Нормализацията е процес, при който нещо необичайно или крайно става

Нормализацията е развой, при който нещо извънредно или извънредно става част от всекидневието. Онова, което в миналото е предизвиквало смут и отвращение, скоро не преви усещане никому. Начинът, по който наличието на Доналд Тръмп в политиката се трансформира в елементарен факт от политическия живот, е може би най-известният образец. Но нормализацията на крайната десница се случва в целия либерален свят.

След като Тръмп стана " естествен ", събитията, които изглеждаха още по-крайни, също станаха такива. Проучване от 2022 година откри, че двама от всеки петима американци считат, че гражданската война е " най-малко малко евентуална " през идващото десетилетие. Един политолог предсказа опцията за дясна тирания в Съединени американски щати до 2030 година

Същото прокрадване на нормализацията се случва и в европейската политика. В началото на хилядолетието, когато австрийската крайнодясна Партия на свободата (FPÖ), водена от Хайдер, който е правил мнения, че симпатизира на нацисткия режим, влезе в коалиция с консервативната Народна партия, избухнаха всеобщи митинги освен във Виена, само че и в цяла Европа и Съединени американски щати. Европейски Съюз даже наложи дипломатически наказания на Австрия. Беше ясно, че е прекрачена значима алена линия; че поради пропитата с кръв история на Европа, крайната десница би трябвало да бъде държана твърдо отвън ръководството.

Вече не е по този начин. Когато през 2017 година FPÖ образува нова коалиция, митингите бяха относително вяли. Днес партията печели победи на локалните избори и води в изследванията на публичното мнение в Австрия. Сега тя е главната политическа мощ в страната и има всички шансове да оглави идващото държавно управление. Междувременно, под натиска на десния си фланг, Народната партия възприема все по-остри антимигрантски политики.

Следва Испания. Години наред след финансовия срив страната като че ли се разминаваше с наклонността на доста европейски страни, защото в нея липсваше възходяща крайнодясна партия. Водещите фигури в лявата партия " Подемос " имаха пояснение: всеобщите митинги на indignados против строгите икономии, които избухнаха през 2011 година, наподобява подсигуряваха, че недоволството е ориентирано към ползи на авторитетните и богатите, а не към уязвими групи като мигрантите. Но на парламентарните избори през 2019 година крайнодясната партия " Вокс " - дефинирана от враждебността си към мигрантите и опълчването на районната автономност в Испания - се класира на трето място, а на локалните избори през предишния уикенд надмина упованията по получено доверие. За юли бяха свикани предварителни парламентарни избори и " Вокс " скоро може да се окаже в държавното управление - за първи път испанската последна десница ще бъде в коридорите на властта след рухването на Франко.

Моделът е кристално явен. В Германия крайнодясната партия " Алтернатива за Германия " (AfD) е в напредък: едно от последните изследвания предвижда, че тя ще заеме второ място на общите избори, изпреварвайки ръководещите социалдемократи. Въпреки че други партии настояват, че ще откажат да работят с AfD на национално равнище, такива връзки към този момент съществуват на локално равнище, което накара списание Foreign Policy неотдавна да съобщи, че " защитната стена против крайната десница в Германия стартира да се пропуква ".

В последна сметка това се случи и в Швеция, където други партии отхвърлиха да работят с партията " Шведски демократи ", която има неонацистки корени. През 2016 година Анна Кинберг Батра, водач на консервативната партия " Умерени ", я осъди като расистка. Но на последните избори тя се класира на второ място и контракти договорка, с цел да поддържа дясно държавно управление.

Във Франция Марин льо Пен и нейната партия " Национален общ брой " реализираха най-хубавите си резултати в историята на президентските и парламентарните избори предходната година. Министър-председателят на Италия Джорджия Мелони е от крайнодясната партия " Братя на Италия ". В Източна Европа имаме за образец Унгария, ръководена де факто от крайнодясна автокрация, с още по-крайна партия - Движение " Нашата татковина ", която внезапно господства измежду гласоподавателите съгласно социологическите изследвания. Също по този начин, обърнете внимание на Полша, ръководена от крайнодясно държавно управление, което опита да манипулира рецесията в Украйна, с цел да сътвори комисия, която сякаш да проверява съветското въздействие в страната: на процедура това е единствено подправен мотив за тормоз над опозицията.

Как затънахме толкоз надълбоко в блатото? Няма подозрение, че растящата икономическа неустановеност и неравноправие предоставиха задоволително материал за извънредно десните партии, които предложиха като отговор търсенето на изкупителна жертва. Ако левите придвижвания се бяха оказали по-успешни в пренасочването на този яд към верните цели - като политиците, които редуцират обществените помощи, шефовете, които оферират нископлатени работни места и финансовата система, която от време на време потапя света в дълбока икономическа рецесия - тогава може би крайната десница щеше да се радва на по-малка прелест.

Но те нямаше да са там, където са, без съучастието на главните партии. Тръмп явно е чудовището, основано от самия републикански естаблишмънт на Съединени американски щати - с неговите анти-Обама викове, ислямофобия и халюциниран антикомунизъм - който в този момент наподобява се отвращава от него. В целия западен свят мейнстрийм партиите са склонни не да се опълчват пламенно на крайната десница и да оферират различна визия за бъдещето, а да имитират нейната изразителност и политика. Изглежда като че ли всичко, което реализират досега е да легитимират фанатиците и да им разрешат да дефинират дискурса на публичния спор.

Мислехме, че ние, европейците сме се поучили от най-мрачните моменти в историята си. Но в случай че крайната десница още веднъж не бъде третирана като нещо, което би трябвало да е отвън политическия набор ни чакат нови ужасии./БГНЕС

-----------------------------------------------------------------------------------------------

Оуен Джоунс, „ Гардиън “