Писателката Мария Лалева: Вселената никога не ни е оставяла без пратеници на светлината
Новият разказ на писателката Мария Лалева със заглавие " " ще се появи в книжарниците на 15 октомври 2021 година с логото на издателство " Книгомания ". На 420 страници най-четеният български създател през последните три години (романът " Живот в скалите " е най-продаваната книга) още веднъж печели последователи с гения си да гради облици, да изненадва и взривява, да раздрусва освен поради картинността на повествованието и афоризмените разсъждения, а и поради забиването на колчета - и в душата, и в мислите, и в себепознанието! Нoвият разказ на Мария Лалева реди пасианса на земния човешки живот. И визира сензитивните механизми в него.
- Г-жо Лалева, преди да бъде прочетен, новият Ви разказ " Пасиансът на архангелите " внушава алюзията за гадаене, редено от Седемте свети архангели, стоящи пред престола Господен. Това сформира отворен лист от въпроси, който поражда читателското въображение. На кой от тях Вие самата търсихте отговор, когато избрахте това заглавие?
- Търсех отговор на въпроса за смирението. На въпроса за какво ние, индивидите, се опасяваме от тази дума. Защо изпълваме „ смирението “ с визиите ни за примирие, за какво бъркаме едното с другото. Защо, залисани и омотани в стегнатите въжета на всекидневието и предразсъдъците си, не намираме време и храброст, а може би и смисъл, да си зададем най-важните въпроси - кой съм аз и какво върша със себе си. Защо противопоставяме свободната човешка воля против ориста. Знаем ли въобще какво е орис. Чуваме ли душата си. Познаваме ли езика ѝ. Кое одобряваме за неизбежно и непреодолимо и кое избираме да бъде допустимо и поправимо в дните си.
Архангелите в книгата не носят оня общопризнат древен смисъл, с който са наложени посредством религията. В романа те са по-скоро велики сили със лично схващане, които държат земния човешки живот цялостен, безконечен и обективен съгласно вселенските закони. Те са седемте въздесъщи сили, които съблюдават взаимовръзките, равновесието и реализирането на огромния проект на мирозданието, което доста постоянно не е по усета и не подхожда на визиите на индивидите за заслужено и вярно. Това е книга за пътя, начертан от душата и за отклоненията по човешкия път от проекта на душата му. За бездните, които отваря в дните ни това разминаване сред пътя на душата и маршрута на индивида в следствие от изборите на егото му.
- Юстина, игуменката Христина, монахинята Йоана - все имена на героините Ви, които се свързват с библейското. И внезапно Ерес - името на кучето, което остава в манастира. Това илюстрация на синдрома на разпадането ли е? Или одобряване на растежа на духовното?
- Това е закачката сред догмата и свободата на човешкото създание. Еретици могат да съществуват единствено в свят на канони и правила, единствено в свят, където вярно и погрешно, положително и неприятно, са дефинирани от институция, т.е. човешко създание, основано на човешкото схващане. Не имам вяра, че в света на духа съществува разкол. Там има прекомерно доста независимост за тесните ни човешки граници на усещане на тази дума. Самата героиня Юстина излиза отвън рамките на религиите и като държание, и като мислене, по тази причина е напълно обикновено да прояви необичайно възприятие за комизъм, когато дава име на кучето си в свят, който има вяра абсолютно в превъзходството на индивида над всичко.
- Как се плаче като икона?
- Със примирение. С познанието, че болката си желае сълзите, че индивидът има правото да поплаче без това безусловно да го прави слаб. С ясната увереност, че сълзите лекуват и с вярата, че махалото на живота ни люлее сред сълзата и усмивката непрестанно, само че че това е най-красивият метод да изживеем чудото да сме индивиди. Нашата човешка задача е да сме деликатни какви излизаме от сълзата или от усмивката. След сълзата иконата засиява. Същото би трябвало да е и с индивида.
- Ако приемем философията на Вашата героиня, че колкото са индивидите, толкоз са и боговете, това значи ли, че по архангелски доброжелателно можем да вдъхнем по избран метод смисъл на живота си и да го накараме да запищи като позабравеното глинено петленце, продавано по панаирите?
- Едно глинено петленце (и то като библейския човек основано от кал), с цел да запищи, са му нужни две неща - човешки мирис и някой, който да го чуе. В този смисъл, напълно изрично човек може да вдъхне нов живот на живота си, стига да събере смелостта и да се извърши с вярата, че всички космополитен сили и цялата обич на Бога са у него.
- Майка и осиновена щерка девет години не вършат нито крачка една към друга. Кога забраняваме на Бог да порасне в нас?
- Когато най-страшните демони в нас - страховете ни, вземат властта над съзнанието ни. Страхът да не бъдеш зарязан, страхът да не загубиш нещо или някого, страхът да не се изложиш, страхът да не те наранят, страхът да не те санкционират, страхът от самотата, страхове, страхове… Включваш тв приемника - плашат те. Четеш публикация - плашат те, отиваш на учебно заведение - плашат те. Страхът е част от мирогледа на целия ни свят, той е в основата на всичките ни религии, на него стъпват съвсем всичките ни човешки способи да възпитаваме децата си и да ги учим на дисциплинираност. Ние не просто забраняваме на светлината в нас да тържествува и да бъде наша посока, а даже сме подготвени да я осъдим, в случай че ни пречи да виреем в калъпите на страховете си. Страховете в действителност са най-силното оръжие на тъмнината, на злото. Свят, който е короновал страха, е мъчно да повярва в любовта. Или в другата дума за обич - Бог.
- Юстина и Милан (гробарят) имат своя дълъг път до гробището, което за тях е свещено като храм място. Тук пътеката на житейския смисъл някакси се " размива " и те кара да тръгнеш към най-същественото. Кое е то, съгласно Вас?
- Че гибелта не съществува, че болката и раздялата са едни от най-великите илюзии на човешкия разсъдък. Че е време да поставим изпитание да надникнем отвън визията ни за индивида като цялост единствено от тяло и разсъдък, да се осмелим да повярваме, че сме надарени със способността на създатели на битието, че един човешки живот е единствено стъпка по пътя на душата, че положително и неприятно, черно и ярко, пъкъл и парадайс, велико и низко, земя и небе са все неща, които не са отвън нас. Носим ги в себе си, дадени са ни по рождение, както и избора не просто да ги разграничаваме, а и да им придаваме действителна форма. Сякаш Вселената всеки момент ни задава един-единствен въпрос: „ Какво избираш да бъдеш от всичко, което носиш? Избери и ще го получиш “. И когато ѝ отговорим: „ Да бъда благополучен. “, тя ни пита: „ А какво е за теб да бъдеш благополучен? “ и ние започваме: „ Да имам… “ работа, кола, пари, човек, къща, компютър… Списъкът на човешкото „ благополучие “ посредством имането на неща, с цел да е благополучен, е безконечен. Както е безконечен описът му на нямане. Да няма даже единствено някое от нещата, които има вяра, че ще го ощастливят, е задоволително за индивида, с цел да се почувства трагичен и да вини ориста, несправедливия Бог, различен човек, обществото за „ нещастието “ си. Но когато стигне там, в храма на героите Милан и Юстина - гробището, сложната приказка на индивида за имането и нямането свършва. Затова за тях двамата гробището е храм. Точно по тази причина мястото, където се срещат илюзията за живота и илюзията за гибелта, е умно и свещено. Защото Юстина и Милан са прозрели, че Бог стартира след края на всяка човешка заблуда. Любовта - също.
- Кога човек губи визия за действителната си стойност?
- Когато центърът на съществото му е отвън него, когато вниманието, мислите му, силата му, животът му се осмисля от илюзорното поверие, че му е нужно нещо или някого отвън него самия, с цел да бъде цялостен и превъзходен. Когато още от дете са го осакатявали с възприятие за виновност и страхове родители, които пък са изпълнени със същите вини и страхове, наследени от техните родители и т.н, и така нататък Когато в изкривените сенки на предишното търси решение на днешните си болки, или се избавя от неизбежната смяна с визията за себе си или за другия от през вчерашния ден. Както Юстина споделя: „ Миналото е клопката на дявола. “Миналото, страховете и виновността са една „ прелестна “ основа индивидът да загуби себе си и чувството си за лична значителност. Страшното е, че той мазохистично се влюбва във всичко, което го лишава от него самия. Ако приказвам в книгата си за демони, те действително са нарицателно за всички тези неща, които унищожават светлината у индивида.
- Екатерина (Йоана) се отхвърля от монашеството и отпътува за Найроби с " Лекари без граници ". Разделя се, само че любовта остава в сърцето й. Днес най-великото човешко възприятие страда ли от емфизем, тъй като не умеем да разбираем добре пасианса му?
- За мен любовта не е възприятие, тя е положение на разбиране на света, тя е материалът, който ни построява. В „ Пасиансът на архангелите “ съм написала: „ Сестра Йоана разбра, че е невероятно да живееш отвън силата на любовта, само че можеш да забравиш, че тя съществува – непроменяемо и постоянно. Същото е и с Бог, същото е и с истината. Когато забравиш, че ги има, това е първата крачка, която правиш към човешкия си пъкъл. В тази стая любовта, Бог и истината обгърнаха двете майки и тяхната щерка, и те трите отвориха сърца, с цел да ги одобряват в себе си. А може би стигнаха сами до сърцата си и откриха, че любовта, Бог и истината постоянно са били там. И че никой в никакъв случай не им е отнемал правото да ги имат. Освен те самите. Тогава Екатерина прозря какво значи свободата. И ѝ позволи да извърши цялото ѝ създание. Тя към този момент бе на пътя на прошката “.
Дълбоко имам вяра, че любовта е единствената действителност и по тази причина посветих книгата си на всички, които ми демонстрираха тази велика истина. Защото всред нас живеят индивиди на светлината, само че наш е изборът да ги разпознаем и чуем. Да им повярваме.
Вселената в никакъв случай не ни е оставяла без пратеници на светлината. Никога!
Интервю на Димка КАБАИВАНОВА
- Г-жо Лалева, преди да бъде прочетен, новият Ви разказ " Пасиансът на архангелите " внушава алюзията за гадаене, редено от Седемте свети архангели, стоящи пред престола Господен. Това сформира отворен лист от въпроси, който поражда читателското въображение. На кой от тях Вие самата търсихте отговор, когато избрахте това заглавие?
- Търсех отговор на въпроса за смирението. На въпроса за какво ние, индивидите, се опасяваме от тази дума. Защо изпълваме „ смирението “ с визиите ни за примирие, за какво бъркаме едното с другото. Защо, залисани и омотани в стегнатите въжета на всекидневието и предразсъдъците си, не намираме време и храброст, а може би и смисъл, да си зададем най-важните въпроси - кой съм аз и какво върша със себе си. Защо противопоставяме свободната човешка воля против ориста. Знаем ли въобще какво е орис. Чуваме ли душата си. Познаваме ли езика ѝ. Кое одобряваме за неизбежно и непреодолимо и кое избираме да бъде допустимо и поправимо в дните си.
Архангелите в книгата не носят оня общопризнат древен смисъл, с който са наложени посредством религията. В романа те са по-скоро велики сили със лично схващане, които държат земния човешки живот цялостен, безконечен и обективен съгласно вселенските закони. Те са седемте въздесъщи сили, които съблюдават взаимовръзките, равновесието и реализирането на огромния проект на мирозданието, което доста постоянно не е по усета и не подхожда на визиите на индивидите за заслужено и вярно. Това е книга за пътя, начертан от душата и за отклоненията по човешкия път от проекта на душата му. За бездните, които отваря в дните ни това разминаване сред пътя на душата и маршрута на индивида в следствие от изборите на егото му.
- Юстина, игуменката Христина, монахинята Йоана - все имена на героините Ви, които се свързват с библейското. И внезапно Ерес - името на кучето, което остава в манастира. Това илюстрация на синдрома на разпадането ли е? Или одобряване на растежа на духовното?
- Това е закачката сред догмата и свободата на човешкото създание. Еретици могат да съществуват единствено в свят на канони и правила, единствено в свят, където вярно и погрешно, положително и неприятно, са дефинирани от институция, т.е. човешко създание, основано на човешкото схващане. Не имам вяра, че в света на духа съществува разкол. Там има прекомерно доста независимост за тесните ни човешки граници на усещане на тази дума. Самата героиня Юстина излиза отвън рамките на религиите и като държание, и като мислене, по тази причина е напълно обикновено да прояви необичайно възприятие за комизъм, когато дава име на кучето си в свят, който има вяра абсолютно в превъзходството на индивида над всичко.
- Как се плаче като икона?
- Със примирение. С познанието, че болката си желае сълзите, че индивидът има правото да поплаче без това безусловно да го прави слаб. С ясната увереност, че сълзите лекуват и с вярата, че махалото на живота ни люлее сред сълзата и усмивката непрестанно, само че че това е най-красивият метод да изживеем чудото да сме индивиди. Нашата човешка задача е да сме деликатни какви излизаме от сълзата или от усмивката. След сълзата иконата засиява. Същото би трябвало да е и с индивида.
- Ако приемем философията на Вашата героиня, че колкото са индивидите, толкоз са и боговете, това значи ли, че по архангелски доброжелателно можем да вдъхнем по избран метод смисъл на живота си и да го накараме да запищи като позабравеното глинено петленце, продавано по панаирите?
- Едно глинено петленце (и то като библейския човек основано от кал), с цел да запищи, са му нужни две неща - човешки мирис и някой, който да го чуе. В този смисъл, напълно изрично човек може да вдъхне нов живот на живота си, стига да събере смелостта и да се извърши с вярата, че всички космополитен сили и цялата обич на Бога са у него.
- Майка и осиновена щерка девет години не вършат нито крачка една към друга. Кога забраняваме на Бог да порасне в нас?
- Когато най-страшните демони в нас - страховете ни, вземат властта над съзнанието ни. Страхът да не бъдеш зарязан, страхът да не загубиш нещо или някого, страхът да не се изложиш, страхът да не те наранят, страхът да не те санкционират, страхът от самотата, страхове, страхове… Включваш тв приемника - плашат те. Четеш публикация - плашат те, отиваш на учебно заведение - плашат те. Страхът е част от мирогледа на целия ни свят, той е в основата на всичките ни религии, на него стъпват съвсем всичките ни човешки способи да възпитаваме децата си и да ги учим на дисциплинираност. Ние не просто забраняваме на светлината в нас да тържествува и да бъде наша посока, а даже сме подготвени да я осъдим, в случай че ни пречи да виреем в калъпите на страховете си. Страховете в действителност са най-силното оръжие на тъмнината, на злото. Свят, който е короновал страха, е мъчно да повярва в любовта. Или в другата дума за обич - Бог.
- Юстина и Милан (гробарят) имат своя дълъг път до гробището, което за тях е свещено като храм място. Тук пътеката на житейския смисъл някакси се " размива " и те кара да тръгнеш към най-същественото. Кое е то, съгласно Вас?
- Че гибелта не съществува, че болката и раздялата са едни от най-великите илюзии на човешкия разсъдък. Че е време да поставим изпитание да надникнем отвън визията ни за индивида като цялост единствено от тяло и разсъдък, да се осмелим да повярваме, че сме надарени със способността на създатели на битието, че един човешки живот е единствено стъпка по пътя на душата, че положително и неприятно, черно и ярко, пъкъл и парадайс, велико и низко, земя и небе са все неща, които не са отвън нас. Носим ги в себе си, дадени са ни по рождение, както и избора не просто да ги разграничаваме, а и да им придаваме действителна форма. Сякаш Вселената всеки момент ни задава един-единствен въпрос: „ Какво избираш да бъдеш от всичко, което носиш? Избери и ще го получиш “. И когато ѝ отговорим: „ Да бъда благополучен. “, тя ни пита: „ А какво е за теб да бъдеш благополучен? “ и ние започваме: „ Да имам… “ работа, кола, пари, човек, къща, компютър… Списъкът на човешкото „ благополучие “ посредством имането на неща, с цел да е благополучен, е безконечен. Както е безконечен описът му на нямане. Да няма даже единствено някое от нещата, които има вяра, че ще го ощастливят, е задоволително за индивида, с цел да се почувства трагичен и да вини ориста, несправедливия Бог, различен човек, обществото за „ нещастието “ си. Но когато стигне там, в храма на героите Милан и Юстина - гробището, сложната приказка на индивида за имането и нямането свършва. Затова за тях двамата гробището е храм. Точно по тази причина мястото, където се срещат илюзията за живота и илюзията за гибелта, е умно и свещено. Защото Юстина и Милан са прозрели, че Бог стартира след края на всяка човешка заблуда. Любовта - също.
- Кога човек губи визия за действителната си стойност?
- Когато центърът на съществото му е отвън него, когато вниманието, мислите му, силата му, животът му се осмисля от илюзорното поверие, че му е нужно нещо или някого отвън него самия, с цел да бъде цялостен и превъзходен. Когато още от дете са го осакатявали с възприятие за виновност и страхове родители, които пък са изпълнени със същите вини и страхове, наследени от техните родители и т.н, и така нататък Когато в изкривените сенки на предишното търси решение на днешните си болки, или се избавя от неизбежната смяна с визията за себе си или за другия от през вчерашния ден. Както Юстина споделя: „ Миналото е клопката на дявола. “Миналото, страховете и виновността са една „ прелестна “ основа индивидът да загуби себе си и чувството си за лична значителност. Страшното е, че той мазохистично се влюбва във всичко, което го лишава от него самия. Ако приказвам в книгата си за демони, те действително са нарицателно за всички тези неща, които унищожават светлината у индивида.
- Екатерина (Йоана) се отхвърля от монашеството и отпътува за Найроби с " Лекари без граници ". Разделя се, само че любовта остава в сърцето й. Днес най-великото човешко възприятие страда ли от емфизем, тъй като не умеем да разбираем добре пасианса му?
- За мен любовта не е възприятие, тя е положение на разбиране на света, тя е материалът, който ни построява. В „ Пасиансът на архангелите “ съм написала: „ Сестра Йоана разбра, че е невероятно да живееш отвън силата на любовта, само че можеш да забравиш, че тя съществува – непроменяемо и постоянно. Същото е и с Бог, същото е и с истината. Когато забравиш, че ги има, това е първата крачка, която правиш към човешкия си пъкъл. В тази стая любовта, Бог и истината обгърнаха двете майки и тяхната щерка, и те трите отвориха сърца, с цел да ги одобряват в себе си. А може би стигнаха сами до сърцата си и откриха, че любовта, Бог и истината постоянно са били там. И че никой в никакъв случай не им е отнемал правото да ги имат. Освен те самите. Тогава Екатерина прозря какво значи свободата. И ѝ позволи да извърши цялото ѝ създание. Тя към този момент бе на пътя на прошката “.
Дълбоко имам вяра, че любовта е единствената действителност и по тази причина посветих книгата си на всички, които ми демонстрираха тази велика истина. Защото всред нас живеят индивиди на светлината, само че наш е изборът да ги разпознаем и чуем. Да им повярваме.
Вселената в никакъв случай не ни е оставяла без пратеници на светлината. Никога!
Интервю на Димка КАБАИВАНОВА
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ