“Но нека се върна отново към историята с японския хотел

“Но дано се върна още веднъж към историята с японския хотел и опиша всичко поредно. В края на месец май 1981 година бях поканен в японския хотел Витоша - Ню Отани, с цел да присъствувам на връчването на огромната литературна премия София на шведския публицист Артур Лундквист. Церемонията по връчването на премията трябваше да се състои в една от залите, ситуирана в източното крило. Върху фасадата на това източно крило непрекъснато и на равни шпации се изписва със светлинни числа кой час на нонощието сме и каква е температурата на въздуха.

Срещу входа на залата, където трябваше да се състои церемонията, има вътрешна японска градина, завършена от дребен сивкав трошляк, изравнен хубаво с весло и вчесан на вълнообразни линии. Няколко зелени храста са се вкопчили със зъби и с нокти за вчесания вълнообразно трошляк. От едната страна градината е заградена със стъкло, от другите три страни я обкръжават високи зидове, така че тя стои като на дъното на кладенеца.

Тази градина може да бъде обработвана единствено в случай че отвисоко се спусне човек и виси той сходно на паяк, без обаче да стъпва в нея. Градината стои като необитаем пейзаж, нито човешки стъпки има по нея, нито диря от животно. Тя като че ли е там, на дъното на кладенеца, още преди сътворението на света, като че самата безкрайност е засята и е полегнала във вълнообразните й талази от дребен сивкав трошляк.

За един гражданин на Балканския полуостров сходна панорама съставлява, единствено екзотична картина, до момента в който за японеца тя е другарство с вечността. Японецът е безпаричен човек, той не разполага с доста земя. За него е задоволително да има пясъчна градина, огромна колкото една педя, той я подравнява с весло, вчесва я на вълнообразни линии и като сяда в края на градината си, загърнат в своето кимоно, следи по какъв начин спускащото се към залеза слънце удължава сенките на пясъчната градина.

Така той поддържа връзка с вечността. И поддържа връзка още той с вечността, като отглежда стогодишни дъбове в дребни саксийки или стогодишни шарани в жилището си или в своя домакински бунар, в случай че има бунар... Когато отивах за упоменатата нагоре гала в японския хотел, мощно усещане ми направи точно тази пясъчна японска градина.

С какво ми направи тя усещане? Направи ми усещане с обстоятелството, че в нея в действителност не се влизаше отникъде, което ме и накара да я сравня с вечността и да помисля, че самата безкрайност е посята в браздите й и че по някакъв необикновен, чисто собствен метод, така както заставам застинала на дъното на кладенеца, тя поддържа връзка с пустинната галактика, отразявайки част от нея.