За приликите и отликите в отношенията на Русия – Украйна, България – Македония
Николай Василев
Една от „ опорките” на българските путинисти е, че Украйна била съветската Македония. От своя страна антибългарските пропагандисти в Македония настояват, че България се отнасяла към тяхната страна както Русия се отнася към Украйна. И Москва и София твърдели, че Украйна и Македония били „ изкуствени” страни и нации.
Историческата параленост сред Русия и Украйна и сред България и Македония демонстрира както избрани прилики, по този начин и фундаментални разлики. Нека стартираме от
разликите:
Предците на множеството днешни българи и македонци имат вековна „ обща история” до относително скоро, до момента в който съжителството на предците на болшинството от днешните руснаци и украинци, датира от 17 век. В първия случай имаме дивергенция, провокирана от физическото скъсване на един етнос, следствие от дейностите на външни сили, а във втория – частична конвергенция в следствие от наложено общуване, последвана от дивергенция, достигнала до точка на шупване след 24 февруари 2022 година
Общата история на предците на българите и македонците обгръща дълъг интервал – от 9-ти до 20 век. Това са епохите на Първото българско царство, на Тема България в Източната Римска империя, на Второто българско царство, на Османската империя, където нашите предшественици оцеляват като един етнос, на Възраждането – прехода от неясно етническо българско съзнание към съвременно такова, на Българската екзархия, която е културнопросветна автономност на българския народ, както и на войните от 1912-18 година
През междинните епохи и Възраждането земите на днешна Северна Македония изиграват значима роля в българската история. Охридската книжовна школа, спонсорирана от българските владетели Борис и Симеон е една от най-значимите. По време на Комитопулската династия столиците на България са ситуирани на територията на днешна Северна Македония. Там е центрирано и въстанието на Петър Делян, целящо възобновяване на българската страна. През 1257 година болярският съвет избира скопския болярин Константин Тих за цар на българите. Българското възобновление стартира в Македония, а Скопие е първият град, който желае отварянето на българско учебно заведение. Българи от Македония са
в първите редици на битката за Екзархията,
а по-късно стават български офицери, генерали, писатели, професори и така нататък
През междинните епохи предците на днешните българи и македонци претърпяват единствено къси интервали на физическа разлъка и живот в разнообразни геополитически контексти. Това са татарското настъпление, опустошило част от земите на днешна България за близо половин век и сръбското завземане на Македония, траяло почти толкоз, което е последвано от появяването на локални феодални държавни формирувания, управлявани от потомци на сръбски династии. Простолюдието там обаче продължава да се дефинира и да бъде определяно от властта като „ бугари” – феодален сърбизъм за българи. Тази къса „ друга история” не оставя трайни следи и след установяването на Османската империя следва интервал от пет века, през който нашите предшественици (в днешните България и Северна Македония) са определяни и са се определяли като „ рая”, като „ християни”, само че и като българи, въпреки малко от тях да са запазили исторически спомен за българската страна. През вековете на „ общата история” се образува и българският език – който се разграничава фундаментално от останалите славянски езици със своята аналитичност. Първите опити да се написа на приказваме български стартират въз основата на говорите в днешна Македония, само че по-късно, в Цариград и Букурещ, е кодифицирана книжовна норма, основана на първо място на източните приказва, която след доста разногласия е възприета съвсем от всички в Македония. Физическото
отделяне на македонските българи от общобългарската целокупност
стартира през 1878 година и за по-голямата част от земите на „ географска” Македоия е приключено дефинитивно през 1918 година Тогава то е възприето от предците на днешните македонци като ужасна покруса.
„ Отделната история” в някаква степен стартира директно след Берлинския конгрес, когато предците ни от двете страни на границата, по думите на Кръсте Мисирков, се оказват в друго и неравностойно състояние. Това продължава в междувоенния интервал, когато Вардарска Македония е част от Кралство Югославия, само че и по време на Студената война, когато ситуацията продължава да е неравностойно, само че този път Македония е в привилегирована позиция тъй като е част от необвързана Югославия, до момента в който България деградира зад Желязната завеса. При демокрацията, геополитическото състояние на двете страни още веднъж се оказва друго като статутът на България още веднъж се оказва по-привлекателен. Страната стартира своята евроинтеграция относително рано и съумява да стане член на Европейски Съюз, до момента в който Македония затъва в блатото на Западните Балкани и след дълга обсада от страна на Гърция, се оказва блокирана и от България.
Предците на множеството от днешните
руснаци и украинци нямат сходна „ обща история”
през междинните епохи. Киев е учреден през 5 -ти или 6 -ти век. Сред историците няма единодушие дали княз Кий, на който е кръстен града, както и братята му Щек и Хорив и сестра им Либед са действителни персони, а още по-малко какви тъкмо са били те. Има славянски, ирански и даже български теории. През 8 – 9-ти век градът попада в Хазарския каганат чиято вяра е юдаизмът. В края на 9 век градът е превзет от викингите, които основават тъй наречените Киевска Рус, кръстена на името на вожда им Рюрик, именуван още Рюсик. Тя приема християнството от Константинопол, а литургичния старославянски език и кирилицата от България. През идващия век властта и културата ѝ се разгръщат над огромни региони принадлежащи на днешните Украйна, Беларус и западната част от европейска Русия, в това число региона на Москва, който тогава е обитаем с племена говорещи на мериански език, който е от угро-финската група. Той оцелява в някои села към Москва до 18 век. Определена мерианска еднаквост съществува и до през днешния ден. Руската столица е учредена през 1147 година от Юрий Долгоруки, малко преди той да стане киевски княз. Определена славянизация на мерианците стартира още по времето на Киевска Рус, само че регионът не играе някаква особена роля в „ общоруските” каузи. И дума не може да става за контакти и взаимоотношение, каквито е имало сред земите на днешна България и днешна Северна Македония.
През 13 -ти век Киев и множеството земи на Рус са завладени от татарите. В най-западните елементи на покорената империя оцеляват княжествата Галич и Волиния. Горе-долу по същото време в най-северозападните земи, в миналото подвластни на Киев, поражда Московското княжество, което не поддържа връзка с княжествата в Галиция. През 16 век последните стават част от Полско-литовската страна. Техните благородници обаче не са признати в шляхтата, а казаците отхвърлят опитите да бъдат закрепостени. Те оказват дълга опозиция, а на избрани места реализират самоуправление.
За малко Московското княжество е погълнато от Владимиро-Суздалското княжество, чийто държател Александър Невски води война с Тевтонските рицари и търси помиряване с татарите, тъй като съгласно него те желали единствено телата на неговия народ, до момента в който „ латините” желали душите им. Малко по-късно Московия се отделя и се трансформира
във васал на Ордата,
статут, който тя съумява да отхвърли след успеха над хан Мамай през 1380 година Век по-късно Московия превзема Новгородската република. През 1611 година Москва е завзета от поляците, само че те са прогонени година по-късно, след което е интронирана династията на Романовите. Постепенно Московия приема името Русия и през 17 век овладява Киев. Но и след окончателната делба на Полша през 1815 година Галиция остава отвън Руската империя. За разлика от предците на днешните българи и македонци, които като се виждали в Цариград или Букурещ се припознавали като свои, предците на днешните руснаци и украинци усещали явна етническа и езикова разлика между тях. Малцина в Украйна разглеждали присъединението си към Русия като обединяване със свои. Но тъй като и едните и другите от време на време се определяли като руси, империята класифицирала московците като „ великоруси”, а жителите на днешна Украйна като „ малоруси” или „ украинци” ( жители на покрайнините). Черноморското крайбрежие, отвоювано от Османската империя било заселено с всевъзможни жители на империята и било наричано „ Новорусия”. През 19 век на територията на днешна Украйна по едно и също време протичат разнообразни процеси. От една страна имаме „ великоруска” колонизация и съветска асимилация – най към този момент посредством възприемането на съветския език първо от образованата класа, а по-късно и от простолюдието. За разлика от българския език, който е маркер за етническа и по-късно национална принадлежност, възприемането на съветския език сходно на британския, френския и други интернационалните езици, не значи безусловно отвод от украинска еднаквост и рускоговорящите украинци не престават да се разграничават от съветските колонисти. Паралелно с това протича и развой на украинско възобновление, обвързвано с кодифицирането на украинския език. Неговите най-бележити представители са Тарас Шевченко, а по-късно Леся Украинка. В хаоса на съветското проваляне през Първата международна война Украйна афишира самостоятелност, само че по този начин и не съумява да откри цялостен надзор над своята територия. Една от аргументите „ червените” да завоюват Гражданската война е, че „ белите” се борят за „ единна и неделима Русия”, а болшевиките дават обещание на Украйна статут еднакъв на този на Русия в Съветския съюз – „ грях”, който Путин не може да елементарни.
През руския интервал
двата процеса – на русификацията и на консолидацията на украинската еднаквост не престават редом и довеждат до одобряването на украинска еднаквост на по-голямата част от територията на страната, което обаче не изключва потреблението на съветския език и общо взето липса на ненавист към „ великорусите”. Определена злост към тях се резервира единствено в западните региони, които до 1914 година са част от Австро-Унгария, а до 1939 година са под полска власт. Там болшинството продължава да приказва на украински език.
Формирането, консолидацията и рецесията на македонския народен идентитет е дълъг и комплициран развой. Макар още през 19 век да е имало хора, които да са определяли себе си като македонци, само че не българи, нищо наподобяващо българското или украинското възобновление не се вижда. Възрожденците в Македония отстояват българската еднаквост на болшинството от популацията. Книжовният български е общопризнат от освободителната организация, която си слага за цел взаимна автономност както на Македония, по този начин и на Одринско. В нея вземат участие доста българи от княжеството. Но в битките за независимост името „ Македония” придобива сакрален темперамент. Автономизмът не е единствено за камуфлаж. Той набира лична инерция. Все отново по време на войните 1912-18 година концепциите за автономност са съвсем забравени. Всички оживели участници в Илинденското въстание поддържат българската идея, само че всенародното изпитание приключва с проваляне. Десетки хиляди бягат в България и резервират своята българска еднаквост. В междувоенния интервал понятието „ македонци” за „ славянското население” е законно единствено в България, където действат доста македонски организации, борещи се за основаването на многонационална самостоятелна Македония – „ Швейцария на Балканите”. Но измежду младите, отраснали в Югославия, които приказват вкъщи на локалните диалекти, а са школувани напълно на сръбски, концепцията, че македонците не са нито сърби, нито българи придобива известност.
Днес в Русия упрекват украинците, че възраждат и оправдават фашизма и нацизма. А в Северна Македония упрекват България, че не се е разкаяла за своето „ фашистко” минало.
Нещата и в двата случая са много по-сложни. Една стереометрична фигура в никакъв случай не може да бъде изобразена в двуизмерното пространство без изкривения. В Източна Европа прекомерно дълго историографията разглеждаше Втората международна война все едно, че е почнала на 22 юни 1941 година и е едноизмерен спор сред „ фашисти” – в чиито редове влизат всички сътрудничели по какъвто и да е метод с Хитлер и „ антифашисти” – тези, които са се борели против тях. Заклинанието гласи: „ безконечен срам за първите и безконечна популярност за вторите”! И безконечен срам са всички, които се пробват да обективизират тази черно-бяла приказка! Само че обективизацията на историята е неминуем развой и заклинанията няма по какъв начин да не бъдат преодолени.
Разбира се главната причина за Втората международна война е опитът на Хитлер да построи Райх с континентални размери и расова подчиненост. Но има най-малко още два значими фактора, които стимулират дейностите на другите участници в спора. Това са съпротивата против несправедливите контракти, с които приключва Първата международна война и изцяло оправдания боязън от болшевизма.
Тъй като огромните демокрации – Англия и Франция поддържат кървавия режим на Кралство Югославия, а Съюз на съветските социалистически републики поддържа идеята на тези, които работят за одобряване на обособена от българската македонска еднаквост, македонците, за които запазването на българската еднаквост е полезност, не по своя виновност нямат други съдружници с изключение на италианските фашисти и по-късно нацистите. България прави значими старания да остане неутрална и самостоятелна, само че когато излиза наяве, че и Югославия ще се причисли към Пакта, скланя глава пред Хитлер. На 1-ви март 1941 година никой не е можел да предугади преврата на военачалник Симович и последвалата нацистка окупация на Югославия, която основава опция за
определяне на българска администрация в Македония
Но се случва тъкмо това. По-възрастните, които помнят българското ръководство от 1915-18 година посрещат българските сили в окупираната от нацистите Македония с нечуван възторг, само че българските управляващи по този начин и не намират общ език с поколението отраснало в Кралство Югославия. Въпреки всичко съпротивата в Македония е безпределно по-малка, в сравнение с тази в останалите елементи на Югославия. Както и броят на жертвите по време на войната. След войната обаче концепцията, че македонците са част от българския народ е оповестена за " фашистка” и всеки, който я е отстоявал (след Първата международна война) е разгласен за „ фашист”. За тези преди войните пък е казано, че са били македонци и българската им еднаквост беше скрита или омаловажена.
Нещо сходно следим и в Украйна. В Съветския съюз украинската еднаквост не е преследвана, само че колективизацията и политиката на „ гладомор” довежда до небивала филантропична злополука. Отвъд границата, в Полша украинците водят битка за самостоятелност с невисок интензитет и изрично не одобряват актуалната полска страна за своя. В тази обстановка и те не по своя виновност нямат други съдружници с изключение на нацистите. Когато обаче Хитлер атакува Съюз на съветските социалистически републики бързо излиза наяве, че той не е бранител на украинската идея. Неговият проект е да колонизира тъкмо тези територии. Едва когато стартират да губят войната, нацистите се обършат за помощ към украинските националисти. Последните нямат особена опция да спрат Съветската войска, само че правят етническо пречистване на поляците в западна Украйна. Някои от тях са антисемити. Но през днешния ден, вследствие на Путиновата експанзия сме очевидци на
побратимяване сред украинци и поляци,
като последните не обръщат внимание на реабилитацията на Стрпан Бандера – човек посветил живота си на война с тях.
Въпреки очевидните разлики, в връзките сред България и Северна Македония и сред Русия и Украйна има избрани паралели.
Ако руската еднаквост беше на първо място идеологическа индоктринация и по никакъв метод не изключваше украинска национална еднаквост, то нещата не стоят по този начин за актуалната „ русиянска” еднаквост, стартирана още от президента Елцин. Не единствено всеки руснак, само че и всеки чеченец, калмик, татарин и така нататък може по едно и също време с това да е и „ русиян”. Не по този начин стоят нещата с Украйна, тъй като тя е самостоятелна страна със свое огромно съветско малцинство. И колкото повече Украйна отхвърляше да се интегрира в оферти от Москва „ Руски свят”, толкоз повече Русия не виждаше решение, с изключение на да се пробва да обезсили украинската национална еднаквост – обявявайки я за подправена. Накрая Путин реши, че единственият метод
да върне Украйна в „ Руския свят”
е посредством пълномащабна, опустошителна война.
София първа призна независимостта на Македония и ѝ оказа забележителна помощ. Появата на тази нова страна доста усъвършенства геополитическото състояние на България. Но за жалост не разбрахме корените на актуалния македонски идентитет и не успяхме да изградим съдействие с днешните македонци.
Това несъмнено беше доста сложна, само че не нерешима задача.
Както видяхме до 1944 година към този момент има одобрена македонска еднаквост, в това число и измежду немалка част от популацията на България. Но под понятието „ македонци” голямото болшинство от тях схващат „ част от българския народ”. В Югославия това схващане към 1941 година към този момент е много разколебано, а след 1944 година е съвсем изчезнало. По това време Съветският съюз постанова на България да съобщи на Югославия „ интелектуалната собственост” върху понятието македонци и под него да се схваща „ един от югославските народи”. Разбира се последва интервал на всеобща агитация обвързвана с груби фалшификации на историята, само че тази пропагандна акция съумява в Македония тъй като голямото болшинство от хората умишлено или подсъзнателно търсят учредения да утвърдят своята македонска (в смисъл на небългарска) еднаквост. Несъгласните са грубо репресирани, само че те са малцина и нямат въздействие в обществото.
Новата интерпретация за това
какво е да си македонец
е призната публично и в България през 1946 година, само че тук тя не се възприема от множеството македонски българи и е изоставена през 1963 година Само за една дребна група това схващане остава доминантно и до през днешния ден. Останалите, за няколко десетилетия освен остават българи, само че и губят доста от своя македонски партикуларизъм – много мощно изявен преди Втората международна война.
България не съумя да се възползва от ветото наложено от Гърция, с цел да убеди колкото се може повече македонци, че тяхната македонска еднаквост може да бъде предпазена единствено с обективизирането на историята. Не откри „ наратив”, който да не отхвърля българските корени на болшинството македонци, само че и да показва образуването на македонския идентитет като избавителна еволюция, довела в последна сметка до самостоятелна Македония. Вместо това България влезе в клопката и одобри, че в случай че си македонец, значи не си българин. От тук до изказванието, че македонската нация е „ изкуствена”, основана от Коминтерна остава единствено една крачка и българските политически и научни елити разрешиха да бъдат показани като „ негатори” на македонската нация и оприличени на съветските отрицатели на украинската нация. България загуби и благосклонностите на доста македонци, които осъзнават своите български (според разбирането на епохата) корени. Така въздействието на България там се ограничи до една в действителност маргинална група от хора, които се дефинират като българи, само че не македонци. Настояването те да бъдат вписани в Конституцията ще обрича въздействието на България там да остане нищожно. Разбира се никой в България не си е помислял да използва принуждение против македонците, само че обърканата позиция на страната разреши мнозина край Вардар да имат вяра, че България желае да унищожи актуалния македонски идентитет и че на следващия ден в изискванията на влошена среда на сигурност може да прибегне и до приложимост на мощ, с цел да реализира това. Така
българската дипломация претърпя същинско проваляне
и напълно естествено се оказа в цялостна изолираност в границите на Европейски Съюз и НАТО. В Кремъл чакат тъкмо това.
Една от „ опорките” на българските путинисти е, че Украйна била съветската Македония. От своя страна антибългарските пропагандисти в Македония настояват, че България се отнасяла към тяхната страна както Русия се отнася към Украйна. И Москва и София твърдели, че Украйна и Македония били „ изкуствени” страни и нации.
Историческата параленост сред Русия и Украйна и сред България и Македония демонстрира както избрани прилики, по този начин и фундаментални разлики. Нека стартираме от
разликите:
Предците на множеството днешни българи и македонци имат вековна „ обща история” до относително скоро, до момента в който съжителството на предците на болшинството от днешните руснаци и украинци, датира от 17 век. В първия случай имаме дивергенция, провокирана от физическото скъсване на един етнос, следствие от дейностите на външни сили, а във втория – частична конвергенция в следствие от наложено общуване, последвана от дивергенция, достигнала до точка на шупване след 24 февруари 2022 година
Общата история на предците на българите и македонците обгръща дълъг интервал – от 9-ти до 20 век. Това са епохите на Първото българско царство, на Тема България в Източната Римска империя, на Второто българско царство, на Османската империя, където нашите предшественици оцеляват като един етнос, на Възраждането – прехода от неясно етническо българско съзнание към съвременно такова, на Българската екзархия, която е културнопросветна автономност на българския народ, както и на войните от 1912-18 година
През междинните епохи и Възраждането земите на днешна Северна Македония изиграват значима роля в българската история. Охридската книжовна школа, спонсорирана от българските владетели Борис и Симеон е една от най-значимите. По време на Комитопулската династия столиците на България са ситуирани на територията на днешна Северна Македония. Там е центрирано и въстанието на Петър Делян, целящо възобновяване на българската страна. През 1257 година болярският съвет избира скопския болярин Константин Тих за цар на българите. Българското възобновление стартира в Македония, а Скопие е първият град, който желае отварянето на българско учебно заведение. Българи от Македония са
в първите редици на битката за Екзархията,
а по-късно стават български офицери, генерали, писатели, професори и така нататък
През междинните епохи предците на днешните българи и македонци претърпяват единствено къси интервали на физическа разлъка и живот в разнообразни геополитически контексти. Това са татарското настъпление, опустошило част от земите на днешна България за близо половин век и сръбското завземане на Македония, траяло почти толкоз, което е последвано от появяването на локални феодални държавни формирувания, управлявани от потомци на сръбски династии. Простолюдието там обаче продължава да се дефинира и да бъде определяно от властта като „ бугари” – феодален сърбизъм за българи. Тази къса „ друга история” не оставя трайни следи и след установяването на Османската империя следва интервал от пет века, през който нашите предшественици (в днешните България и Северна Македония) са определяни и са се определяли като „ рая”, като „ християни”, само че и като българи, въпреки малко от тях да са запазили исторически спомен за българската страна. През вековете на „ общата история” се образува и българският език – който се разграничава фундаментално от останалите славянски езици със своята аналитичност. Първите опити да се написа на приказваме български стартират въз основата на говорите в днешна Македония, само че по-късно, в Цариград и Букурещ, е кодифицирана книжовна норма, основана на първо място на източните приказва, която след доста разногласия е възприета съвсем от всички в Македония. Физическото
отделяне на македонските българи от общобългарската целокупност
стартира през 1878 година и за по-голямата част от земите на „ географска” Македоия е приключено дефинитивно през 1918 година Тогава то е възприето от предците на днешните македонци като ужасна покруса.
„ Отделната история” в някаква степен стартира директно след Берлинския конгрес, когато предците ни от двете страни на границата, по думите на Кръсте Мисирков, се оказват в друго и неравностойно състояние. Това продължава в междувоенния интервал, когато Вардарска Македония е част от Кралство Югославия, само че и по време на Студената война, когато ситуацията продължава да е неравностойно, само че този път Македония е в привилегирована позиция тъй като е част от необвързана Югославия, до момента в който България деградира зад Желязната завеса. При демокрацията, геополитическото състояние на двете страни още веднъж се оказва друго като статутът на България още веднъж се оказва по-привлекателен. Страната стартира своята евроинтеграция относително рано и съумява да стане член на Европейски Съюз, до момента в който Македония затъва в блатото на Западните Балкани и след дълга обсада от страна на Гърция, се оказва блокирана и от България.
Предците на множеството от днешните
руснаци и украинци нямат сходна „ обща история”
през междинните епохи. Киев е учреден през 5 -ти или 6 -ти век. Сред историците няма единодушие дали княз Кий, на който е кръстен града, както и братята му Щек и Хорив и сестра им Либед са действителни персони, а още по-малко какви тъкмо са били те. Има славянски, ирански и даже български теории. През 8 – 9-ти век градът попада в Хазарския каганат чиято вяра е юдаизмът. В края на 9 век градът е превзет от викингите, които основават тъй наречените Киевска Рус, кръстена на името на вожда им Рюрик, именуван още Рюсик. Тя приема християнството от Константинопол, а литургичния старославянски език и кирилицата от България. През идващия век властта и културата ѝ се разгръщат над огромни региони принадлежащи на днешните Украйна, Беларус и западната част от европейска Русия, в това число региона на Москва, който тогава е обитаем с племена говорещи на мериански език, който е от угро-финската група. Той оцелява в някои села към Москва до 18 век. Определена мерианска еднаквост съществува и до през днешния ден. Руската столица е учредена през 1147 година от Юрий Долгоруки, малко преди той да стане киевски княз. Определена славянизация на мерианците стартира още по времето на Киевска Рус, само че регионът не играе някаква особена роля в „ общоруските” каузи. И дума не може да става за контакти и взаимоотношение, каквито е имало сред земите на днешна България и днешна Северна Македония.
През 13 -ти век Киев и множеството земи на Рус са завладени от татарите. В най-западните елементи на покорената империя оцеляват княжествата Галич и Волиния. Горе-долу по същото време в най-северозападните земи, в миналото подвластни на Киев, поражда Московското княжество, което не поддържа връзка с княжествата в Галиция. През 16 век последните стават част от Полско-литовската страна. Техните благородници обаче не са признати в шляхтата, а казаците отхвърлят опитите да бъдат закрепостени. Те оказват дълга опозиция, а на избрани места реализират самоуправление.
За малко Московското княжество е погълнато от Владимиро-Суздалското княжество, чийто държател Александър Невски води война с Тевтонските рицари и търси помиряване с татарите, тъй като съгласно него те желали единствено телата на неговия народ, до момента в който „ латините” желали душите им. Малко по-късно Московия се отделя и се трансформира
във васал на Ордата,
статут, който тя съумява да отхвърли след успеха над хан Мамай през 1380 година Век по-късно Московия превзема Новгородската република. През 1611 година Москва е завзета от поляците, само че те са прогонени година по-късно, след което е интронирана династията на Романовите. Постепенно Московия приема името Русия и през 17 век овладява Киев. Но и след окончателната делба на Полша през 1815 година Галиция остава отвън Руската империя. За разлика от предците на днешните българи и македонци, които като се виждали в Цариград или Букурещ се припознавали като свои, предците на днешните руснаци и украинци усещали явна етническа и езикова разлика между тях. Малцина в Украйна разглеждали присъединението си към Русия като обединяване със свои. Но тъй като и едните и другите от време на време се определяли като руси, империята класифицирала московците като „ великоруси”, а жителите на днешна Украйна като „ малоруси” или „ украинци” ( жители на покрайнините). Черноморското крайбрежие, отвоювано от Османската империя било заселено с всевъзможни жители на империята и било наричано „ Новорусия”. През 19 век на територията на днешна Украйна по едно и също време протичат разнообразни процеси. От една страна имаме „ великоруска” колонизация и съветска асимилация – най към този момент посредством възприемането на съветския език първо от образованата класа, а по-късно и от простолюдието. За разлика от българския език, който е маркер за етническа и по-късно национална принадлежност, възприемането на съветския език сходно на британския, френския и други интернационалните езици, не значи безусловно отвод от украинска еднаквост и рускоговорящите украинци не престават да се разграничават от съветските колонисти. Паралелно с това протича и развой на украинско възобновление, обвързвано с кодифицирането на украинския език. Неговите най-бележити представители са Тарас Шевченко, а по-късно Леся Украинка. В хаоса на съветското проваляне през Първата международна война Украйна афишира самостоятелност, само че по този начин и не съумява да откри цялостен надзор над своята територия. Една от аргументите „ червените” да завоюват Гражданската война е, че „ белите” се борят за „ единна и неделима Русия”, а болшевиките дават обещание на Украйна статут еднакъв на този на Русия в Съветския съюз – „ грях”, който Путин не може да елементарни.
През руския интервал
двата процеса – на русификацията и на консолидацията на украинската еднаквост не престават редом и довеждат до одобряването на украинска еднаквост на по-голямата част от територията на страната, което обаче не изключва потреблението на съветския език и общо взето липса на ненавист към „ великорусите”. Определена злост към тях се резервира единствено в западните региони, които до 1914 година са част от Австро-Унгария, а до 1939 година са под полска власт. Там болшинството продължава да приказва на украински език.
Формирането, консолидацията и рецесията на македонския народен идентитет е дълъг и комплициран развой. Макар още през 19 век да е имало хора, които да са определяли себе си като македонци, само че не българи, нищо наподобяващо българското или украинското възобновление не се вижда. Възрожденците в Македония отстояват българската еднаквост на болшинството от популацията. Книжовният български е общопризнат от освободителната организация, която си слага за цел взаимна автономност както на Македония, по този начин и на Одринско. В нея вземат участие доста българи от княжеството. Но в битките за независимост името „ Македония” придобива сакрален темперамент. Автономизмът не е единствено за камуфлаж. Той набира лична инерция. Все отново по време на войните 1912-18 година концепциите за автономност са съвсем забравени. Всички оживели участници в Илинденското въстание поддържат българската идея, само че всенародното изпитание приключва с проваляне. Десетки хиляди бягат в България и резервират своята българска еднаквост. В междувоенния интервал понятието „ македонци” за „ славянското население” е законно единствено в България, където действат доста македонски организации, борещи се за основаването на многонационална самостоятелна Македония – „ Швейцария на Балканите”. Но измежду младите, отраснали в Югославия, които приказват вкъщи на локалните диалекти, а са школувани напълно на сръбски, концепцията, че македонците не са нито сърби, нито българи придобива известност.
Днес в Русия упрекват украинците, че възраждат и оправдават фашизма и нацизма. А в Северна Македония упрекват България, че не се е разкаяла за своето „ фашистко” минало.
Нещата и в двата случая са много по-сложни. Една стереометрична фигура в никакъв случай не може да бъде изобразена в двуизмерното пространство без изкривения. В Източна Европа прекомерно дълго историографията разглеждаше Втората международна война все едно, че е почнала на 22 юни 1941 година и е едноизмерен спор сред „ фашисти” – в чиито редове влизат всички сътрудничели по какъвто и да е метод с Хитлер и „ антифашисти” – тези, които са се борели против тях. Заклинанието гласи: „ безконечен срам за първите и безконечна популярност за вторите”! И безконечен срам са всички, които се пробват да обективизират тази черно-бяла приказка! Само че обективизацията на историята е неминуем развой и заклинанията няма по какъв начин да не бъдат преодолени.
Разбира се главната причина за Втората международна война е опитът на Хитлер да построи Райх с континентални размери и расова подчиненост. Но има най-малко още два значими фактора, които стимулират дейностите на другите участници в спора. Това са съпротивата против несправедливите контракти, с които приключва Първата международна война и изцяло оправдания боязън от болшевизма.
Тъй като огромните демокрации – Англия и Франция поддържат кървавия режим на Кралство Югославия, а Съюз на съветските социалистически републики поддържа идеята на тези, които работят за одобряване на обособена от българската македонска еднаквост, македонците, за които запазването на българската еднаквост е полезност, не по своя виновност нямат други съдружници с изключение на италианските фашисти и по-късно нацистите. България прави значими старания да остане неутрална и самостоятелна, само че когато излиза наяве, че и Югославия ще се причисли към Пакта, скланя глава пред Хитлер. На 1-ви март 1941 година никой не е можел да предугади преврата на военачалник Симович и последвалата нацистка окупация на Югославия, която основава опция за
определяне на българска администрация в Македония
Но се случва тъкмо това. По-възрастните, които помнят българското ръководство от 1915-18 година посрещат българските сили в окупираната от нацистите Македония с нечуван възторг, само че българските управляващи по този начин и не намират общ език с поколението отраснало в Кралство Югославия. Въпреки всичко съпротивата в Македония е безпределно по-малка, в сравнение с тази в останалите елементи на Югославия. Както и броят на жертвите по време на войната. След войната обаче концепцията, че македонците са част от българския народ е оповестена за " фашистка” и всеки, който я е отстоявал (след Първата международна война) е разгласен за „ фашист”. За тези преди войните пък е казано, че са били македонци и българската им еднаквост беше скрита или омаловажена.
Нещо сходно следим и в Украйна. В Съветския съюз украинската еднаквост не е преследвана, само че колективизацията и политиката на „ гладомор” довежда до небивала филантропична злополука. Отвъд границата, в Полша украинците водят битка за самостоятелност с невисок интензитет и изрично не одобряват актуалната полска страна за своя. В тази обстановка и те не по своя виновност нямат други съдружници с изключение на нацистите. Когато обаче Хитлер атакува Съюз на съветските социалистически републики бързо излиза наяве, че той не е бранител на украинската идея. Неговият проект е да колонизира тъкмо тези територии. Едва когато стартират да губят войната, нацистите се обършат за помощ към украинските националисти. Последните нямат особена опция да спрат Съветската войска, само че правят етническо пречистване на поляците в западна Украйна. Някои от тях са антисемити. Но през днешния ден, вследствие на Путиновата експанзия сме очевидци на
побратимяване сред украинци и поляци,
като последните не обръщат внимание на реабилитацията на Стрпан Бандера – човек посветил живота си на война с тях.
Въпреки очевидните разлики, в връзките сред България и Северна Македония и сред Русия и Украйна има избрани паралели.
Ако руската еднаквост беше на първо място идеологическа индоктринация и по никакъв метод не изключваше украинска национална еднаквост, то нещата не стоят по този начин за актуалната „ русиянска” еднаквост, стартирана още от президента Елцин. Не единствено всеки руснак, само че и всеки чеченец, калмик, татарин и така нататък може по едно и също време с това да е и „ русиян”. Не по този начин стоят нещата с Украйна, тъй като тя е самостоятелна страна със свое огромно съветско малцинство. И колкото повече Украйна отхвърляше да се интегрира в оферти от Москва „ Руски свят”, толкоз повече Русия не виждаше решение, с изключение на да се пробва да обезсили украинската национална еднаквост – обявявайки я за подправена. Накрая Путин реши, че единственият метод
да върне Украйна в „ Руския свят”
е посредством пълномащабна, опустошителна война.
София първа призна независимостта на Македония и ѝ оказа забележителна помощ. Появата на тази нова страна доста усъвършенства геополитическото състояние на България. Но за жалост не разбрахме корените на актуалния македонски идентитет и не успяхме да изградим съдействие с днешните македонци.
Това несъмнено беше доста сложна, само че не нерешима задача.
Както видяхме до 1944 година към този момент има одобрена македонска еднаквост, в това число и измежду немалка част от популацията на България. Но под понятието „ македонци” голямото болшинство от тях схващат „ част от българския народ”. В Югославия това схващане към 1941 година към този момент е много разколебано, а след 1944 година е съвсем изчезнало. По това време Съветският съюз постанова на България да съобщи на Югославия „ интелектуалната собственост” върху понятието македонци и под него да се схваща „ един от югославските народи”. Разбира се последва интервал на всеобща агитация обвързвана с груби фалшификации на историята, само че тази пропагандна акция съумява в Македония тъй като голямото болшинство от хората умишлено или подсъзнателно търсят учредения да утвърдят своята македонска (в смисъл на небългарска) еднаквост. Несъгласните са грубо репресирани, само че те са малцина и нямат въздействие в обществото.
Новата интерпретация за това
какво е да си македонец
е призната публично и в България през 1946 година, само че тук тя не се възприема от множеството македонски българи и е изоставена през 1963 година Само за една дребна група това схващане остава доминантно и до през днешния ден. Останалите, за няколко десетилетия освен остават българи, само че и губят доста от своя македонски партикуларизъм – много мощно изявен преди Втората международна война.
България не съумя да се възползва от ветото наложено от Гърция, с цел да убеди колкото се може повече македонци, че тяхната македонска еднаквост може да бъде предпазена единствено с обективизирането на историята. Не откри „ наратив”, който да не отхвърля българските корени на болшинството македонци, само че и да показва образуването на македонския идентитет като избавителна еволюция, довела в последна сметка до самостоятелна Македония. Вместо това България влезе в клопката и одобри, че в случай че си македонец, значи не си българин. От тук до изказванието, че македонската нация е „ изкуствена”, основана от Коминтерна остава единствено една крачка и българските политически и научни елити разрешиха да бъдат показани като „ негатори” на македонската нация и оприличени на съветските отрицатели на украинската нация. България загуби и благосклонностите на доста македонци, които осъзнават своите български (според разбирането на епохата) корени. Така въздействието на България там се ограничи до една в действителност маргинална група от хора, които се дефинират като българи, само че не македонци. Настояването те да бъдат вписани в Конституцията ще обрича въздействието на България там да остане нищожно. Разбира се никой в България не си е помислял да използва принуждение против македонците, само че обърканата позиция на страната разреши мнозина край Вардар да имат вяра, че България желае да унищожи актуалния македонски идентитет и че на следващия ден в изискванията на влошена среда на сигурност може да прибегне и до приложимост на мощ, с цел да реализира това. Така
българската дипломация претърпя същинско проваляне
и напълно естествено се оказа в цялостна изолираност в границите на Европейски Съюз и НАТО. В Кремъл чакат тъкмо това.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ