Разпада ли се демокрацията у нас?
Незаобиколимият факт е, че все по-малко хора вземат присъединяване в изборния развой
За тези читатели, които се стопират единствено на заглавието и първото изречение, и минават към идната публикация: да, разпада се. Разпада се под тежестта на апатията на все по-голям дял от гласоподавателите, все по-широкото въздействие на популизма и неспособността на обичайните партии да се приспособяват към непрекъснато изменящите се действителности.
Незаобиколимият факт е, че все по-малко хора вземат присъединяване в изборния развой. Историческият обзор обособява няколко стадия на развиване на изборната интензивност у нас - през 90-те години тя е извънредно висока, в огромна степен в резултат на промяната на режима и еуфорията от измененията. В идващите две десетилетия интензивността се задържа в диапазона 50-55% (ако оставим настрани изборите за европейски парламент, които обичайно притеглят по-малко интерес) - релативно ниско за страна с рекламация за развита народна власт, само че към момента надалеч от притеснителното. Изборната серпантина, почнала след пандемията обаче донесе спад със приблизително 10 пункта от предходните нива - към 40% на множеството избори след 2020 година, до малко над 1/3 на последните, провели се предходната неделя.
Причината, заради която демокрацията въобще съществува е с цел да даде достъп на жителите си до лост, с който да въздействат на процеса на взимане на групови решения. В актуалната обстановка обаче над 2/3 от тези, които имат това право у нас непринудено се отхвърлят от него. Причините, наподобява, са най-общо две: първата е, че измежду поредност от парламентарни избори, които не съумяват да доведат до устойчиво ръководство на масата от гласоподавателите им е омръзнало да се разхождат до урните, очаквайки че още веднъж няма да има позитивен резултат. Другата, и надалеч по-притеснителна, е че значително хора към този момент не намират този модел на ръководство изначално за подобаващ, и надлежно бойкотират присъединяване в него.
Този извод е в ясно благозвучие със сериозния растеж на изборните резултати на антисистемните популистки партии, които взети дружно получават над 24% от гласовете. Основният им мотор е отричането както на демократичната народна власт, по този начин и на осъзнатия разумен избор на България да бъде част от групата на европейските и натовските страни. Това, несъмнено, върви с фаворизиране на властническия модел на ръководство, комбиниран с увлечение към Русия и съдружниците ѝ, въпреки видимо пакетиран като " личен път " или " интереса на елементарния човек ". Тази група гласоподаватели - дружно със забележителен дял от негласуващите - би предпочела цялостна смяна на модела и преориентиране на страната, което няма по какъв начин да се дефинира по различен метод с изключение на като разпад на демокрацията.
В такива случаи е редно да се потърсят и виновниците. Негласувалите най-вероятно имат причина за това, а хората с анти-либерални полезности - причина, заради която не имат вяра в демократичната народна власт. Вероятно част от негласувалите са удовлетворени от положението на нещата до степен да не търсят нито " наказване ", нито " смяна " ; същите може и да смятат, че като цяло всички съществени играчи на политическия терен са еднообразно допустими и не биха заплашили триумфа на бизнеса им или качеството на персоналния им живот. Но в следствие виждаме некадърност на обичайните, " систематични " партии да убедят все по-голям дял от електората, че заслужават доверие да ръководят и че са в положение по някакъв метод да допринесат за подобряването на средата и благосъстоянието. Ако партиите неведнъж и дълготрайно се провалят в тази си задача, целият развой на представителна народна власт се изпразва от наличие - в случай че няма кой да бъде определен, няма смисъл от избори.
Разбира се, разпадът на демокрацията у нас под натиска на апатията, популизма и неадекватността на партиите надалеч не е неминуем. За да бъде избегнат обаче е належащо всички участници в политическия развой да положат неимоверното изпитание и да покажат, че могат да ръководят за реализация на хрумвания и цели, разнообразни от властта сама за себе си.
* е част от екипа на ИПИ от 2017 година Преди това е работил като кореспондент в " Икономедия " с фокус върху интернационалните стопански връзки, изключително в Източна Европа. Бил е създател в уеб страниците " Инфограф " и ЕКИП. В рамките на ИПИ работи по тематиките за бедността и неравенството, пазара на труда, образованието и районното развиване.
Има магистърска степен по сравнителна политология от университета в Тарту, Естония и бакалавърска степен от Софийския университет. Фокусът на академичната му активност е върху въздействието на икономическото развиване и динамичност върху изборните резултати и доверието в ръководещите партии.
Статията от бюлетина на ИПИ е публикувана
За тези читатели, които се стопират единствено на заглавието и първото изречение, и минават към идната публикация: да, разпада се. Разпада се под тежестта на апатията на все по-голям дял от гласоподавателите, все по-широкото въздействие на популизма и неспособността на обичайните партии да се приспособяват към непрекъснато изменящите се действителности.
Незаобиколимият факт е, че все по-малко хора вземат присъединяване в изборния развой. Историческият обзор обособява няколко стадия на развиване на изборната интензивност у нас - през 90-те години тя е извънредно висока, в огромна степен в резултат на промяната на режима и еуфорията от измененията. В идващите две десетилетия интензивността се задържа в диапазона 50-55% (ако оставим настрани изборите за европейски парламент, които обичайно притеглят по-малко интерес) - релативно ниско за страна с рекламация за развита народна власт, само че към момента надалеч от притеснителното. Изборната серпантина, почнала след пандемията обаче донесе спад със приблизително 10 пункта от предходните нива - към 40% на множеството избори след 2020 година, до малко над 1/3 на последните, провели се предходната неделя.
Причината, заради която демокрацията въобще съществува е с цел да даде достъп на жителите си до лост, с който да въздействат на процеса на взимане на групови решения. В актуалната обстановка обаче над 2/3 от тези, които имат това право у нас непринудено се отхвърлят от него. Причините, наподобява, са най-общо две: първата е, че измежду поредност от парламентарни избори, които не съумяват да доведат до устойчиво ръководство на масата от гласоподавателите им е омръзнало да се разхождат до урните, очаквайки че още веднъж няма да има позитивен резултат. Другата, и надалеч по-притеснителна, е че значително хора към този момент не намират този модел на ръководство изначално за подобаващ, и надлежно бойкотират присъединяване в него.
Този извод е в ясно благозвучие със сериозния растеж на изборните резултати на антисистемните популистки партии, които взети дружно получават над 24% от гласовете. Основният им мотор е отричането както на демократичната народна власт, по този начин и на осъзнатия разумен избор на България да бъде част от групата на европейските и натовските страни. Това, несъмнено, върви с фаворизиране на властническия модел на ръководство, комбиниран с увлечение към Русия и съдружниците ѝ, въпреки видимо пакетиран като " личен път " или " интереса на елементарния човек ". Тази група гласоподаватели - дружно със забележителен дял от негласуващите - би предпочела цялостна смяна на модела и преориентиране на страната, което няма по какъв начин да се дефинира по различен метод с изключение на като разпад на демокрацията.
В такива случаи е редно да се потърсят и виновниците. Негласувалите най-вероятно имат причина за това, а хората с анти-либерални полезности - причина, заради която не имат вяра в демократичната народна власт. Вероятно част от негласувалите са удовлетворени от положението на нещата до степен да не търсят нито " наказване ", нито " смяна " ; същите може и да смятат, че като цяло всички съществени играчи на политическия терен са еднообразно допустими и не биха заплашили триумфа на бизнеса им или качеството на персоналния им живот. Но в следствие виждаме некадърност на обичайните, " систематични " партии да убедят все по-голям дял от електората, че заслужават доверие да ръководят и че са в положение по някакъв метод да допринесат за подобряването на средата и благосъстоянието. Ако партиите неведнъж и дълготрайно се провалят в тази си задача, целият развой на представителна народна власт се изпразва от наличие - в случай че няма кой да бъде определен, няма смисъл от избори.
Разбира се, разпадът на демокрацията у нас под натиска на апатията, популизма и неадекватността на партиите надалеч не е неминуем. За да бъде избегнат обаче е належащо всички участници в политическия развой да положат неимоверното изпитание и да покажат, че могат да ръководят за реализация на хрумвания и цели, разнообразни от властта сама за себе си.
* е част от екипа на ИПИ от 2017 година Преди това е работил като кореспондент в " Икономедия " с фокус върху интернационалните стопански връзки, изключително в Източна Европа. Бил е създател в уеб страниците " Инфограф " и ЕКИП. В рамките на ИПИ работи по тематиките за бедността и неравенството, пазара на труда, образованието и районното развиване.
Има магистърска степен по сравнителна политология от университета в Тарту, Естония и бакалавърска степен от Софийския университет. Фокусът на академичната му активност е върху въздействието на икономическото развиване и динамичност върху изборните резултати и доверието в ръководещите партии.
Статията от бюлетина на ИПИ е публикувана
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ