Нищо по-малко от вечност е приказка не измислена, а изстрадана,

„ Нищо по-малко от безкрайност ” е приказка не измислена, а изстрадана, в която има рев, стонове и обезумели очи. Има изнурени тела и разранени крайници, препъващи се в камъни и трупове. Има зловоние от разложено и облекла, превърнати в дрипи. Има размах на дълги извити ножове, съпроводен със злокобен смях. И алчни ръце, издърпващи от треперещи пръсти златни пари, нанизи, облекла, вързопи – плячка...

Но отново там, в приказката, измежду цялата безизходност, я има и любовта – онази, огромната, която носи вяра и почиства грехове. Пред нея даже Съдбата не остава равнодушна. Тя страда, тъй като е предизвикала толкоз болежка, че в този момент може да се издължи само с безкрайност. Всичко друго би било малко!

В настоящия брой на Списание 8 ще откриете фрагмент от книгата на Тони Маркс „ Нищо по-малко от безкрайност “, а в случай че се абонирате за печатното издание, ще получите и подарък самата книга.

Тони, да стартираме с това по какъв начин се роди „ Нищо по-малко от безкрайност “?
Случи се тъкмо след написването на третата ми книга. В момента, в който я оставих „ да отлежи “, с цел да нанеса по-късно последни корекции, внезапно усетих едно завладяващо и мощно тръгване към корените, към предишното, към рода. Този позив беше толкоз неукротим, че не можех да му се опълчва. И се предадох, оставих се на спомените, които даже не знаех, че са се запечатали в съзнанието ми. Нахвърлях всичко в компютъра с желанието това да остане за вътрешнородово прилагане, нещо като родословие. Чувствах се благословена – от всички деца и внуци, тъкмо аз да бъда призована от корена. А когато коренът те дръпне, няма връщане обратно. Така и аз – все по-трудно обуздавах страстта, която ме бе обзела. Беше вълнуващо, приповдигнато и прелестно време. Но последователно започнах да съзнавам, че тези мемоари са освен това. Сякаш някаква необяснима мощ ме водеше. Възприемах я като знак на утвърждение, на тласкане да не преставам. Тя ме насочваше по кое време и по какъв начин да пиша, какво от цялото да подбера, по какъв начин да го изобразя.

После, с цел да се „ запася “ с още истории, започнах пътешестване из селата на Странджа, където се срещах с към момента живите наследници на тракийските бежанци. И ето – книгата се случи.
Кое за теб беше водещо при описването на историята?
Накратко – любовта, корените и паметта.
А по-дългото пояснение е, че огромната обич съществува! В замък или в барака – нея я има! Животът на една елементарна жена го потвърждава. Тя въодушевява със силата на възприятията си. Нито времето, нито превратностите са в положение да изтрият загатна и фантазията ѝ. Съвсем в края на живота си тя се надява, че като си отиде от този свят, след изживян цялостен един живот, оттатък най-сетне ще се срещне с обичания избраник. Мисля, че всяко едно потомство има потребност от сходен образец, само че днешното време на инцидентни или непостоянни връзки – още повече.

От друга страна, методът на живот на актуалното общество обезлюди селата ни. Там останаха на доизживяване старци и къщи – и едните, и другите, носещи спомен за отминали дни, който скоро ще изтлее, дружно с тях.
Светът се трансформира – това е закономерно и няма нищо неприятно. Бедата е в това, че някъде по пътя на модерното си съществуване забравихме, че има едно познание, преподадено ни в детството от нашите баби и дядовци. Това познание се назовава нематериалност, мъдрост и традиция.
За благополучие в този момент се вижда връщане и възобновление на интереса към тази просвета, която за малко да изгубим окончателно. Много се надявам да не е единствено мода, която скоро да отшуми. Дано докосването до природата и земята да вдъхне нов живот на изоставените ни призрачни села. И най-после, всеки народ би трябвало да помни историята си, с цел да знае какво са претърпели дедите му, от какви събития се е изграждала нацията му, какво е повлияло за образуване на народопсихологията ѝ.
Ние сме в дълг към тези наши предшественици, претърпели небивали издевателства и свирепост по време на изгонването им от родните домове в Тракия. Вероятно в никакъв случай няма да има обезщетяване за материалните загуби, в този момент изчислявани на милиарди долари. Но най-малко може да бъде произнесена морална оценка за стореното. Не поради отплата и ненавист, а с цел да се държи будна човешката памет.
Дистанцирането, неглижирането, затварянето на очите за дадени исторически епизоди, поради политкоректност, може и да устройва някого, само че политкоректността е нищо по-малко от изкривяване и подправяне на историята.

Но дали в описването на жестокостите, осъществени тогава, някой няма да заподозре език на омразата?
Толкова по-зле за оня, който го направи. „ Нищо по-малко от безкрайност “ е фотография на една историческа действителност отпреди малко повече от 100 години. Няма да се оправдавам, че разказвам един исторически факт. Да го кажеш гласно, не е нито шовинизъм, нито език на омразата, нито мит – това е история, случила се, изживяна, преболяна,

Защо някой би поставил предел на моите, а и на всички странджанци, мемоари за прекарванията на предците ни. Аз имам родственици, претърпели ужаса на гоненията. Освен това из селата на Странджа е цялостно с сходни истории. Имах паметни срещи с възрастни хора, запазили спомен от разказаното им от родители, баби и дядовци. Онова не е било инсценирано страдалчество, било е неописуемо заличаване нескрито. Ако го назовем с друго име, то ние ще подменим истината, както елементарно през днешния ден се подменят термини и наименования под давление на някакви нови институции. Но създадем ли това, ще зачеркнем съвсем целия си фолклор.
Забелязва се, че около цялото злополучие и свирепост в книгата въпреки всичко има и положително.
Ще призная, че първоначално, когато се запознавах с обстоятелствата към прогонването на българите от Тракия, бях гневна, доста гневна. Четях или слушах за всевъзможни безчовечен жестокости. Но отново там, посред ужаса, въпреки и рядко, се прокрадваха съпричастност и благосклонност. Само по себе си положителното няма етнос и вяра, както прочее и злото. Качества като човещина, съчувствие, сърдечност, добрина могат да бъдат открити във всеки народ.

В моята история положителното се намесва най-неочаквано и избавя животи. Внасянето на позитивни герои от страна на турците, не е автоцензура, заради някакви политкоректни аргументи. Не! Подобни разкази научих от самите наследници на тракийските бежанци. Аз демонстрирам стореното тогава по този начин, както ми го предадоха хората от Странджа и както го разказва Любомир Милетич, хроникьор на събитията. Където е имало положително – не съм не запомнила да го загатна.
Герои или жертви са българите, прогонени от Тракия?
Тези наши предшественици са живели в доста ужасно време. Периодът, който разказвам, е бил кондензиран откъм исторически събития и човешки нещастия. Тракийци са очевидци и участници в кървави въстания и няколко поредни войни. Покосявали са ги заболявания, отнети са им домовете, парцелите и поминъка, изгубили са близки родственици. Искало се е огромна храброст и воля даже единствено да останат живи.

Така че, без да ги героизирам ненужно, геройството им може да се забележи в тихия им живот, предан на земята и основаването на челяд. Били са небогати до бедност, само че отново са запазили състраданието си към непознатото злощастие. Например, доста така и така многодетни фамилии са осиновявали дете, останало сираче, заради болест или война. Та тази човечност, считам, е съизмерима с подвиг.
Нека, от позицията на днешните ни, задоволени откъм всичко обичай и всекидневие, си представим по какъв начин заселилите се в този край бежанци са почнали живота си безусловно още веднъж, без пари и дом, без парцел, добитък и аграрни сечива. В началото са били принудени да се борят за живота си, а по-късно – да се борят с живота, с цел да ги има.
Вярно в книгата не представям оня облик на великолепие, с който сме привикнали да измерваме героите си, само че тези хора отново са велики по някакъв непоказен метод. Всичките им действия имат високи човешки измерения, без декларативност и афиширане.
А по какъв начин са се справяли дамите в това време? Знаем, че съвсем всяка е изгубила във войните или при бягството мъж, дете или родител. Някои са били и грубо изнасилвани.
На всички български дами, философски издържали заболявания, войни, гонения, поругаване и гибел, би трябвало да създадем бездънен реверанс. Да, това не са дами, водени от упоритости, както ги разбираме през днешния ден, не са боркини за независимост, които подвигат и водят революции, само че са били също толкоз смели и нужни на България – те са запазили жанр, език и религия, раждали са, с цел да има живот и след тях, възпитавали са децата си в труд и добродетели. Безлика ли е такава жена? Не, величава е!
Казваш, че „ Нищо по-малко от безкрайност “ не е биография, въпреки да наподобява по този начин.
Това е по-скоро биография на бежанците от Тракия, а не на няколкото съществени герои. Изложението има относително елементарна конструкция, като всяка част приключва с подсещане на следващо събитие. Това беше умишлено търсена форма на повествованието. Исках да го изчистя от комплицирани литературни похвати и да наподобява като роман на порасналата към този момент внучка за нейната баба, само че въпреки разказът неизбежно да носи исторически данни за станали събития, те да бъдат предадени през призмата на страстта, а не на директната фактология.

Вярно е, вижда се, че наблягаш на възприятията повече, в сравнение с историческите данни, които нормално се показват в години и числа.
Много желаех текстът да допира. Да се чете със сърцето, а не с очите и разсъдъка. Чувствах по какъв начин тези измъчени души, изживели най-грозни поругавания и жестокости, желаят историите им да бъдат разказани. Мисля, че съумях. От отзивите, които валят отвред, читателите споделят за сълзи в очите и бучка в гърлото.

В книгата се отличават две съществени, само че и няколко спомагателни тематики, някои от които доста настоящи и през днешния ден.
Може да се каже, че шампионата си разделят, от една страна, злочестата орис на тракийските бежанци, и, от друга, огромната, трагична, неизживяна обич на една жена. Но в тях са преплетени и други тематики. Например за тайнствата на Странджа и нейните митове, фолклор и нестинарство. Или тематиката за земята, която за тези хора е била и Бог, и олтар, с отпратка към днешните проблеми – какво вършим през днешния ден с нея, какъв брой я замърсихме, по какъв начин за нас към този момент тя не е майка, която храни децата си. Друга тематика е религията. В Странджа има обреди и вярвания още от предхристиянско време, които са останали неизкоренени в продължение на епохи, макар митингите на Църквата. И не на последно място, тематиката за корените, за връзката с предците, която в никакъв случай не трябва да късаме. Тя носи принадлежност, толкоз нужна в нашето забързано и бездуховно време. Живо ме вълнува актуалната трактовка на историята. Днес върви апел да не се вторачваме толкоз в предишното. Общо взето – каквото било, било. Но по този начин идващото потомство българи няма да знае през какви премеждия, провокации и заличаване е минал народът ни в не толкоз далечното минало.

Описваш някои обичаи и ритуали, сраснали се с живота на българите през вековното им битие.
Онези обичаи и тайнства, съвсем мъртви към този момент, са непознати и неразбираеми за нас. Но са били задоволително мощни и могъщи, с цел да оцелеят стотици години. В тях има здрав смисъл, само че единствено в случай че ги разберем, а не ги пресъздаваме само в бутафорни възстановки, които по-скоро ги изопачават. Поддържаните епохи наред религиозни и магични практики са били от изключителна значимост за старите българи.
 
Срещала си се с хора от селата на Странджа…
Да, и бях запленена от техния жив разум, от онази грациозност на духа, която тежкият им живот не бе съумял да отнеме. Но най-вече бях очарована от възприятието им за комизъм. Тези хора умеят еднообразно сполучливо да се надсмиват и над житейски проблеми, и над себе си. Тази тяхна самоирония приказва за една изключителна просветеност. И това не са единствено думи. Това е едно мое доста съкровено преживяване с тях.

Използваш остарели и диалектни думи. Това инцидентно ли е или носи някаква провокация?
Така се случи, че писах книгата, когато се заформи разногласието към „ архаичните “ думи в романа на Вазов „ Под игото “ и жалбата на някои, че, видиш ли, той става нечетим, сложен, неясен за младото потомство. Аз съм на друго мнение. Смятам, че тези думи са част от идентичността ни, те са памет за жанр и история.

В моята книга старите и диалектни думи са дозирани и са толкоз, едвам дават отговор на времето, което разказвам. Някак не си представям нито героите ми, нито тези дами и мъже, с които разговарях по селата, да приказват литературно. Просто няма да звучат безапелационно и достоверно. А и за какво езикът на предците ни да е по-лош от, да речем, актуалния всеобщо употребен махленски диалект, който можем да чуем даже и в най-висшите ни институции.


Забелязах, че корицата е доста изчистена и елегантна. Каква е историята на тези пеперуди?
Да, пеперудите. Най-трудно мога да обясня тях. Пеперудите са моя спомен, пристигнал от детството. Появявайки се тъкмо, когато книгата беше единствено една неразбираема концепция обаче, ми подсказва, че не бяха случайност. Те бяха знаци! Моите дребни трошички, по които да ходя, с цел да избродя историята и да се трансформира тя в книга. Пеперудите долитаха на най-„ невъзможните “ места тъкмо в моментите, когато изпитвах съмнение и подозрения. Не бях ги виждала с години, по тази причина ги почувствах като проявяване на някаква мощ, която ме водеше напред и ме поддържаше в писането. Много е мъчно да се изясни и, евентуално, да се осъзнае и повярва, само че тези дребни синьо-лилави пеперуди станаха спусъка тази книга да види бял свят.  

Как смяташ, че читателите ще реагират на книгата?
Има хора, за които една книга е отчаяние, за други същата – настолно четиво. За едни е неразбираема, за други – мъдра. Няма по какъв начин да отговоря на всеки усет. Но най-малко съм се старала да заложа на истината за едно историческо събитие, директно трансформирало орисите на хиляди българи. Много се надявам – и към този момент от отзивите разбирам, че се случва – да стигна до сърцата на доста читатели, да върна спомените им, да ги предизвиквам да опишат своите родови истории на децата и внуците си, с цел да не изтлеят и да се не помнят.

Сега, дано излезем отвън книгата и да попитам имаш ли нови планове?
В мозъка ми се е заформила една концепция за история, която обгръща девет генерации, общото сред които е едно тежко проклинание. Времето на събитията стартира доста обратно във времето и стига до нашето съвремие.

А имаш ли си лист с стремежи?
Първо, всички в фамилията ми да са здрави. И защото всеки се е захванал със собствен план – да имат късмет, воля и шанс, с цел да ги осъществят.

От друга страна, съм си наумила няколко неща, които се надявам в някакъв миг да се случат. Едното е пътят Камино. Безкрайно ме притегля тази композиция от природа, поклонничество, прекарване на духа и надмогване на себе си.Другото е зрелище онлайн на Андре Рио. Бих желала да попия цялото въодушевление, великолепие и грациозност, които са присъщи за неговите концерти.
Третото е Аушвиц – да усетя тази неизразима по своето проявяване и свирепост част от историята на човечеството.
Както виждате тези прекарвания едно с едно не си наподобяват и въплъщават най-красивите и най-тъмни страни на човешката душа.