Най-важната работа на децата - играта
Неконтролираната, свободна игра е най-важната активност за едно дете. Тя е неговият метод да учи за физическия свят в най-хубавата допустима форма - посредством откривателство. Следващият стадий е прочут и на възрастните в техните житейски уроци - опит-грешка/успех-опит. При децата това са самоинициирани решения да създадат нещо неправено до тогава, да опитат нещо неопитвано, да се хвърлят в незнайното. И те го вършат по най-хубавия метод - без задръжки и скупули. Нeконтролираната игра дава време на детето единствено да осмисли резултата от опита като факт, само че и като рефлексия в себе си - по какъв начин това го кара да се усеща. Съответно то добива опит, както за физическата действителност, по този начин и за своя вътрешен свят.
Детската игра е непрекъснато разширение, напредък на силите и опциите, само че по този начин, че детето единствено, в свое движение и възприятие, стига по-далеч, тича по-бързо, катери се по-високо. Това дава еуфорично възприятие на победа, на насърчаване (вчера не можех да се покатеря до този клон, само че през днешния ден към този момент мога). Чувство, което то би трябвало да търси през целия си живот - това, което прави, работи като възрастен, би трябвало да го прави и благополучен. Отборната игра, като положителния остарял мач, националната топка или волейбол, тренира груповата реакция, толерантността, компромисите. Излизат водачите, почитателите, ауtсайдерите. Това е непосредствена експресия на темперамента, която не трябва да се потиска с наша интервенция. Но при тревожни сигнали - експанзия, ниско самочувствие, меланхолия - естествено, че би трябвало да реагираме. Но няма по какъв начин да забележим подобен сигнал, в случай че не оставяме децата свободно да играят, нали?
В днешно време свободната игра е цялостен разкош и децата даже не осъзнават от какво възрастните ги лишаваме. Когато вършим безкрайните им графици, когато се месим за всяко нещо на площадката, когато даже не ги водим за няколко часа в парка или отвън града. Съответно технологиите печелят с достъпността си и светът на децата става все по-малък, въпреки видимо да е доста необятен. От друга страна, различни педагогичен способи наподобява като че ли подтикват детското развиване, изключително на по-малките деца, само че отново ги слагат в скица на надзор - родителят избира кое занятие да предложи. Разбира се, и Монтесори, и Валдорфската методика повеляват, че в случай че детето не демонстрира интерес към някое занятие, не би трябвало да го принуждаваме.
Ето по какъв начин играта - това най-есенциално и значимо нещо за децата, става все по-опосредствена, следена, независеща от волята и поривите на детето. Какво можем да променим?
Да прекарваме повече време с тях в игра, като ги оставяме те да вземат решение. Звучи елементарно, само че на процедура е необикновено предизвикателство...за нас. Бързите обороти, в които се движим, тласъците и конкуренцията, ни крат да забравяме какво значи да правиш нищо, да бездействаш, да се отпуснеш и да " бъдеш малоумен " от време на време. Колкото повече време прекарваме в игра с децата, толкоз по-свободни сме и ние, доближаваме се до простички неща, сближаваме се, опознаваме ги. Стимулраме позитивната им самокритика с добре прицелено утвърдени и рецензия.
Да спрем да се месим в игрите им. Добре, отиваме в парка с други родители и деца. Те стартират да тичат, провеждат си някаква игра. Ние, вместо да си приказваме и да си поддържаме връзка, започваме да ги ръководим и да ги ограничаваме: " Няма ли друго на какво да играете?, " Какви са тия нелепости? ", " Не ходете там, не правете това ". Ако не съществува заплаха, децата нямат потребност от нашите упътвания за всяка стъпка. Нека просто ги оставим на мира. Всяка друга тяхна минута е под наш надзор, този на учители, на обществото.
Да ги учим да споделят за игрите си с нас. " На какво играхте в градината?, " Измислихте ли някоя нова игра?, " С кого си игра през днешния ден? " е част от наложителния " пресечен разпит " в края на всеки ден. И дано ги слушаме деликатно. Техните модели са постоянно многозначителни - за умственото им развиване, истинска мисъл, емпатия, прочувствена просветеност. Без да даваме оценки като " Това е жалко ", даже и да го мислим, можем да ги хвалим, проучваме кавгите и сдобряванията им, резултатите.
Да ги оставяме да бъркат и да опознават риска. В опита си да предпазим децата от рискове - нещо обикновено за всеки родител - ние ги изолираме напълно от рискова среда, в която е потребно да стигат от време на време. Опасностите са метод те да опознават и да изпитват личните си сили, да уголемяват опциите си, да опитат и да познават инстинктите си, адреналина.
Да редуваме следена, разрастваща игра с педагогическа цел, която ние предлагаме, със свободна. Децата обичат да имат независимост, само че обичат и да имат дадени от нас тласъци, в които да съумяват и да заслужат утвърждението на престижите си. Нека им предлагаме " умни " игри за фината моторика, логиката, сензорното развиване, само че и да ги оставяме на мира. Да се занимават сами. И най-важното - да ги оставяме умерено да скучаят.
Да не бързаме да пораснат. Приема се, че в края на детството - 10-11 година не играят. Те повече учат, включват се в света на огромните, поддържат връзка между тях, вместо да тичат по всички страни, както до преди 1 или 2 години. Това е по този начин, пубертетът настава, само че играта не изчезва. Нека събираме порасналите си деца с по-малки и ще забележим, по какъв начин те с кеф се включват в игрите на дребните - сякаш им демонстрират, само че в действителност играят наедно. Да не им се подиграваме и да споделяме, че се държат хлапашки, а към този момент би трябвало да са огромни. Те се развиват отлично, просто детското мъчно си отива. А най-добре е въобще да не ни напуща, нали?
На тези родители, които желаят децата им да съумеят в живота и ги упражняват в извънкласни действия, форсират ги да вървят по надпревари, да изкарват оценки, мога да кажа, че ние нямаме визия дали това, към което ги тикаме, ще бъде тяхната действителност. Дали вероятностите, които ние виждаме в този момент за тях, ще съществуат освен, когато пораснат, а даже още след 2-3 години. Светът се трансформира прекомерно бързо, с цел да сме сигурни, че триумфът за нас в този момент е визията за триумф за тях след време. Но едно нещо в никакъв случай няма да се промени - желанието на човек да бъде свободен и благополучен с това, което е. Да има позитивна визия за себе си, за детството си, за хората, които са край него. Нека те познаят това възприятие в този момент, когато са дребни и всичко се оформя. Защото счупените деца се трансформират в счупени възрастни и до известна степен от нас зависи това да не се случи.
Детската игра е непрекъснато разширение, напредък на силите и опциите, само че по този начин, че детето единствено, в свое движение и възприятие, стига по-далеч, тича по-бързо, катери се по-високо. Това дава еуфорично възприятие на победа, на насърчаване (вчера не можех да се покатеря до този клон, само че през днешния ден към този момент мога). Чувство, което то би трябвало да търси през целия си живот - това, което прави, работи като възрастен, би трябвало да го прави и благополучен. Отборната игра, като положителния остарял мач, националната топка или волейбол, тренира груповата реакция, толерантността, компромисите. Излизат водачите, почитателите, ауtсайдерите. Това е непосредствена експресия на темперамента, която не трябва да се потиска с наша интервенция. Но при тревожни сигнали - експанзия, ниско самочувствие, меланхолия - естествено, че би трябвало да реагираме. Но няма по какъв начин да забележим подобен сигнал, в случай че не оставяме децата свободно да играят, нали?
В днешно време свободната игра е цялостен разкош и децата даже не осъзнават от какво възрастните ги лишаваме. Когато вършим безкрайните им графици, когато се месим за всяко нещо на площадката, когато даже не ги водим за няколко часа в парка или отвън града. Съответно технологиите печелят с достъпността си и светът на децата става все по-малък, въпреки видимо да е доста необятен. От друга страна, различни педагогичен способи наподобява като че ли подтикват детското развиване, изключително на по-малките деца, само че отново ги слагат в скица на надзор - родителят избира кое занятие да предложи. Разбира се, и Монтесори, и Валдорфската методика повеляват, че в случай че детето не демонстрира интерес към някое занятие, не би трябвало да го принуждаваме.
Ето по какъв начин играта - това най-есенциално и значимо нещо за децата, става все по-опосредствена, следена, независеща от волята и поривите на детето. Какво можем да променим?
Да прекарваме повече време с тях в игра, като ги оставяме те да вземат решение. Звучи елементарно, само че на процедура е необикновено предизвикателство...за нас. Бързите обороти, в които се движим, тласъците и конкуренцията, ни крат да забравяме какво значи да правиш нищо, да бездействаш, да се отпуснеш и да " бъдеш малоумен " от време на време. Колкото повече време прекарваме в игра с децата, толкоз по-свободни сме и ние, доближаваме се до простички неща, сближаваме се, опознаваме ги. Стимулраме позитивната им самокритика с добре прицелено утвърдени и рецензия.
Да спрем да се месим в игрите им. Добре, отиваме в парка с други родители и деца. Те стартират да тичат, провеждат си някаква игра. Ние, вместо да си приказваме и да си поддържаме връзка, започваме да ги ръководим и да ги ограничаваме: " Няма ли друго на какво да играете?, " Какви са тия нелепости? ", " Не ходете там, не правете това ". Ако не съществува заплаха, децата нямат потребност от нашите упътвания за всяка стъпка. Нека просто ги оставим на мира. Всяка друга тяхна минута е под наш надзор, този на учители, на обществото.
Да ги учим да споделят за игрите си с нас. " На какво играхте в градината?, " Измислихте ли някоя нова игра?, " С кого си игра през днешния ден? " е част от наложителния " пресечен разпит " в края на всеки ден. И дано ги слушаме деликатно. Техните модели са постоянно многозначителни - за умственото им развиване, истинска мисъл, емпатия, прочувствена просветеност. Без да даваме оценки като " Това е жалко ", даже и да го мислим, можем да ги хвалим, проучваме кавгите и сдобряванията им, резултатите.
Да ги оставяме да бъркат и да опознават риска. В опита си да предпазим децата от рискове - нещо обикновено за всеки родител - ние ги изолираме напълно от рискова среда, в която е потребно да стигат от време на време. Опасностите са метод те да опознават и да изпитват личните си сили, да уголемяват опциите си, да опитат и да познават инстинктите си, адреналина.
Да редуваме следена, разрастваща игра с педагогическа цел, която ние предлагаме, със свободна. Децата обичат да имат независимост, само че обичат и да имат дадени от нас тласъци, в които да съумяват и да заслужат утвърждението на престижите си. Нека им предлагаме " умни " игри за фината моторика, логиката, сензорното развиване, само че и да ги оставяме на мира. Да се занимават сами. И най-важното - да ги оставяме умерено да скучаят.
Да не бързаме да пораснат. Приема се, че в края на детството - 10-11 година не играят. Те повече учат, включват се в света на огромните, поддържат връзка между тях, вместо да тичат по всички страни, както до преди 1 или 2 години. Това е по този начин, пубертетът настава, само че играта не изчезва. Нека събираме порасналите си деца с по-малки и ще забележим, по какъв начин те с кеф се включват в игрите на дребните - сякаш им демонстрират, само че в действителност играят наедно. Да не им се подиграваме и да споделяме, че се държат хлапашки, а към този момент би трябвало да са огромни. Те се развиват отлично, просто детското мъчно си отива. А най-добре е въобще да не ни напуща, нали?
На тези родители, които желаят децата им да съумеят в живота и ги упражняват в извънкласни действия, форсират ги да вървят по надпревари, да изкарват оценки, мога да кажа, че ние нямаме визия дали това, към което ги тикаме, ще бъде тяхната действителност. Дали вероятностите, които ние виждаме в този момент за тях, ще съществуат освен, когато пораснат, а даже още след 2-3 години. Светът се трансформира прекомерно бързо, с цел да сме сигурни, че триумфът за нас в този момент е визията за триумф за тях след време. Но едно нещо в никакъв случай няма да се промени - желанието на човек да бъде свободен и благополучен с това, което е. Да има позитивна визия за себе си, за детството си, за хората, които са край него. Нека те познаят това възприятие в този момент, когато са дребни и всичко се оформя. Защото счупените деца се трансформират в счупени възрастни и до известна степен от нас зависи това да не се случи.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ