Защо България не печели Нобелова награда по литература
Нобеловата премия е един от най-висшите и свещени призове в региона на физиката, химията, литературата, мирът и медицината. Златният орден се връчва на учени и създатели, чийто принос трансформира хода на международната история към по-добро, хвърля повече светлина в научните среди или издига хуманизма като най-висш блян. Кратка инспекция на историята демонстрира, че от 1901 година до през днешния ден в България няма нито един притежател на влиятелната премия. Горчивият факт демонстрира, че в страната ни няма нито един заслужен човек, който да даде своите триумфи като почтени за целия свят, или най-малко по този начин си мислим.
През 1905 година (само четири години след връчването на първата Нобелова награда) в Русе се ражда Елиас Канети. Той е от сеферадо-еврейски генезис, само че за жал, когато идва време за връчването на Нобелова премия, той избира да я одобри в името на Австрия. Именно в „ Малката Венеция “ Елиас прекарва своите детски години. След това фамилията се мести в Манчестър, а с експлоадирането на Балканската война следва установявавен в Лозана и малко по-късно във Виена. Знае трие езика: български, британски и френски като прибавя и немски в следствие.
Снимка: By невядомая – [1] Dutch National Archives, The Hague, Fotocollectie Algemeen Nederlands Persbureau (ANEFO), 1945-1989, CC BY-SA 3.0 nl, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20442497
Интересен факт е, че има българско и британско поданство, до момента в който Нобеловата премия по литература за изцяло творчество се записва в актива на Австрия. За родният си град, създателят ще каже „ Всичко, което по-късно претърпях, се беше случило към този момент в Русчук. “. Животът на Канети не може да бъде стеснен с паспорт, той е жител на света и като подобен е заставен в никакъв случай да не може да назова съответно място – собствен дом. Русе прави огромно усещане още в най-ранна възраст и оставя ярка диря до края на живота му.
„ Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше превъзходен град за едно дете и в случай че кажа, че той беше в България, давам непълна визия за него, защото там живееха хора от най-различен генезис и единствено за един ден можеха да се чуят седем или осем езика. “
Описанието от нобелов лауреат по литература може единствено да ни подсказва какъв живот са водели русенци в този исторически интервал. Това обаче надалеч не е всичко:
„ За мене е доста значимо, че в Русе мислят за мен. Споменът за града, в който съм прекарал първите шест години от живота си, след повече от осемдесет години не е изгубил нищо от свежестта и пъстротата си. Виждам всичко пред себе си, както беше тогава… Вместо да избледнее, този спомен с всяка година става все по-богат. “
По една или друга причина, литературата в България към момента не може да получи това отличие и самопризнание. Докато Елиас се лута из Европа и твори, имената на други родни създатели влизат в пряк спор, въпреки и те самите да не вземат участие в нея. Куриозен е казусът с Пенчо Славейков и Иван Вазов. Само няколко години, откакто Канети напуща България, Алфред Йенсен написа писмо до Шведската академия с номинация в региона на литературата. Изборът му е Пенчо Славейков и неговата „ Кървава ария “.
Снимка: By Unknown photographer – http://www.oversattarlexikon.se/artikelfiler/Alfred_Jensen3.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31558457
Правилата за номинация изискват един от предходните носители на влиятелната премия да уточни различен правоприемник в избрана област.Друг вид е да бъде видян от декана на скандинавския факултет или да бъде номиниран от различен академик и следда разглеждане от Кралскта шведска академия на науките. Следващата стъпка е превеждането на научния труд за оценка и разглеждането от комисия. В случая на Пенчо Славейков и Иван Вазов, творчеството им се преглежда от Шведската литературна академия.
През 1890 година шведският публицист Алфред Йенсен, приключил славянска фиология, посещава Черна гора, Сърбия и България. Родината го впечатлява задоволително, с цел да издаде няколко пътеписа, само че един значим миг за българската литература е запознаването с Пенчо Славейков. Красотата, умерената тирада и магията в лириките на поета влияе мощно на шведа и той самостоялно стартира да превежда поезията му на своя роден език. Йенсен е преводач и на „ Под игото “. Познанията му, пътеписите и разбирането на славянските езици обезпечава място в комисията по литература като специалист.
Снимка: By невядомая – Този файл от българската Държавна организация „ Архиви “ е качен в Общомедия като част от план за съдействие. Държавна организация „ Архиви “ дава изображения, които са в областта на публичното притежание. Цитирането на източника Държавна организация „ Архиви “ става с изтъкване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, разказа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37271433
Къде е огромният и главен проблем в номинацията? Йенсен има своите пристрастия и желае Пенчо Славейков да бъде номиниран от българска страна. Той чака поддръжка от най-малко една родна културна институция, само че в това време Иван Вазов също бил спряган за присъединяване. „ Под игото “, както и други произведения към този момент са отпътували за Швеция и би трябвало да се прегледат. Междувременно Иван Шишманов написа на Йенсен дали Вазов има шансове да получи премията и даже не се интересува от обстоятелството, че сходен приз ще бъде освен първи, само че и явно – единствен до този миг за страната. Времето минава, а крайният период е 1 февруари. Когато българските интелектуалци не подхващат нищо, самият Йенсен прави казус и като жури самичък номинира Пенчо Славейков. Никога повече в историята на Нобеловите награди няма да има втора такава номинация.
За страдание, до момента в който Алфред се пробва да показа „ Кървава ария “, а Славейков се бори с времето и дава обещание да я приключи, журито декларира, че се позволяват единствено приключени творби и автоматизирано отдръпва разглеждането. Това е окончателното проваляне на българската литература в борбата за толкоз впечатляващ приз и надалеч не е финален удар. След като кандидатурата е оттеглена, Йенсен получава депеша, че Славейков е завършил своя житейски път. Фаталната 1912 година като че ли за момент предлага всичко, което в миналото създателят е желал да получи и тъкмо толкоз бързо го анулира. Краят на тази история приключва в курортното градче Брунате, намиращо се покрай езерото Лаго ди Комо и град Комо.
Погребан е в селското гробище, а през 1921 година костите му се придвижват в България. Другият огромен „ противник “, в случай че въобще можем да го назовем подобен – Иван Вазов умира през 1921 година Едва ли една премия би трансформирала нещо и за двамата, а и в случай че разчитаме на триумфите и желанията на създателите, тяхната единствена фантазия е била да се четат и в други страни. Както знаем, творбите им не престават да се разгласяват и превеждат, а това е най-малко дребна разтуха за тях и за самия Алфред Йенсен, който продължава да среща Швеция с българската литературна хубост.
