Николай Хайтов (1919 ~ 2002) Пазачът на овесената нива От

Николай Хайтов (1919 ~ 2002)

Пазачът на овесената равнища

От мене да го знаеш: без деца – лошо, но и с деца не е доста за предпочитане. Нито да ги имаш, нито да ги нямаш. Ей го моя: трийсетгодишен мъж, женен, с дете, работи в град, а дошел да желае от мене двеста лв. за море. Питам го: „ Не можеш ли да си ги спечелиш самичък, а ги искаш от мене? “

– Мойта заплата – вика – ми не стига.

– Ами на жена ти заплатата? Какво стана с нейната заплата, дето се хвалеше татко й на сватбата, че с тая заплата можела да ме купи с овцете. Нали, крещя, за това избра жена артилерист? (Жена му работи на ракетите, дето разрушават сякаш градушките.)

– Тя – вика – взима 100 и трийсет.

– Като взима 100 и трийсет – ще приказва за 100 и трийсет, а не за двеста. Да ми вика тя на мене „ старец “ и да приказва на майка ти, че в случай че била естествена, нямало да вземе мъж, по-голям от нея с петнайсет години… Говори, но не връща това, дето влачи от нашата, овчарската къща, в града. Не се отхвърля нито от сланина, нито от вълна и картофи.

А в нашата къща има, не е като да няма. Аз съм пастир, дамата работи в стопанството – имаме от всичко. Лани дадох на „ Родопа “ хилядо кг ягнета. Двайсет чувала са ми докарали единствено зърно!

Затуй рекох на момчето:

– Като не ти стига заплатата, махни се от града и ела при мене да пасеш овцете. Ето ти къщата, градината, ще видиш какви пари ще текнат. Ще има не за море, а за през море.

– Не ща – вика, – татко, да се връщам. Пък и дамата няма да се съгласи.

– Е, като е така дано тия двеста лв., дето ви трябват, да си ги завоюва тя.

Сетне като ми пристигнаха на посетители синът и снахата, виждам, начумерила се тя – сърдита. Рекох да я развеселя, та я запитвам какво ще пие, нима пристигна сърце на място…

– Пия – вика – бренди.

Бренди – бренди! Отивам при Душко в кръчмата, закупувам едно бренди, занасям го в къщи, черпя снахата, нека да се позасмее, но не ще. Седи ми на софрата като градоносен облак и не повдига ни главата, ни очите. Не оказа помощ, значи, брендито, да се сдобрим. „ Хайде, крещя си, ще опитам с пари. Ще им внеса за жилището, че нека да се позасмее. “ Отброих им три хиляди лв. от моите, овчарските пари. Извадих ги от книжката и правилно, че снахата поомекна, но за не повече от месец. Сетне отново се начумери и взе да ми вика „ старец “. Всичко, значи, било на вятъра. На това от горната страна, вместо да внесат парите за апартамент, купили си палатка от някакви си чехи, че да вървят с нея всяка година на море. Сетне чак разбрали, че палатката е тежка, би трябвало да се носи с кола, та му наредила да вземе на вехто една бракма и така профукаха трите хиляди лв., дето им дадох.

Хора на живота! Малко им се работи – много им се живее. Синът ми по това наподобява на чича си: дай му коли, бренди, песни и морета. Не ще овце. Ала аз няма да съм безконечен, та да му доплащам дето харчи над извоюваното. Не че годините са доста – седемдесет и първата още не съм подкарал, само че от войната дето бех измръзнал, краката ми отслабнаха, не ме държат. Докторът ми сподели, че са се отвинтили капачките на колената и не държат. Дето са мръзнали през войната, в този момент се отразява. Трябвало нови капачки да ми завинтят, нямало различен похват, единствено такива изкуствени капачки още не били измислени. Измислени били изкуствени ябълки на ставите, само че капачки нямало.

Та махни колената и краката, ами загазих със стомаха. Каквото и да хапна, тегне ми вътре като камък. Гледаха ме в болничното заведение – нищо не намират. Само се спогледват докторите. „ Дай кръв! “ „ Дай пикня! “ „ Дай това и това. “ И все си ме боли. Лошото беше, че въз тая болежка пристигна друга: идват един ден да ме видят сякаш снахата и синът. Зарадвах им се, поканих ги, седнаха ми на леглото, а снахата от общителна по-любезна: пита ме какво ми е, да ми подложи ли възглавница по-хубаво да седна, а синът все в земята гледа. По едно време пресрами се и стартира да ми приказва, че щели да си купуват кола, пък му не стигали 3000 лв.. Като сподели „ три “, жена му го пресече и сподели, че три едва ли ще стигнат, тъй като колите в този момент имали нарастване. И стартира по-късно да ми разправя, че не бивало да си държа парите в брошура, тъй като щяло сетне да се заплаща доста унаследен налог.

Разбрах за какво са се наканили да дойдат и ги отпратих, само че по-късно пък дамата дойде: тя пък с юрист – да сме направели промяна на къщата за друга, с цел да придобиела легален дял от нея… Ако станело нещо с мене.

Толкова години бях живял с тая жена и не ми се е вярвало, че за такова нещо ще се сети при смъртно състояние.

Опразниха ми тия хора сърцето, та си рекох: „ Нека пък да мра! За кого ли да пребивавам? “ И стопирах да поемам илачите. Тогава докторите ме изписаха и върнаха в село на доживяване с една зобилница прахове и церове, само че аз дадох церовете на ветеринарния, а пък той удари инжекция на кучето, да го не убият пъдарите като подозрително откъм болест.

И почнах да мра. Но сетне внезапно ми пристигна на мозъка: „ Абе, за какво съм се аз предал, та са не дигна да си изпия и изям парите, дето съм ги спестявал, вместо да ги подарявам на всякакви хрантутници? “ Тогава ме научи една лясковенка да смуча тръносливки. Те кисели, стипчиви, но смуках и знаеш ли – тебе неистина, мене истина – оправиха ме. Станах на крайници и си поех овцете. Тръгнах отново да ги паса, без да виждам тоя път кое е бранище и кое не е. А горският като ме смяташе за раково болен, не ме закачаше, въпреки че беше сербезин момче. „ Паси, вика, чичо Янаки, където искаш. На тебе ти е малко останало до края на живота, а на мене – до пенсия… “ От хубавата паша овцете се угоиха, подлудяха, а пък аз се изтощавам. Затърсих да взема чирак, само че кой юноша се съгласява в този момент да пасе овце? Да му викат „ чубанин “. Добре че на Морчев момчето се беше сбило с бригадира, та го изпъдиха и пристигна при мене… Осемдесет лв. му давах единствено да дои, че на мене ръцете ми са се вдървили от ревматизма, не мога да доя. Бех накривен още трийсет лв. да му дам, само че се разбра, че от него не става пастир. Като барне някоя овца, и в ръцете му остане половината й вълна. Свикнало желязо да бара, никак не мисли, че и овцата има душа. Та махни това ами един ден чувствам като се храня, че млякото мирише… на нещо недобро, но не разбирам на какво. На втория ден отново хапвам и отново същото. Викам си: „ Тревата ли нещо от химическия тор се промени, нещо друго ли се случи? “ Та чак на четвъртия ден видях, че не е от тревата, а от моя асистент. Заварих го да цеди надоеното мляко през някакъв парцал и като се заглеждам – потник. Свалило си потника и цеди през него прясното мляко.

– Защо, крещя, по този начин работиш? Да цедиш млякото с потник?

– То, вика, нищо му няма на потника…

– На потника – няма, но му има на млякото! Бива ли хубавото мляко да го вмирисваш ти на потник? Не те ли е позор?

Виках му, само че то дебелоглаво, пет пари не дава, та го изпъдих и проводих хабер на сина ми да пристигна, инак завършек на овчарлъка, само че той не пристигна – отидоха овцете. Дойдох си в къщи сякаш за хубаво, а то се заниза едно „ хубаво “, никому да се не случва: вървиш по двора като цапардосан, легнеш, ошашавиш се от лежане, отново станеш, преплетеш се в ногите на дамата – нахока те. А пък и за овцете ми се затъжи. Кучето в къщи вие, мъчително му и нему за овцете, дамата го пъди от двора, то се връща, аз се мъча да го защищавам, изпокарахме се с мойта Ленка, та крещя един път на Минча фелдшера: „ Дай ми отрова, че не ми се живее повече на тоя свят. “

– Срамота е – вика ми той. – Ракът те подмина, а ти отрова! Ти си навикнал да работиш, по тази причина ти е пусто и празно. Я се дръж за нещо да видиш по какъв начин ще дойдеш на себе си.

Засях тогава с овес равнищата в Мечи дол. Стана – до пояс, да ти е драго да го гледаш, единствено че го надушиха дивите свине. С пушка да пукам – не мога, тъй като мерата ни попада в ловния разплодник и е бранище, неразрешена е стрелбата. Пък те, маскарите, прасетата, усещат, че са под държавна протекция и не бягат. Отместват се малко единствено и те гледат на кръв.

Сетих се тогава да направя нещо като чучело. Взех два празни варела и ги закачих в двата края на равнищата, само че по този начин, че да могат да се клатят. Отвътре на варелите накичих чанове и тюмбелеци и така ги нагласих, че като се дръпне една сиджимка – удрят се във варела и става такава гюрултия, че мишките бягаха, камо ли прасетата. Вързах кучето в края на равнищата – то пък да лае.

Дивите свине изначало бягаха, само че сетне, проклетите, навикнаха и освен че не се плашеха, само че взеха да атакуват кучето. На два пъти се хвърляха въз него и двата пъти го отървавах с тоягата, само че на третия – бех отишъл в дерето за вода, а те го налегнаха и до момента в който му дойда на помощ – направиха го на части.

Останах самичък: през деня дремя колкото мога, а нощем си разтварям очите и подслушвам по кое време ще пропукат сухите клечки в букака, с цел да разклатя варелите и да подплаша дивите свине, само че тогава пък пристигна Ловния. Задава се един ден и стартира да ми се кара:

– Да махнеш – вика – тия варели оттука, че дивечът се нервира, инак ще ти сформира акт! Завчера – казва – една мечка си изяла дребното, от раздразнителност. Твоите варели са повода.

– Ти – викам – можеш да съставиш акт, само че варелите няма да пипна. Аз съм го сял този овес и имам правото да си го защищавам, пък на твоите мечки им дай да гълтат варелиян.

Ловният към този момент не пристигна, само че ми се случи друго: дърпам един път сиджимката и чувствам, че не се обтяга и разбирам, че е отрязана. Отивам при варелите и що да видя: всичките чанове и тюмбелеци обрани и отнесени. Помислих, че ловният е приключил тая работа, само че се разбра, че са туристи. Минавали оттука и като разбрали, че във варелите има звънци, издебнали когато съм бил в дерето за вода и ги отнесли. Срещнала ги на Челебийчето снахата, когато похлопвали едната от тътралчиците. Имало в този момент мода да си вършат битови кътчета в града и да окачват звънците по стените. Казах на пълномощника да обади на милицията, само че той ме оряза.

– Хайде – вика – бе, за два ръждиви тюмбелека да подвигаме такава патърдия. Нашето село, споделя, се развива като курортно, не трябва да пъдим туристите с такова отношение.

Разбра се, че за овеса ми никой не дава пет пари.

Както и да е – чукам в този момент варелите с една сопа и отклонявам глиганите, само че е краткотрайно. Не се знае докога ще се плашат от тоягата. Оня ден три шопара се совнаха от горната страна надолу през овеса, процепиха го и стопираха на долния му край, а сетне се обърнаха и ме загледаха с накървавени очи.

Сега изместих варела под дъба, та се затулвам зад него, когато блъскам, да ме не връхлетят откъм гърба, тъй като ги чувствам, че желаят да ме затрият. Както стана с кучето.

А от къщи дамата пратила хабер: „ Ела си! Младите са тука! “ Дошли са ни на посетители.

Но аз се сещам защо ме търсят. За парите в книжката. Снахата викала на жена ми: „ Дядо е болен и се не знае какво ще стане с него, дано да изтегли парите от пощата, с цел да не плащаме сетне наследствено право на страната. “ Много било наследственото право…

– Много – малко – рекох на дамата, – пари не давам. Който желае да живее, да завоюва!

Да завоюва, но не ще. Тоя, дето е за пастир, седи в града, а градските идват тука да ни учат по какъв начин се копае и оре. Караме пчелата да прави оцет, а мравката – мед, по тази причина от време на време медът е кисел, а оцетът – сладък.

Казвам го на тебе, на дамата нищо й не рекох. На нея й споделих, че не мога да оставя овеса на прасетата и ще се върна чак след беритба. Ако съм жив де, тъй като се не знае какво са ми скроили дивите свине. Те в този момент седят горе в шумака и се молят на свинския им бог: „ Дай, боже, тоя старец да си отиде оттука. Вземи го, боже, при себе си, а ние да нагазим овеса! “ А не мислят, че като ме няма мене – няма да има и овес. Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде. Затова някой ден ще хукнат въз мене и ще отгърмя с варела в дерето. Та чуеш ли някой ден нещо да се търкаля и дрънка, ще знаеш, че си е отишъл от тоя свят чичо ти Янаки, последният пастир и овесар!

Из: „ Хвъркатото корито “, Николай Хайтов, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1979
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002), bg.wikipedia.org