В памет на Тодор Кавалджиев!
Николай Ненчев*
Идеалистът, който непоколебимо и мощно вярваше в неограничените благоприятни условия на човешкия дух и в смисъла от саможертвата в името на свободата, демокрацията и благоденствието на хората.
Страдалецът, който прекара повече от единадесет години в най-страшните комунистически лагери и затвори, не се пречупи –той се възвиси над палачите си със своята безгранична религия в положителното и неизмерима обич към хората.
Демократът, чиито правила останаха неподвластни на времето и събитията и поради които претърпя безчовечен премеждия. Колко отчаяние и тъга обаче прозира в думите му, че
болката е била доста по-силна след измененията, в сравнение с в пандиза
– поради пропилените благоприятни условия, поради алчността и изкушенията, поради неналичието на морал и честност в политиката. Той вярваше, че в случай че нещо е аморално, то не може да бъде политически вярно и в това беше праволинеен както към политическите си съперници, по този начин и към своите съидейници.
Родолюбецът, за който националните ползи бяха най-важни и над всичко. „ Всяка всеотдайност в името на отечеството е дребна! “, споделяше и всекидневно с дейностите си доказваше това. Рицар на честа, той беше хладнокръвен и пореден освен в убежденията, само че и в делата си. Излъчваше изключително достойнство и омагьосване. За него думите в никакъв случай не губеха смисъл - с магията на словото си незабелязано увличаше слушателя и със силата на познанието и персоналния си образец оставяше у него отпечатък вечно.
Въздействащ оратор, чиито увлекателни разкази за живота, изпъстрени с колорита на традициите и с вълнуващи мемоари, възкръсваха като живи ренесансови картини. За детството му в село Главан и непостижимия уморителен труд на полето още от ранна детска възраст. За локалните традиции, за морала, достойнството, любовта към земята и трудолюбието на хората. За хората от селото, които ставали още преди изгрев слънце и изкарвали добитъка с ария на уста. След непостижим петнадесет часов труд на полето се прибирали по мрачно и отново пеели.
Сега за какво всички са тъжни, питаше!
Несправедливостта, насилственото лишаване на земята от хората и политическите убийства и репресии, подтикват будния му и самостоятелен дух към битка и всеотдайност в името на свободата и демокрацията в България! Български земеделски народен съюз и Никола Петков са неговите кумири! Едва шестнадесетгодишен той основава незаконна младежка организация. Приемат собствен правилник, учат и популяризират неразрешената в тези времена опозиционна литература на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “. Организират съпротивително придвижване против властта. Разкрити са. Следва правосъден развой. Разказваше ми за обезумелия от гняв прокурор, който, обвинявайки го, крещял в лицето му, че съжалява само за това, че не е с няколко години по-възрастен, с цел да го изпрати на разстрел!
Следват дълги години в разнообразни комунистическите концлагери и затвори. Нечовешки премеждия, изтезания, унижения - неизразим апетит. И единствено едно-единствено изискване от властта! Да се откаже от политическите си убеждения с декларация и в подмяна … Свобода, обучение, кариера! Милост и снизходително отношение към околните му.
През 1997 година прочетох това, което беше останало от досието му, в това число и констатациите на офицера от Държавна сигурност за Тодор Кавалджиев: „ Не се отхвърля от политическите си убеждения. Твърд и неотстъпчив е.
Не се признава за отговорен и не се разкайва.
Високомерен е към органите на властта. Отказва да подпише декларация за отвод от политическите си убеждения и отхвърля да сътрудничи на органите на Държавна сигурност. “
Споделял ми е, че в пандиза е очаквал и е приел опцията за близка гибел и даже въображаемо се е сбогувал с околните си. Страдал е повече поради тях. Имал е изключително сърдечни връзки с майка си и сестра си. Не е изпитвал ненавист и предпочитание за възмездие към мъчителите си.
Спомням си за една негова история от плевенския затвор. В килията имало едно малко прозорче, през което, като се качи на дървения нар, можел да види нещо като парк и дребна пътечка, по която всеки ден едновременно минавала двойка - момиче и момче, които се държели за ръце. Всеки ден ги чакал да минат. Радвал им се. Питал се дали в миналото и той ще може да се разхожда свободен и да държи госпожица за ръката, тъй като в никакъв случай преди този момент не го бил правил. Само за това си разрешавал да мечтае, за друго – не смеел!
След излизането си от пандиза още веднъж е преследван. Интерниран е и работи в горско стопанство като общ служащ. Кандидатства и е признат във Висшия финансово-стопански институт в Свищов. Там в един дъждовен ден среща момиче, което нетърпеливо чака да превали, с цел да продължи пътя си. Кавалджиев без съмнение предлага чадъра си. Момичето се споделя Филарета и по-късно ще стане негова брачна половинка, която ще показа и болките, и насладите му до края на дните му!
Тодор Кавалджиев е един от първите, които излизат с заявления до Централен комитет на Българска комунистическа партия, в които се
упорства за реабилитация на Никола Петков и за възобновяване на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков ”
Декларациите са изпратени и прочетени по радио „ Свободна Европа “
През 1989 година е един от възстановителите на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков ” и негов секретар. Избран е за депутат във Велико народно събрание.
През 1996 година е определен за вицепрезидент. Имах честа да работя в предизборната му акция, а по-късно и да послужвам в кабинета му. Беше неотклонен. Никога не се оплакваше. Държеше сметка за всички държавни разноски. Отказваше да пътува в първа класа и да употребява скъпи жилища. Кабинетът на вицепрезидента се беше трансформирал в ежедневна приемна в помощ на хората. Помагаше на всички и не ги делеше на наши и ваши. При цялата му голяма ангажираност откри време и да твори – написа книги. Неуморно търсеше потърпевшите от комунизма и издаде Алманах на Българския аграрни национален съюз и неговите жертви.
Живееше и пулсираше с триумфите и болките на обществото ни. Казваше, че е богат с любовта си към хората. Недоволстваше, че пропиляваме възможностите на България. Протестираше. Не беше чут! И не беше препоръчан за втори мандат.
Докато беше вицепрезидент, бяхме в село Габарево във връзка на разкриването на всеобщ гроб и ексхумацията на избити горяни. Някои от тях съвсем деца, на по шестнадесет - седемнадесет години. По време на опелото пред тленните остатъци бях до него. Прошепна ми: „ Срам ме е! По-добре да бях измежду тях! “ Просълзи се. На връщане до София не сподели и дума!
Напусна ни безшумно, без суетност, правилен на правилата си.
* Текстът е оповестен на фейсбук страницата на създателя.
Идеалистът, който непоколебимо и мощно вярваше в неограничените благоприятни условия на човешкия дух и в смисъла от саможертвата в името на свободата, демокрацията и благоденствието на хората.
Страдалецът, който прекара повече от единадесет години в най-страшните комунистически лагери и затвори, не се пречупи –той се възвиси над палачите си със своята безгранична религия в положителното и неизмерима обич към хората.
Демократът, чиито правила останаха неподвластни на времето и събитията и поради които претърпя безчовечен премеждия. Колко отчаяние и тъга обаче прозира в думите му, че
болката е била доста по-силна след измененията, в сравнение с в пандиза
– поради пропилените благоприятни условия, поради алчността и изкушенията, поради неналичието на морал и честност в политиката. Той вярваше, че в случай че нещо е аморално, то не може да бъде политически вярно и в това беше праволинеен както към политическите си съперници, по този начин и към своите съидейници.
Родолюбецът, за който националните ползи бяха най-важни и над всичко. „ Всяка всеотдайност в името на отечеството е дребна! “, споделяше и всекидневно с дейностите си доказваше това. Рицар на честа, той беше хладнокръвен и пореден освен в убежденията, само че и в делата си. Излъчваше изключително достойнство и омагьосване. За него думите в никакъв случай не губеха смисъл - с магията на словото си незабелязано увличаше слушателя и със силата на познанието и персоналния си образец оставяше у него отпечатък вечно.
Въздействащ оратор, чиито увлекателни разкази за живота, изпъстрени с колорита на традициите и с вълнуващи мемоари, възкръсваха като живи ренесансови картини. За детството му в село Главан и непостижимия уморителен труд на полето още от ранна детска възраст. За локалните традиции, за морала, достойнството, любовта към земята и трудолюбието на хората. За хората от селото, които ставали още преди изгрев слънце и изкарвали добитъка с ария на уста. След непостижим петнадесет часов труд на полето се прибирали по мрачно и отново пеели.
Сега за какво всички са тъжни, питаше!
Несправедливостта, насилственото лишаване на земята от хората и политическите убийства и репресии, подтикват будния му и самостоятелен дух към битка и всеотдайност в името на свободата и демокрацията в България! Български земеделски народен съюз и Никола Петков са неговите кумири! Едва шестнадесетгодишен той основава незаконна младежка организация. Приемат собствен правилник, учат и популяризират неразрешената в тези времена опозиционна литература на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков “. Организират съпротивително придвижване против властта. Разкрити са. Следва правосъден развой. Разказваше ми за обезумелия от гняв прокурор, който, обвинявайки го, крещял в лицето му, че съжалява само за това, че не е с няколко години по-възрастен, с цел да го изпрати на разстрел!
Следват дълги години в разнообразни комунистическите концлагери и затвори. Нечовешки премеждия, изтезания, унижения - неизразим апетит. И единствено едно-единствено изискване от властта! Да се откаже от политическите си убеждения с декларация и в подмяна … Свобода, обучение, кариера! Милост и снизходително отношение към околните му.
През 1997 година прочетох това, което беше останало от досието му, в това число и констатациите на офицера от Държавна сигурност за Тодор Кавалджиев: „ Не се отхвърля от политическите си убеждения. Твърд и неотстъпчив е.
Не се признава за отговорен и не се разкайва.
Високомерен е към органите на властта. Отказва да подпише декларация за отвод от политическите си убеждения и отхвърля да сътрудничи на органите на Държавна сигурност. “
Споделял ми е, че в пандиза е очаквал и е приел опцията за близка гибел и даже въображаемо се е сбогувал с околните си. Страдал е повече поради тях. Имал е изключително сърдечни връзки с майка си и сестра си. Не е изпитвал ненавист и предпочитание за възмездие към мъчителите си.
Спомням си за една негова история от плевенския затвор. В килията имало едно малко прозорче, през което, като се качи на дървения нар, можел да види нещо като парк и дребна пътечка, по която всеки ден едновременно минавала двойка - момиче и момче, които се държели за ръце. Всеки ден ги чакал да минат. Радвал им се. Питал се дали в миналото и той ще може да се разхожда свободен и да държи госпожица за ръката, тъй като в никакъв случай преди този момент не го бил правил. Само за това си разрешавал да мечтае, за друго – не смеел!
След излизането си от пандиза още веднъж е преследван. Интерниран е и работи в горско стопанство като общ служащ. Кандидатства и е признат във Висшия финансово-стопански институт в Свищов. Там в един дъждовен ден среща момиче, което нетърпеливо чака да превали, с цел да продължи пътя си. Кавалджиев без съмнение предлага чадъра си. Момичето се споделя Филарета и по-късно ще стане негова брачна половинка, която ще показа и болките, и насладите му до края на дните му!
Тодор Кавалджиев е един от първите, които излизат с заявления до Централен комитет на Българска комунистическа партия, в които се
упорства за реабилитация на Никола Петков и за възобновяване на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков ”
Декларациите са изпратени и прочетени по радио „ Свободна Европа “
През 1989 година е един от възстановителите на Български земеделски народен съюз „ Никола Петков ” и негов секретар. Избран е за депутат във Велико народно събрание.
През 1996 година е определен за вицепрезидент. Имах честа да работя в предизборната му акция, а по-късно и да послужвам в кабинета му. Беше неотклонен. Никога не се оплакваше. Държеше сметка за всички държавни разноски. Отказваше да пътува в първа класа и да употребява скъпи жилища. Кабинетът на вицепрезидента се беше трансформирал в ежедневна приемна в помощ на хората. Помагаше на всички и не ги делеше на наши и ваши. При цялата му голяма ангажираност откри време и да твори – написа книги. Неуморно търсеше потърпевшите от комунизма и издаде Алманах на Българския аграрни национален съюз и неговите жертви.
Живееше и пулсираше с триумфите и болките на обществото ни. Казваше, че е богат с любовта си към хората. Недоволстваше, че пропиляваме възможностите на България. Протестираше. Не беше чут! И не беше препоръчан за втори мандат.
Докато беше вицепрезидент, бяхме в село Габарево във връзка на разкриването на всеобщ гроб и ексхумацията на избити горяни. Някои от тях съвсем деца, на по шестнадесет - седемнадесет години. По време на опелото пред тленните остатъци бях до него. Прошепна ми: „ Срам ме е! По-добре да бях измежду тях! “ Просълзи се. На връщане до София не сподели и дума!
Напусна ни безшумно, без суетност, правилен на правилата си.
* Текстът е оповестен на фейсбук страницата на създателя.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ