Невена Митрополитска: Хората са способни да моделират миналото, както си искат
Невена Митрополитска е създател на романите " Анна и планината " (2015), " Дарът " (2019) и " По релсите " (2021). Тя е приключила съветска и британска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ", библиотекознание и осведомителни науки в Université de Montréal. От 2002 година живее със фамилията си в Канада.
" Дневник препубликува от изявлението на Катя Атанасова с Невена Митрополитска. Заглавието е на редакцията.
Преди появяването на една книга създателят постоянно извървява някакъв път към нея. Какъв беше вашият към " По релсите "?
- Както съм написала и в предговора, пътят ми към тази книга стартира доста от дълго време, още в далечната 1985 година, когато посетих Аушвиц, тогава прочут ни като Освиенцим, в границите на учебна екскурзия. В моята група тогава беше и едно момиче от по-горния випуск - Матилда Мешуламова. Няколко години по-късно с нея се оказахме колежки в университета, станахме приятелки и се срещнах с родителите ѝ. Баща ѝ, Маир Мешулам, беше кюстендилски евреин, един от тези, за които влаковете, които е трябвало да ги откарат в Полша, са били подготвени на гарата.
После аз последвах Матилда в Монреал, родителите ѝ също се преселиха при нея. Вече живеехме в един град с тях, което след това доста ми оказа помощ за изследванията ми, само че аз трябваше да извървя и един различен път: първо към перото, което ми лиши години, и след това към тази тематика, която зрееше в мен още от визитата ми в Аушвиц. Не смеех да посегна към нея. " По релсите " е третият ми разказ. Мислех това да бъде тематиката на втория, само че тогава просто не посмях. Много е отговорно, трябваше да интервюирам и да пиша за мощно травмирани хора по мъчителен за тях въпрос.
Освен това аз не съм от еврейски генезис, трябваше да пиша за свят, който не познавах, и имаше огромна възможност да не го схвана и да звуча подправено. Както и да е, заех се първо с това, което стана тематика на втория ми разказ, изгубих няколко скъпи години, през които хората, които можеха да ми опишат за тези събития, си отиваха, само че пък може би съм придобила повече писателска умелост. Накрая стигнах и до тази тематика. Доколко съм се справила, читателите ще кажат.
До каква степен тези персонални мемоари, а и прекарвания повлияха върху сюжета на романа?
По релситеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
- Аз съм от създателите, които, като пишат, се пробват да се отстранят от личната си персона, с цел да заживеят по-пълноценно в кожата на героите си. Но несъмнено, не е допустимо да се изтриеш изцяло - постоянно нещо от моите мемоари и прекарвания се просмуква в текста. До каква степен съм постигнала това премахване, ми е мъчно да преценява.
Движите се през времето. От една страна, в годините преди, по време и след Втората международна война, а от друга - в днешното, 2014-2015 година Как предишното въздейства на настоящето и би ли могло настоящето да повлияе на визията ни за предишното?
- Миналото при всички случаи въздейства на настоящето, само че и ние постоянно стоим пред избор: по какъв начин да се отнасяме към него, до каква степен да му позволим да дефинира живота ни. Някои се пробват да спрат да мислят за него, с цел да не ги тормози, само че това е най-сигурният метод то постоянно да ги преследва. Възможно е и друго: да го погледнем, колкото и да е трудно това за нас, да го приемем и да се опитаме да извлечем от него някакви поучения. Това е по-трудната, само че по-здрава реакция.
И това важи както за хората, по този начин и за народите. А по отношение на това дали може настоящето да повлияе на визията ни за предишното, аз непрестанно се увещавам, че хората и обществата са способни да моделират предишното, както си желаят. Все едно предишното е пластилин, от който създават световете, които желаят да са съществували. Факти могат да се намерят за всяка теза и историците, пък и всеки човек сортират тези, които са им комфортни, и по този начин се аргументират.
Ето да вземем за пример не толкоз далечния социализъм - едни го помнят като парадайс, в който всички са били сити и задоволени, а други - като концентрационен лагер. И всеки е уверен в правотата си и може да дава до пристъп образци в поддръжка на изказванието си. Ето по този начин посредством нашата настройка в настоящето ние " сътворяваме " едно или друго минало.
Освен роман за историите на две дами - баба и внучка, романът ви някак се " стопира " на връзките им. До каква степен беше значимо за вас да разкриете тези връзки сред поколенията?
- За мен постоянно връзките сред героите, както и техните мисли и усеща, стоят в центъра - без значение какъв брой съдбовна е историческата ера и какъв брой значими са обществените проблеми, за които става дума. Така че връзките сред поколенията несъмнено бяха значими за мен. При това става въпрос както за връзката на една бабичка и внучката ѝ, тийнейджърка, в съвремието, по този начин и за разрива сред поколенията в еврейските (а и не само) фамилии в първата половина на предишния век: религиозните и привързани към фамилните полезности татковци и дядовци и инфектираните от новите тогава хрумвания техни наследници.
Би било отлично, в случай че опитът на старите генерации послужи градивно в живота на наследниците. Но това го виждам повече като добиване на поука, на мъдрост, даже на убеденост, че щом те са се справили, ще можеш и ти, в сравнение с като следване на подготвени модели на живот и мислене. За да го реализираме, би трябвало да не стопираме да поддържаме връзка един с различен, колкото и от време на време да ни идва инстинктивно да се затворим, с цел да не ни наранят.
Много основни моменти от историята на евреите в България участват в " По релсите ", вплетени в персоналната история на вашата героиня Ребека. Доколко за вас беше значима историческата истина в този персонален роман?
- Историческата истина беше значима за мен - доста деликатно се отнасях към обстоятелствата. Има глави, най-много в историческата част, когато съм следвала събитията по часове, с присъединяване на действително съществували персони с същинските им имена. Включила съм колкото мога повече документирани обстоятелства. Както загатвам най-после, в романа няма измислени цитати от песни, вестникарски цитати, имена на филми и така нататък И въпреки всичко това в романа е единствено декор. Фон, който съм се пробвала да направя оптимално меродавен, само че основното е вътрешният мир и връзките сред основните герои, които са напълно фикционални. Това е произведение на художествената литература, а не документалистика.
Има един доста значим съгласно мен проект във вашия разказ - всекидневието, дребните неща, ритуалите на деня, песните, обичаите, разбиранията за живота Защо толкоз детайлно ги представяте?
- Исках този мой фикционален свят да бъде достоверен. Да подкрепям по-дълго у читателя илюзията, че това, което чете, е истина. Да му оказа помощ да потъне в моята приказка и да ѝ повярва.
Важна ли е съгласно вас еврейската тематика в литературата през днешния ден? И с какво?
- Еврейската тематика, Втората международна война и Холокоста напряко бих ги определила като фешън тематика през днешния ден в западната литература. Моите аргументи да се заема с тази тематика към този момент ги обясних, а и поради актуалната сюжетна нишка моят разказ не може да се дефинира като исторически. Не мога да си обясня засиления интерес към тази тематика тъкмо в този момент. Дали създателите намират някакви прилики сред тези времена и актуалната ера, по-скоро епохата преди КОВИД, защото тези процеси започнаха по-рано? Дали не са могли да намерят задоволително драматизъм в съвремието? Нямам отговор.
Живеете в Канада. Познава ли канадската аудитория българската литература, някои наши писатели, превеждани ли са там?
- Все още не съм срещала канадец, който да е чел български създател. Но не отдавайте огромно значение на този факт: канадците, които познавам по-добре, са интелигентни хора, само че не са от литературните среди. По мотив на въпроса ви направих информация в каталога на най-голямата библиотека в Квебек - Grande bibliothèque, и видях, че разполага с романа " Доклад на зелената амеба на химическия молив " на Велина Минкова, " Усмивката на кучето " от Димана Трънкова, " Вундеркинд " на Николай Грозни, " Под игото " и някои други, само че те са издадени от френски издателства.
А какво бихте ни споделили за актуалната канадска литература? Дали и нея, както и нашата, можем да причислим към така наречен дребни литератури?
- Доста от дълго време взех решение да чета художествена литература единствено на български, с цел да го подкрепям на положително равнище. Така че самоуверено мога да кажа, че не познавам добре канадската литература. С дребни изключения, канадските създатели, които познавам, съм ги чела в превод на български. Но това не е задоволително, с цел да синтезирам за канадската литература.
Работите ли над нова книга?
- Все още съм при започване на изследванията и в този момент паниките ми са за това дали ще съумея да събера задоволително информация, по какъв начин хем да се срещна с повече хора и да им задам въпроси, хем да не им отегчавам, по какъв начин да установя първия контакт с тях и така нататък Опитвам се да се укротявам с това, че при започване на работата по всеки мой разказ е било по този начин, че най-после съм научавала каквото ми е било нужно и нещата са се намествали. Но напрежението остава.
Творческите ми планове са напълно общи, да не преставам да описвам историите, които желая да опиша. Не си задавам периоди, нито мечтан брой написани романи. Просто желая да не преставам да върша това, което обичам.
Какво бихте споделили на читателите, на които им следва среща с " По релсите ". Защо да прочетат книгата?
Анна и планинатаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
- Не тръгвайте с високи упования. Отпуснете се и ми позволете да ви поведа из криволиченията на моята приказка. В нея може би ще намерите нещо, което да почувствате персонално ваше. Може би ще си отговорите на въпрос или ще си зададете доста нови.
И най-после - какво в днешния свят най-вече ви радва и какво най-вече ви тревожи?
- Най-много ме радва, че още веднъж се раждат деца и те въодушевено потеглят да откриват света, също както сме го правили ние и нашите родители, и предци. А ме тревожи това, че и те, моите деца в това число, ще падат, ще поемат по задънени улици и ще страдат, а аз няма да мога постоянно да им оказвам помощ.
" Дневник препубликува от изявлението на Катя Атанасова с Невена Митрополитска. Заглавието е на редакцията.
Преди появяването на една книга създателят постоянно извървява някакъв път към нея. Какъв беше вашият към " По релсите "?
- Както съм написала и в предговора, пътят ми към тази книга стартира доста от дълго време, още в далечната 1985 година, когато посетих Аушвиц, тогава прочут ни като Освиенцим, в границите на учебна екскурзия. В моята група тогава беше и едно момиче от по-горния випуск - Матилда Мешуламова. Няколко години по-късно с нея се оказахме колежки в университета, станахме приятелки и се срещнах с родителите ѝ. Баща ѝ, Маир Мешулам, беше кюстендилски евреин, един от тези, за които влаковете, които е трябвало да ги откарат в Полша, са били подготвени на гарата.
После аз последвах Матилда в Монреал, родителите ѝ също се преселиха при нея. Вече живеехме в един град с тях, което след това доста ми оказа помощ за изследванията ми, само че аз трябваше да извървя и един различен път: първо към перото, което ми лиши години, и след това към тази тематика, която зрееше в мен още от визитата ми в Аушвиц. Не смеех да посегна към нея. " По релсите " е третият ми разказ. Мислех това да бъде тематиката на втория, само че тогава просто не посмях. Много е отговорно, трябваше да интервюирам и да пиша за мощно травмирани хора по мъчителен за тях въпрос.
Освен това аз не съм от еврейски генезис, трябваше да пиша за свят, който не познавах, и имаше огромна възможност да не го схвана и да звуча подправено. Както и да е, заех се първо с това, което стана тематика на втория ми разказ, изгубих няколко скъпи години, през които хората, които можеха да ми опишат за тези събития, си отиваха, само че пък може би съм придобила повече писателска умелост. Накрая стигнах и до тази тематика. Доколко съм се справила, читателите ще кажат.
До каква степен тези персонални мемоари, а и прекарвания повлияха върху сюжета на романа?
- Аз съм от създателите, които, като пишат, се пробват да се отстранят от личната си персона, с цел да заживеят по-пълноценно в кожата на героите си. Но несъмнено, не е допустимо да се изтриеш изцяло - постоянно нещо от моите мемоари и прекарвания се просмуква в текста. До каква степен съм постигнала това премахване, ми е мъчно да преценява.
Движите се през времето. От една страна, в годините преди, по време и след Втората международна война, а от друга - в днешното, 2014-2015 година Как предишното въздейства на настоящето и би ли могло настоящето да повлияе на визията ни за предишното?
- Миналото при всички случаи въздейства на настоящето, само че и ние постоянно стоим пред избор: по какъв начин да се отнасяме към него, до каква степен да му позволим да дефинира живота ни. Някои се пробват да спрат да мислят за него, с цел да не ги тормози, само че това е най-сигурният метод то постоянно да ги преследва. Възможно е и друго: да го погледнем, колкото и да е трудно това за нас, да го приемем и да се опитаме да извлечем от него някакви поучения. Това е по-трудната, само че по-здрава реакция.
И това важи както за хората, по този начин и за народите. А по отношение на това дали може настоящето да повлияе на визията ни за предишното, аз непрестанно се увещавам, че хората и обществата са способни да моделират предишното, както си желаят. Все едно предишното е пластилин, от който създават световете, които желаят да са съществували. Факти могат да се намерят за всяка теза и историците, пък и всеки човек сортират тези, които са им комфортни, и по този начин се аргументират.
Ето да вземем за пример не толкоз далечния социализъм - едни го помнят като парадайс, в който всички са били сити и задоволени, а други - като концентрационен лагер. И всеки е уверен в правотата си и може да дава до пристъп образци в поддръжка на изказванието си. Ето по този начин посредством нашата настройка в настоящето ние " сътворяваме " едно или друго минало.
Освен роман за историите на две дами - баба и внучка, романът ви някак се " стопира " на връзките им. До каква степен беше значимо за вас да разкриете тези връзки сред поколенията?
- За мен постоянно връзките сред героите, както и техните мисли и усеща, стоят в центъра - без значение какъв брой съдбовна е историческата ера и какъв брой значими са обществените проблеми, за които става дума. Така че връзките сред поколенията несъмнено бяха значими за мен. При това става въпрос както за връзката на една бабичка и внучката ѝ, тийнейджърка, в съвремието, по този начин и за разрива сред поколенията в еврейските (а и не само) фамилии в първата половина на предишния век: религиозните и привързани към фамилните полезности татковци и дядовци и инфектираните от новите тогава хрумвания техни наследници.
Би било отлично, в случай че опитът на старите генерации послужи градивно в живота на наследниците. Но това го виждам повече като добиване на поука, на мъдрост, даже на убеденост, че щом те са се справили, ще можеш и ти, в сравнение с като следване на подготвени модели на живот и мислене. За да го реализираме, би трябвало да не стопираме да поддържаме връзка един с различен, колкото и от време на време да ни идва инстинктивно да се затворим, с цел да не ни наранят.
Много основни моменти от историята на евреите в България участват в " По релсите ", вплетени в персоналната история на вашата героиня Ребека. Доколко за вас беше значима историческата истина в този персонален роман?
- Историческата истина беше значима за мен - доста деликатно се отнасях към обстоятелствата. Има глави, най-много в историческата част, когато съм следвала събитията по часове, с присъединяване на действително съществували персони с същинските им имена. Включила съм колкото мога повече документирани обстоятелства. Както загатвам най-после, в романа няма измислени цитати от песни, вестникарски цитати, имена на филми и така нататък И въпреки всичко това в романа е единствено декор. Фон, който съм се пробвала да направя оптимално меродавен, само че основното е вътрешният мир и връзките сред основните герои, които са напълно фикционални. Това е произведение на художествената литература, а не документалистика.
Има един доста значим съгласно мен проект във вашия разказ - всекидневието, дребните неща, ритуалите на деня, песните, обичаите, разбиранията за живота Защо толкоз детайлно ги представяте?
- Исках този мой фикционален свят да бъде достоверен. Да подкрепям по-дълго у читателя илюзията, че това, което чете, е истина. Да му оказа помощ да потъне в моята приказка и да ѝ повярва.
Важна ли е съгласно вас еврейската тематика в литературата през днешния ден? И с какво?
- Еврейската тематика, Втората международна война и Холокоста напряко бих ги определила като фешън тематика през днешния ден в западната литература. Моите аргументи да се заема с тази тематика към този момент ги обясних, а и поради актуалната сюжетна нишка моят разказ не може да се дефинира като исторически. Не мога да си обясня засиления интерес към тази тематика тъкмо в този момент. Дали създателите намират някакви прилики сред тези времена и актуалната ера, по-скоро епохата преди КОВИД, защото тези процеси започнаха по-рано? Дали не са могли да намерят задоволително драматизъм в съвремието? Нямам отговор.
Живеете в Канада. Познава ли канадската аудитория българската литература, някои наши писатели, превеждани ли са там?
- Все още не съм срещала канадец, който да е чел български създател. Но не отдавайте огромно значение на този факт: канадците, които познавам по-добре, са интелигентни хора, само че не са от литературните среди. По мотив на въпроса ви направих информация в каталога на най-голямата библиотека в Квебек - Grande bibliothèque, и видях, че разполага с романа " Доклад на зелената амеба на химическия молив " на Велина Минкова, " Усмивката на кучето " от Димана Трънкова, " Вундеркинд " на Николай Грозни, " Под игото " и някои други, само че те са издадени от френски издателства.
А какво бихте ни споделили за актуалната канадска литература? Дали и нея, както и нашата, можем да причислим към така наречен дребни литератури?
- Доста от дълго време взех решение да чета художествена литература единствено на български, с цел да го подкрепям на положително равнище. Така че самоуверено мога да кажа, че не познавам добре канадската литература. С дребни изключения, канадските създатели, които познавам, съм ги чела в превод на български. Но това не е задоволително, с цел да синтезирам за канадската литература.
Работите ли над нова книга?
- Все още съм при започване на изследванията и в този момент паниките ми са за това дали ще съумея да събера задоволително информация, по какъв начин хем да се срещна с повече хора и да им задам въпроси, хем да не им отегчавам, по какъв начин да установя първия контакт с тях и така нататък Опитвам се да се укротявам с това, че при започване на работата по всеки мой разказ е било по този начин, че най-после съм научавала каквото ми е било нужно и нещата са се намествали. Но напрежението остава.
Творческите ми планове са напълно общи, да не преставам да описвам историите, които желая да опиша. Не си задавам периоди, нито мечтан брой написани романи. Просто желая да не преставам да върша това, което обичам.
Какво бихте споделили на читателите, на които им следва среща с " По релсите ". Защо да прочетат книгата?
- Не тръгвайте с високи упования. Отпуснете се и ми позволете да ви поведа из криволиченията на моята приказка. В нея може би ще намерите нещо, което да почувствате персонално ваше. Може би ще си отговорите на въпрос или ще си зададете доста нови.
И най-после - какво в днешния свят най-вече ви радва и какво най-вече ви тревожи?
- Най-много ме радва, че още веднъж се раждат деца и те въодушевено потеглят да откриват света, също както сме го правили ние и нашите родители, и предци. А ме тревожи това, че и те, моите деца в това число, ще падат, ще поемат по задънени улици и ще страдат, а аз няма да мога постоянно да им оказвам помощ.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ