Времето когато нямаше луна…
Някои антични легенди и летописи, които са достигнали до нас, описват, че в дълбокото минало имало ера, когато в небето над Земята не съществувала Луна.
Това написа през V в. прочие Хр. гръцкият мъдрец и астроном Анаксагор от Клазомен, ползващ незнайни извори, които настояват, че Луната е изникнала на небето дълго време след появяването на Земята.
В ІІІ-ти век прочие Хр. той бил подсилен от гръцкия мъдрец и стихотворец, основен библиотекар на Александрийската библиотека, Аполоний Родоски. В своето съчинение „ Аргонавтика “ той цитира думите на различен мъдрец – Аристотел, който век по-рано загатнал в една от творбите си за античните поданици в планинските региони на Аркадия (област в Пелопонес), които: „ … се хранели с жълъди, когато на небето към момента нямало луна “.
Писателят и историк Плутарх (46-120г.) написа за един от владетелите на Аркадия на име Проселен, което значи „ пред-лунен “, а неговите жители били „ проселенити “ – първите жители на Аркадия.
Някои модерни учени не отхвърлят възможността за „ безлунна “ фаза в историята на човечеството и акцентират разнообразни причини. Според една от хипотезите, в миналото Луната била независима планета в Слънчевата система, само че заради някаква галактическа злополука, се отклонила от орбитата си и станала сателит на Земята.
Сега ще разгледаме една от хипотезите:
В северната част на Боливия, близо до езерото Титикака, се намират руините на античния град Тиахуанако.
Те са на височина съвсем 4000 метра, където растителността е доста лимитирана и теренът е неприятен за обитаване. Защо Тиахуанако се намира на такова място? Кой го е построил и по кое време? Такива въпроси си задали още първите европейци, които се озовали тук. Индианците по тези места вярвали, че подобен огромен град не би могъл да бъде издигнат от елементарни хора, а единствено от изчезнало племе на великани. Европейците не вярвали във великани, само че и сами считали, че градът е извънредно античен.
Боливийски откриватели настояват, че Тиахуанако е учреден преди най-малко 12-17 хиляди години. Според други, възрастта на града е най-малко 250 хиляди години. Но даже и тази невъобразима античност не подхожда изцяло на резултатите от актуалните археологически и геодезически проучвания. Върху скатовете на котловината към Тиахуанако има следи от крайбрежията на антично езеро. Ако свържем тогавашните срещуположни крайбрежия с права линия, ще забележим, че античната повърхнина на водата е била ситуирана наклонено във връзка с сегашната. На разстояние от 620 км отклонението е повече от 300 метра. Ако прехвърлим тези данни в геоложките хоризонтали на земната повърхнина, се оказва, че Андите в покрайнините на Тиахуанако са били остров в океана, чието равнище на водата достигало равнището на езерото Титикака – т.е., тогавашната океанска вода е била на 4000 метра по-високо, в сравнение с в този момент! Освен това езерото Титикака е солено.
От това следва, че град Тиахуанако е издигнат на морски бряг, което се удостоверява от откритите на негова територия отломки на пристанищни уреди, раковини, изкопаеми остатъци на морски животни, изображения на летящи риби. Такова градско пристанище би могло да съществува единствено преди издигането на Андите до сегашните им равнища. Но геолозите настояват, че издигането на Андите и понижаването на равнището на Световния океан са станали през терциера (преди 60-70 милиона години). По времето, когато, съгласно актуалната просвета, на Земята не е имало хора. Някои находки обаче дават учредения на така наречен „ опозиционери “ да оспорят този мироглед. Това са артефакти, наподобяващи на изкуствени механизми и на следи от човешки крайници в почвени пластове отпреди десетки и стотици милиони години, които са неведнъж описвани.
А по отношение на Тиахуанако имаме цялостното право да си зададем въпроса: „ Какъв развой може да докара до издигането на Андите (т. е., до понижаването на равнището на океана) с 4 километра и до запазването им по този начин до наши дни? Не е ли допустимо такава световна промяна да бъде обвързвана с появяването на Луната в земното небе? “
В това има логичност, в случай че приемем, че по някакви причина независимата до тогава планета Луна се е доближила до Земята на разстояние да бъде „ захваната “ от нейната гравитация. Под въздействието на лунното привличане завършените до тогава континенти – известни в съответната литература като Пангея, Лемурия и т. н, както и океаните, почнали придвижване, което последователно довело до днешната земна настройка.
Подобни процеси предизвикали мощни трусове и великански наводнения. Спомени за този призрачен сън са оживели до наши дни. Ако приемем, че това е отразено в описанието на международния потоп (Библията, Битие, гл. 7, 8), значи „ прераждането “ траяло към 375 дни.
А в гръцката митология има роман за Фаетон, сина на бога на слънцето Хелиос, който взел колесницата на татко си, само че не съумял да задържи огнедишащите коне. Те толкоз наближили Земята, че тя почнала да гори. За да предотврати световната злополука, Зевс блъснал Фаетон със своята гръмотевица, той горящ и паднал в река Еридан.
Освен това, отдавна се счита, че на Луната няма вода и в никакъв случай не е имало. Но уредите, конфигурирани от екипажите на корабите „ Аполо “, опровергават тази „ непоклатима “ истина. Те регистрират натрупвания на кристализирала водна пара, разпростряли се на стотици километри над лунната повърхнина. Анализирайки тези сензационни данни, Джон Фрийман от Университета „ Райс “ в Тексас стига до още по-сензационно умозаключение. Според него, показанията им сочат, че водните пари се просмукват към повърхността от дълбините на лунните глъбини.
Това усилва вероятността Луната да е била първоначално независима планета със лична атмосфера. Ето за какво хипотезата, че в миналото Земята не е имала луна, а тя се е появила в даден палеоисторически миг над нея, не наподобява към този момент чак толкоз налудничава.
