Да са ни живи и здрави идиотските строители на българския телевизионен език ~ Рангел ВЪЛЧАНОВ
Ние, актуалните хора,
откакто доста учим, имаме потребност доста да приказваме, вместо доста да мълчим. Общо взето, цивилизацията се извъди доста приказлива, страда от логорея, бърбори, заеква задъхана, а жестовете и мълчанието на мълчаливците тя доста постоянно посреща с пренебрежително надменност и убеденост и ги счита за елементарни селяндури. Може би по тази причина в този момент актуалната телевизионна цивилизация се вихри и кичи с по този начин наречената медийна Talk (ток) цивилизация – говореща цивилизация, лее пороища, водопади, словесна мръсотия, бълвана от дебилни полуинтелигенти, толкоз заплеснати в себе си, че у нас, в България, тия мишоци дори не си дават труда да потърсят българската дума на обичания им Talk. Не приказват, а вършат ток – токира, а тия токаджии плачат за разстрел! Както и да е! Да са ни живи и здрави идиотските строители на българския ефирен език, подкрепян от Съвет за електронни медии и от другите ТАМ, ТЕМ сходни съкращения.
Баща ми, „ селяндурът “ умееше да приказва, въпреки и рядко, само че без значение с кого приказва – с кого „ токира “ – дали със себе си, с животните или с растенията, това бяха постоянно метафизичен афоризми, сентенции, мъдри послания и изводи.
Един път, болен и прогизнал от дъжда, трепереше, само че ухилен се хвалеше:
– Да знаеш, сине, и в този момент, в случай че не умрем, в никакъв случай към този момент нема да умрем!
– Ама несъмнено доста ти е тежко с тая болест, а, тате?
– Мене ме зарежи, ти питаш ли я на заболяването какво ѝ е, щом не може да излезе на глава с мене.
– А имаш ли кръвно?
– Немам сине и не ми требе!
По едно време открих, че не вижда с едното си око:
– Какво ти е на това око?
– Карай, на една колиба като моята един прозорец й стига!
– Да, но ти не си колиба бе, тате!
– Е, добре де, замък съм, но извън съм като колиба.
За мен това бяха исторически, съдбовни изводи, като че ли изречени не от необразования шоп Петър от Кривина, а от великите пълководци Суворов, Кутузов, Нелсън и от другите определени имена на спечелилите.
По-късно, когато заболяването напълно го изяде, беше станал някъде към 30 кг, го закарах във Военна болница. А да знаете каква горделивост изпита, че бързата кола на Бързата помощ беше Мерцедес! Като победител гледаше в близост хората – нека да видят и завиждат каква кола е докарал синът му Рангел, каква кола му е поръчал. Обикаляше мерцедеса, благополучен, че най-сетне и той ще се качи на такова лъскаво знамение. Това беше първият и последният му мерцедес.
* От „ Хем Съм Сам, Хем Няма Никой ” (боклуци, обич и смешки), Рангел Вълчанов, изд. Сиела
Снимка: photo-forum.net
