюксел да причисли Киев към самодейността Източно партньорство
- първа стъпка към европейска интеграция на постсъветските европейски страни. Украинците излязоха със знамената на Европа на Майдана. Мнозина от тях починаха от снайперистки огън под знамената на Европа. Под знамето с 12 звезди за първи път в историята бе пролята кръв - на Майдана в Киев. За Путин бе явно, че губи Украйна като геополитически, икономически и културен спътник на Русия. Затова той окупира Крим и конфигурира сепаратистки придвижвания в Донбас - с цел да има инструмент за вътрешно държавнополитическо послушание на Украйна. Западът за следващ път легитимира нападателните дейности на Кремъл. Администрацията на Барак Обама бе в политика на re-set с Москва. Ангела Меркел и Франсоа Оланд предизвикаха Минските съглашения, с които притиснатата в ъгъла Украйна се задължаваше да промени своята конституция за узаконяване на автономията на Донбас.
Откритата експанзия от февруари 2022 година постави кръст на илюзиите по отношение на " нашия другар Владимир ". Засега. Решенията във Вилнюс ще съставляват избрана уравновесена формула, в която би трябвало да се удовлетворят от една страна потребностите от сигурност на Украйна, а от друга - да се внимава с границата на интервенция от страна на НАТО и Запада. Всяко решение обаче би трябвало да бъде претеглено деликатно и от психическа гл. точка. За да не бъде употребявано като процеп, през който да се даде нов късмет за маневриране на кремълския агресор в неговата война против Украйна.
*Текстът е оповестен на фейсбук страницата на създателя, заглавието е на Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ