Обичайте приятелите си Как ние, братя мои, можем да обичаме

Обичайте приятелите си

Как ние, братя мои, можем да обичаме неприятелите си без Божията помощ? Ето, ние не сме създали и първата крачка по този път. Ние не сме се научили да обичаме даже своите другари. Още по-малко: ние не сме се научили да обичаме даже самите себе си. Как да обичаме своите неприятели? Христовите думи за любовта към неприятеля, ето, още летят по света от уста на уста, само че още не може да се откри път от устата към сърцето.

Ние не обичаме своите неприятели. Нима това не е явно, без доказателства? Ние обичаме единствено тези, които нас обичат, заемаме единствено на тези, които могат да ни върнат и вършим положително единствено на тези, които могат да ни се отплатят двойно.

Ние обичаме себе си и своите другари. Ние обичаме своите близки, своите най-близки, в дословния смисъл на думата. Нашите далечни са надалеч от нашата обич. Нашето сърце се прилепя за това, за което и очите ни. Нашите очи са справочник за сърцето ни.

Ние единствено сме си мислели, че обичаме себе си и приятелите си. Ние се заблуждаваме в това; тъй като себичността назоваваме обич към себе си, а любезността – обич към своите другари. В реалност ние не обичаме нито себе си, нито своите другари, също както и своите неприятели. Защото в това, което ние назоваваме обич, няма най-важните детайли на любовта. А тези детайли са: знание, респект и жертване. В нашата обич към себе си няма нито знание, нито респект, нито жертване. В любовта ни към приятелите няма нищо от тези трите. Нашата обич се състои единствено от своите най-малки детайли. Любовта ни към себе си и своите другари не е нищо друго, с изключение на засилена и покварена и в това време инстинктивна животинска обич. А това, което прави човешката обич по-възвишена и по-светла от любовта на питомните и дивите животни, това е познанието, почитта и жертвата.

Познаването на себе си и на приятелите си е първият детайл на възвишената и светла Божествена обич. Човек, който доста е размишлявал за себе си и доста се е изпитвал, може да стигне до знание за себе си. Но би трябвало да бъде доста внимателен в това изпитване. От най-малката неточност в самопознанието може да стигне до лъжливо умозаключение, а от лъжливото умозаключение – до лъжлива обич към себе си. Трябва да свикнем да разграничаваме, да проучваме. Защото от верния разбор на себе си човек ще стигне до верен извод. Всяка неправилна самокритика отмъщава двукратно. С какво способства през целия ден верен и внимателен ход по Алпите, в случай че преди върха се направи единствено една неправилна крачка над пропастта?

Най-важните въпроси, на които един младеж би трябвало да си отговори вярно, с цел да опознае себе си, с цел да бъде целият му предстоящ живот верен и здрав са:

- Кой съм аз?
- Какъв съм аз?
- За какво съм аз?

Не всеки човек може да се посвети на философията. Но едно зрънце философия е нужно на всеки човешки живот, както храната.

Схване ли човек своето съществуване като производно от инцидентно разчувствана материя, като безсмислена, безцелна игра на детайли, той би имал най-ниското разбиране за себе си и за своето предопределение. А от величината на визията за себе си, зависи размера на идеалите на индивида, размера на мислите, възприятията и делата му. Схване ли, обаче, човек своето съществуване като резултат и продължение на една художествена причина и креативна общовселенска мъдрост, той тогава ще има най-високо разбиране, подчинено на знанието за Бог.

Вторият въпрос, намиращ се у всеки човек: какъв съм аз? Едно кълбенце желатинова лигавост и уязвимост излиза на слънце под името човек - самата отпадналост, самата уязвимост, сълзи и унесеност! С непозната помощ това кълбенце се демонстрира, на непознати ръце се надига към слънцето. Без свои заслуги то дели самун с останалия свят, без свое предпочитание то става участник в житейските драми и отплати. Още малко, това кълбенце попива в своята душа, като с гъба целия свят към себе си, с две очни прозорчета. Но неговата душа е по този начин дребна, че всички феномени му се костват безпределно огромни. За детето неговите родители и всички пораснали хора наподобяват като титани, като богове. Когато порасне до междинната за всички хора височина, тогава индивидът трансформира своето схващане за величина. Той към този момент не мечтае за величината на всички пораснали хора, само че единствено за размера на прочут брой велики хора, които му се костват в историята като Слънцето сред звездите. И сравнявайки себе си с великите хора и със своя блян за великолепие, той един ден пита себе си: " Какъв съм аз? " и тук е заплахата да се препъне, да направи неправилна крачка над пропастта. Оцени ли вярно своята величина, тогава е намерил себе си и пътят, по който би трябвало да върви. А в случай че не оцени вярно?

Повечето хора не правят оценка вярно своята величина, те живеят в оптична машинация. Повечето виждат себе си в доста по-големи размери, в сравнение с са. Живеейки в една неистина, тези хора вършат всичко, с цел да излъжат и другите. Ако не им се отдаде да го създадат, а то в никакъв случай не им се отдава – те се усещат като нещастни рицари, които са се явили в не своето време и не измежду своите хора. Като че ли е нужно всички хора да бъдат велики и гениални! Като че ли на Бог, за Неговата историческа драма не са нужни също по този начин и дребни хора! Като че ли светът би могъл да съществува без говедари, ковачи и чистачи на улици!

Бог е поделил на хората не идентични количества надареност, с цел да може поради тази неравномерност да има непрекъснато придвижване в човешкия живот. Никой не е отговорен за това, че е пристигнал с по-големи способности. Но отговорен ще бъде и люто осъден оня, който не вижда своя подарък в неговата същинска мяра, и който не се потруди да оправдае своето битие и да извърши своята задача с това, което му е обещано.

И третия въпрос: защо съм аз? Това е въпрос за познаването на своята задача в този свят. Всеки човек идва на този свят с особена задача. Как мнозина не имат вяра в това! Всички ние сме Божии посланици и пратеници. Всички!

Коваческата работа е една специфична, боговдъхновена задача, както и дърводелството, и книжарството, и държавничеството. Без ковашката активност не би имало просвета, нито египетска, нито европейска, никаква. Народната фантазия е стигнала до такава степен, да съобщи на един от олимпийските богове ковашки поминък. Не е, впрочем, угодно на Небето единствено царуване, съветничество, само че и коване на гвоздеи и струговане на дъски и плетене на рогозки. На Страшния съд Бог няма да каже: седни ти, който си носил корона от дясната Ми страна, само че ще даде състезание и премия съгласно добре схванатата и осъществена задача на земята.

За страдание сред нас са доста тези, които през цялото свое време не съумяват да осъзнаят своята задача. Много са малоумните, които пък се усещат призвани за всички задачи. Много са гордите, които без да работят нито една работа, подлагат на критика всички типове работа. Много търпи Бог само от състрадание, подготвяйки и изпращайки други пратеници и посланици за същата задача, която е била приготвена за тези и поради тях е пропаднала. Много са надутите и влюбените в себе си, които едвам дочакват да им се зададе въпросът: " За какво си ти? " – с цел да отговорят гласно: " За всичко! "

Много, пре-много са тези, които не знаят нито кои са, нито какви са, нито за какво са, а приказват за обич към себе си. Много и пре-много са тези, които не са намерили себе си, само че са се обикнали. Те обичат своето въображение, а не себе си. Измамата им е сладка, нея обичат, а не себе си. Много са тези, които вършат грънци, а мислят себе си за ваятели. Много са тези, които са станали държавници, а е трябвало да бъдат търговци. Всички те приказват за обич към своите неприятели до момента в който, апропо, към момента себе си не обичат, тъй като не са се познали, нито са намерили най-хубавото в себе си. Тяхната обич е лъжлива, тъй като се отнася до лъжата в тях. Когато грънчарят обича ваятеля в себе си, неговата обич е неистина.

А когато обича лъжливо себе си, лъжливо обича и своите другари. А чиято обич е лъжлива към себе си и към приятелите си, неговата обич е два пъти по-лъжлива към неприятелите.

Но освен познанието прави любовта възвишена и свята. Чрез познанието би трябвало да се стигне до почитта, вторият основен детайл на достойната обич.

Човек би трябвало да умее да уважава себе си и приятелите си. Не може човек да уважава злото у себе си; и разбойникът знае, че единствено положителното е за удостояване. Все отново не може човек да уважава положителното в себе си, в случай че не е осъзнал какво е, и къде у него се намира то. Познанието е основа за почитта.

Из " Над прегрешението и гибелта ", превод Деница Георгиева Ганчева

Източник: