Не знам какво ще правим в Евровизия, пардон, в еврозоната,

Не знам какво ще вършим в Евровизия, пардон, в еврозоната, само че народът полудя от клюки, догатки, разбори, открити закани, пророчества и гръмогласни оплаквачки. Сякаш слънцето угасва, животът свършва и идва апокалипсисът. Не ви ли идва доста?

На мен персонално ми идва и това е повода все по-рядко да навестявам по този начин наречените обществени мрежи, от които ни заливат с глупотевини и последователите на лв., и радетелите за въвеждането на еврото.

Предполагаемата истина в поддръжката на вторите е, че при скоростната глобализация до няколко десетилетия доста от паричните единици ще правят отстъпка пред силата на $, еврото, китайския юан и още десетина водещи валути, измежду които най-вероятно швейцарският франк, английският паунд, а за какво не и съветската рубла. Това не са мои измислици, а още веднъж догатки на сякаш съществени финансови специалисти, които предвиждат и глобализация на валутите.

Толкова за Евровизия, което в действителност си е еврозоната, само че по Кирил Петков. Няма ли кой да му каже на това момче, че всяка негова обществена изява му носи непоправими вреди.

И тук казусът не е единствено в дислексията, за която желая да подчертая, че в действителност не е умствено закъснение, само че от която явно страда това момче.

Проблемът е в отсъствието на базисни познания, които той отхвърля да попълня в придвижване, с цел да е поне съответен. И в безразборното използуване на думички, чието значение не схваща. Не е дислексия да кажеш проектът „ Барбарос “ вместо „ БарбаросА “. Очевидно е, че в нашия случай индивидът чува нещо за първи път, само че не може да го запамети, с цел да го произнесе след това без неточност пред публиката…

„ Смъртта е череша, която зрее без теб… Светла памет “, написа на Черешова задушница Георги Господинов.

Прочетох този нов лиричен принос към книжнината ни и ми идваше да изкрещя от изтощение. Безсилието, че сме обречени да понасяме всяко напарфюмирано и претенциозно словоблудство, което непрекъснато ни бутат под носа добре опаковано с грантове, угодна рецензия и президентски почести. Безсилието, че словоблудстващите дефинират трендове и даже ги трансформират в норма. Безсилието, че позволяваме да се излива отвред.

Безсилието, че всеки глас против пошлостта в литературата се приема като необразованост и липса на креативност, приема се като липса на рецептори за модерност.

Безсилието, прерастващо в боязън да не се изложиш пред тези, които са се самоопределили за умни, красиви и надарени. А „ страхът е най-гадната самотност “, както написа великият ни публицист Виктор Пасков в „ Аутопсия на една обич “.

Последното е за тези, които не престават да преглъщат, вместо да си кажат какво мислят по тематиката. Затова почитам отзиви като това на писателя Веселин Стаменов: „ Изречението е разколебано – колебае се сред персонално страдалчество и обществена поза. То не е съпреживяно, а дефинирано. Не е болежка, а опит за елегантна тъга, която обаче звучи като откъс от капан за лайкове.

Финалът – „ Светла памет “ – е единственият почтен миг в този текст. Но той стои като свършек на нещо, което не е почнало с респект, а с езикова проява. Поезията не би трябвало да се изяснява. Тя би трябвало да се усеща. Тук усещаме само създателя, който доста желае да бъде усетен. И тъй като всичко приключва най-добре с подигравка, дано и аз завърша със жлъч: „ Смъртта е череша, а литературата – компотът, който Господинов от време на време не помни на котлона “.

Аз ще допълня само, че стиховете би трябвало да оставят тишина. А след този лиричен напор на нашия притежател на „ Букър “ остават въпросите: „ Уместно ли е показно да търсим метафорите в гробищата, а поетите по дърветата? “.

Автор: Иво Димитров, filternews

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews