Николай Бердяев е руски философ и публицист, един от основателите

Николай Бердяев е съветски мъдрец и журналист, един от създателите на така наречен „ съветски философско-религиозен подем ”. Основните проблеми в творчеството му са свободата и любовта, а като главен акцент е изведена концепцията за „ самопознанието ”, в което Бердяев вижда единствения смисъл на всяко знание и в действителност единственото допустимо същинско знание.

Любовта е като универсална витална сила, притежаваща способността да трансформира пристрастеностите на злото в креативен пристрастености.

Любовта е ориентирана към неповторимо самостоятелно създание, към персона и при нея не е допустима подмяна. Половото увлечение позволява подмяна и не значи безусловно отношение към персона.

Любовта дефинира и опознава личността, всичко незаменимо самостоятелно, и го утвърждава за вечността, това е нейният смисъл. Но международният климат не е удобен за същинска обич, прекомерно постоянно той е гибелен за нея.

Не можеш да обичаш всички, тъй като любовта е избор.

Адът е необходим не за това да злите да получат отмъщение, а за това, че човек не трябва да бъде насилван от положителното и наложително въведен в парадайса.

Вярата в безсмъртието е не толкоз утешителна, облекчаваща живота, тя дори е страшна, ужасна религия, отегчаваща живота с безгранична отговорност. Може дори да се каже, че невярващите повече са облекчили своя живот, в сравнение с вярващите.

Добрите каузи, които са свършени не от обич към индивида и не от грижа за него, а за избавление на личната душа, напълно не са положителни. Където няма обич, там няма и положително.

Смъртта настава за нас освен тогава, когато ние умираме, само че дори и тогава, когато умират наши близки. Ние имаме в живота си опит със гибелта било и временен.

В свободата е скрита тайната на света. Бог желае независимост, и от там е произлязла нещастието на света.

Откривам, че въпреки, че живеем в един свят, в едно време, на земята ние всички сме си определили какъв брой да е високо небето.

Реалността на мита за Бога, за Духа, за Истината не може и не трябва да се потвърждава. Като нещо извънредно съкровено това допуска независимост на избора.

Ние живеем в свят на нужда, раздробеност и омраза, на парадокс и безсмислие. Но светът не се изчерпва с това положение, което е положение на падение; допустимо е и друго положение на света, само че то изисква друго схващане. Пък и нямаме учредения да твърдим, че съществува единствено един свят.

Науката дава знание за действителния свят в това положение, в което той се намира, и тя не е отговорна за упадъка на света. Науката търси истината. Но тя си има избрани граници и съществуват въпроси, които тя освен че не може да реши, само че няма правото да слага. Конфликтът се основава от деформираните искания на науката за висша власт над човешкия живот, за пълномощията й авторитетно да взема решение въпросите на религията, философията, морала, правото да дава наставления за сътворяване на духовна просвета. В реалност това, а не точната просвета води до основаване на спор. Никоя просвета не може да каже нищо по въпроса съществуват ли или не съществуват други светове. Ако науката отхвърля другите светове, то е единствено тъй като ученият, изключително изчерпателен в този даден му свят, не има независимост на духа, нужна, с цел да бъдат приети другите измерения на света. Даденият свят, този свят е непълен, както е непълен обособеният ден от нашия живот.

Гаранции за съществуването на Бог няма, човек постоянно може да се съмнява и да го отхвърля. Бог не те принуждава да го признаеш, както принуждават материалните предмети. Той е извърнат към свободата на индивида. Вярата в Бога е единствено вътрешна среща в духовния опит.

Изцяло лъжлива и унизителна е постоянно повтаряната концепция, че пред Бог индивидът е нищо. Тъкмо противоположното, би трябвало да се споделя, че пред Бог, посредством обръщането си към Бога индивидът се издига, той израства и побеждава нищото.

Бог не е мощ в естествения смисъл, която да работи в пространството и времето, не е стопанин и заповедник на света, не е и самият свят или силата, разлята в света. По-вярно ще е, в случай че кажем, че Бог е Истината и Смисълът на света, Бог е Духът и Свободата.

Човекът не може да е самодостатъчен, това би означавало, че го няма. Именно тук е тайната на човешкото битие: то потвърждава съществуването на нещо по-висше от индивида и в това е човешкото достолепие.

Бог е независимост, а не е нужда, не е власт над индивида и света, не е висша каузалност, настояща в света. Съществуването на Бог е хартата на човешките свободи, то е вътрешното опрощение на индивида в битката за независимост с природата и обществото.

Свободата не може да бъде вкоренена в природата, тя е вкоренена в Духа. Връзката на човек с Бог не е природно-битийна, а духовно-екзестенциална, дълбинна. Ако няма Бог – тогава няма и Тайна. Ако няма Тайна – светът е плосък и индивидът е двуизмерно създание, некомпетентно да изкачи върха на планината. Ако няма Бог – тогава няма и победа над гибелта, няма безконечен живот, всичко е неуместно и лишено от смисъл. Бог е пълнотата, към която индивидът няма по какъв начин да не се стреми.

Ако индивидът беше извънредно естествено и лимитирано създание, то гибелта му не би съдържала нищо трагично, трагична е единствено гибелта на безсмъртното, устремено към безкрайността създание.

Властта на техниката има една доста тежка последица за индивида, за която душата му не е задоволително пригодена. Настъпва ужасно ускорение на времето, една експедитивност, на която човек не насмогва. Нито един момент не е самоцелен, той е единствено средство за идващия момент. От индивида се изисква невероятна интензивност, която не му разрешава да се опомни. Но тези дейни мигове го вършат въздържан. Той се трансформира в средство отвън човешкия развой. Активността на човешкия дух понижава. Преценката за индивида е към този момент съгласно продуктивността му. Това е отчуждаване от човешката природа и разрушение на индивида. Развитието на духовността в индивида значи не отвърщане от природата и техниката, а тяхното преодоляване.

И до момента не е изцяло разгадана тайната на властта, тайната, посредством която нейните носители подчиняват останалите хора. Защо голям брой хора, на чиято страна е преобладаващото физическо превъзходство, са съгласни да се подчиняват на един човек или на шепа хора, в случай че те са овластени? Дори най-обикновеният служител на реда провокира по-различно възприятие от цивилния простосмъртен. Както в далечните времена, по този начин и през днешния ден хората са склонни да считат тази принадлежност към властта за помазване. Тук, несъмнено, си споделя думата и остарялата робска настройка у индивида, която не е изцяло преодоляна и при демокрациите. Неведнъж е посочвано, че властването е обвързвано с хипнозата. Държавната власт може да ръководи народа доста рационално, само че самото начало на властта е безусловно ирационално. Дарбата на властниците е в способността им за подстрекателство. Властва този, който докарва националните маси до хипнотично положение. В тези случаи колосална е ролята на пропагандата, тя е вулгарна форма на хипнотизиране. И в случай че хората не бяха склонни да се поддават на внушаемост, не се знае щеше ли да има власт, която да се задържи.

Не толкоз рационалните ползи, колкото пристрастеностите управляват хората.

Без подозрение началото на властта е обвързвано със съществуването на злото. И то в двузначен смисъл. Властта е принудена да се бори с деянията на злото – това е нейна директна функционалност. Но и тя самата сее зло и става нов извор на несгоди. И тогава е нужна нова власт, която да постави завършек на това. Но след време властта, поставила завършек на безчинствата на неприятната власт, самата става неприятна. И няма излаз от този циничен кръг.

Всяка власт, очевидно или скрито, съдържа в себе си отрова.

Целите на човешкия живот са помръкнали. Човекът е престанал да схваща защо живее и не му остава време да се замисли върху предназначението на живота. Човешкият живот е напълнен със средства за живот, трансформирали се в самоцел.

Икономиката е единствено належащо изискване и средство за човешкия живот, само че не и негова цел, нито висша полезност или определяща причина. Не мога да се занимавам с философия, в случай че нямам храна, облекла и покрив над главата си. Но философията ни минимум се дефинира от тези условия.

Величието на един народ, неговият принос в историята на човечеството се дефинират не от могъществото на страната, не от развиването на стопанската система, а от духовната просвета.

Няма нищо по-зловредно от устрема да се реализира положително с цената на всичко. Това нормално значи не лъчение на благостна сила, преобразяваща индивида и човешкото общество, а по-скоро лъчение на зловредна сила за реализирането на благостна цел.

Ужасът на човешкия живот се състои в това, че положителното се реализира благодарение на злото, истината благодарение на лъжата, хубостта – благодарение на грозотата, свободата – благодарение на насилието. За реализирането на някоя добра цел са били осъществявани висши злодеяния.

Изолацията, възгордяването, презрението неизбежно водят до крах.

Трагизмът на човешкия живот е не толкоз в спора на положителното и злото, а в спора на позитивните полезности. В името на свободата човек може да пожертва любовта, в името на обществената справедливост- да пожертва свободата, в името на жалостта може да пожертва научното си предопределение и т. н.

Принудителната жертва няма никаква стойност.

Законът може да принуди хората към правдивост, само че не може да ги принуди към приятелство. Жалостта, милосърдието, любовта са плодородни феномени на свободата, а не на насилствения закон.

В края на краищата в актуалния свят няма нито правдивост, нито независимост. Въпросът за полезностите е преместен от битка за обикновени богатства, за самата опция да се живее и оцелява. По върховете на цивилизацията се прави елементаризация, която единствено се показва за комплицирана.

Най-нужното не е най-ценното. Висшите духовни полезности изчезват, когато свободата не е ориентирана към одобряването им. Човекът е свободен да признае за действителна една доста дребна, доста повърхностна част от света, той е свободен да отхвърли свободата си.

Казват, че човек може да бъде вътрешно свободен даже и в окови, може да бъде свободен, когато го изгарят на клада. Това е по този начин. Но въпросът за вътрешната независимост е по-сложен, в сравнение с нормално си го показват, изключително когато не се интересуват от вътрешния живот на индивида. Човек може да бъде плебей освен на външния свят, само че и на самия себе си, на несъвършената си природа. Освобождаването на робите в обществото още не значи освобождение от вътрешното иго. Човекът може да стане плебей вътрешно. Това е повода революциите нормално да не доведат до основаването на ново свободно общество и постоянно да съдържат в себе си възвръщане към предходното остаряло общество.

Изродената независимост се показва само в негативното схващане, че – ето на, - мен не ме насилват. Краен израз на упадъчната независимост е „ оставете ме на мира “. Свободата напълно не е лекост, свободата е сложна и тежка. Свободата не е право, а обвързване. Либералите нормално схващат свободата като право, а не като обвързване, за тях тя значи лекост и липса на терзания. Затова свободата се трансформира в привилегия на господстващите съсловия. В по-дълбок смисъл – свободата е пълнолетието на индивида, осъзнаването на дълга пред Бог да бъдеш свободно създание, а не плебей. Свободата допуска опозиция, тя е поява на мощ. За да не бъде официална, Декларацията за правата на индивида би трябвало да е също и декларация за отговорностите на индивида и жителя. И акцентът би трябвало да бъде подложен върху индивида като духовно създание.

Истински обича свободата оня, който я утвърждава в другия. Има единствено едно мерило, с което може да се мери свободата – това е веротърпимостта, едно прекомерно рядко събитие, в случай че го разбираме в дълбочина. Крайната форма на непоносимост е фанатизмът. Фанатизмът, т.е. крайната форма на нетърпимостта, е загуба на вътрешната независимост. Фанатикът е пленен от концепцията, в която има вяра, тя стеснява съзнанието му, изтласква от него доста значими човешки положения, той престава да се владее вътрешно. Фанатикът не може да види никаква връзка сред обсебилата го концепция и свободата. Дори в тази ситуация, когато е захласнат от концепцията за свободата. Нетърпимостта, тази омекотена форма на фанатизъм, също постоянно е свиване на съзнанието, недоумение на множествеността и характерността на живота. Истината изисква независимост – независимост за оня, който я открива, и независимост за другите.

Избрано от Николай Бердяев: „ Царството на духа и царството на кесаря “, изд. Захарий Стоянов, 2002; „ Философия на свободата “, Университетско издателство Св.Климент Охридски, 1996
Снимка: dumskaya.net
Илюстрация: peyotes.ru