Писатели и художници, които искаха произведенията им да бъдат унищожени
Независимо дали поради липса на убеденост или тъй като всички създатели са луди някаква степен, или по някоя от милионите други аргументи, редица художници и писатели през историята унищожават личните си творби или желаят те да бъдат унищожени след гибелта им – оставяйки обществеността да се чуди какви съкровища може да са изгубени по този метод.
И в случай че не се сещате за никакъв сходен образец, ето няколко.
През живота си Кафка разгласява единствено няколко по-кратки творби, които печелят непретенциозно внимание от рецензията. Измъчван от подозрения в себе си, той изгаря огромна част от другите си трудове и – съзнавайки, че така и така нежното му здраве се разклаща – моли своя добър другар и книжовен реализатор (лице, на което е поверено ръководството на непубликуваните творби на умрял автор) Макс Брод да унищожи всички незавършени ръкописи след гибелта му, без да ги чете.
Кафка умира от туберкулоза на 40-годишна възраст през 1924 година, само че Брод самосиндикално взема решение, че творбите му заслужават да бъдат споделени и се опълчва на неговите стремежи. Само и само поради това през днешния ден имаме най-важните творби на Кафка, в това число „ Процесът “ през 1925 година, „ Замъкът “ през 1926 година и „ Америка “ през 1927 година
Брод бяга от следената от нацистите Прага през 1939 година и се открива в Израел, където по-късно дава към 2/3 от творбите на Бодлианската библиотека в Оксфорд. Останалите са предадени на секретарката му Естер Хофе, а по-късно на нейните дъщери и са обект на нескончаем правосъден спор от Националната библиотека на Израел. През 2015 година съдът в Тел Авив най-сетне даде на библиотеката правото върху творбите, отключвайки още една съкровищница за феновете на Кафка.
Преди гибелта си през 1977 година Владимир Набоков оставя фрагментите от разказ, озаглавен „ Оригиналът на Лаура “, на брачната половинка си Вера, с инструкции, че би трябвало да бъдат унищожени след гибелта му. Вера обаче не се усеща способна да извърши неговите стремежи, може би парализирана от страха да не унищожи доста скъпо за света изкуство. След гибелта на Вера творбата е предадена на единствения му наследник Дмитрий, който също не е кадърен да я унищожи или разгласява и по тази причина дълги години просто пази фрагментарния разказ.
Накрая, през 2008 година към този момент остарелият Дмитрий взема решение, че е време да го разгласява и сглобява романа от многото чернови и наброски, върху които Набоков е скицирал историята. За страдание, дългото очакване приключва с антикулминация, съгласно критиците, които като цяло настояват, че може би в действителност е трябвало да бъде унищожена, както създателят бе поискал.
Успехът на комичния разказ „ Мъртви души “ (1842) спомага за одобряването на Гогол като татко на съветския натурализъм.
Той обаче е мощно набожен човек и усеща, че ориста му е да напише още две продължения на най-прочутата си творба, в които също да реализира и задачата си да изкаже по какъв начин да се живее по-праведен живот. За страдание в този миг творчеството му стартира да понижава и той работи доста години върху втора и трета част, единствено с цел да откри най-после работата си незадоволителна.
Гогол стартира да мисли, че неналичието на прогрес е знак, че Бог не утвърждава напъните му и губи чувство за цел в живота. Така, до момента в който трърси духовно упътване, попада под властта на вманиачен духовник, отец Матвей Константиновски, който през 1852 година го убеждава, че работата му фактически не е задоволително добра, и го предизвиква да изгори ръкописа на „ Мъртви души, част 2 “. Десет дни по-късно Гогол почива на 42 години.
През 1908 година, тъкмо преди да изложи огромен брой нови картини с водни градини в Париж, майсторът импресионист Клод Моне ги унищожи всичките. Създаването на картините лишава 3 години и изложбата към този момент е рекламирана и курирана, само че когато Моне преглежда работата си, той усеща, че нещо липсва. Така художникът сграбчва нож и четка за изобразяване и се нахвърля върху платната, унищожавайки минимум 15 огромни картини.
И това не е единственият път, когато подхваща толкоз фрапантни дейности. С наближаването на гибелта му той – перфекционист по природа – притегля помощта на доведената си щерка Бланш и дружно унищожават до 60 платна, които съхранява в ателието си и които не желае да бъдат част от неговото завещание.
Работата на Франсис Бейкън, един от най-влиятелните художници на 20-ти век, е предизвикателна, постоянно си играе с религиозни облици и прекрачва границите на приемливостта. През 1944 година обаче Бейкън унищожава доста от ранните си сюрреалистични творби, вярвайки, че те не показват неговия светоглед. Това слага началото на тематиката за заличаването, в която той не се опасява да унищожи всяка работа, която счита, че не дава отговор на упованията му. (В по-късните си години ще изрази известно страдание за загубата на някои от творбите си, които в ретроспекция счита, че имат качества.) За благополучие обаче Бейкън е доста плодороден художник и макар че унищожава безчет картини, много повече оцеляват. Когато почива през 1992 година, се твърди, че в ателието му са открити над 100 разрушени творби.
