Д-р Пламен Димитров: Ежедневието ни налага норми, хората бягат от тях
Не се пристрастяваме към рисковите спортове, става дума за ангажиране: вътрешно възнаграждаващо деяние, което човек прави със и за себе си, и продължава да го търси, защото то му дава сила, сили и смисъл, споделя ръководителят на Дружеството на психолозите в България.
Драгомира Иванова
- Д-р Димитров, каква е повода толкоз хора да се занимават с рискови спортове?
- Хората търсят рискови преживявания в разнообразни области от живота: някои карат рисково, други работят рискови специалности. Спортът е област, в която хората се усещат по-автономни, тъй като избират неща, които са вътрешно мотивиращи, дават им опция за самоопределяне.
- Какви хора избират рисковите спортове?
- Ние всички се разграничаваме по това, което е известно в логиката на психиката като „ търсене на мощни чувства ”. Някои избират по-ниски равнища на възбуденост, други се стремят към по-високи. Наричаме ги „ търсачи на мощни чувства ”. Тази характерност е комплицирана и не може да бъде редуцирана до по този начин нареченото зареждащо търсене на адреналинова помпа.
Съвременните проучвания демонстрират, че не се търси просто високо равнище на възбуденост. Ежедневието ни кара да съблюдаваме правила, стандарти, условия, да се съобразяваме с упованията на близките. Хората търсят преживявания с рисков темперамент, с цел да ревизират себе си, да се усетят по-близо до себе си. Това назоваваме „ достоверно прекарване ”. Физически и психофизиологически човек се усеща в доста по-близък контакт с действителното си „ аз ”, с нещата, които вършат живота му логичен.
- Казват, че се пристрастяваме. Вярно ли е?
- Има една идея за върховото прекарване, обвързвано с чувството, което имат хората, когато вършат нещо субективно значимо за тях. На британски то се назовава flow – течение. Имаш възприятието, че времето и пространството се трансформират, потапяш се в друго „ тук и в този момент ”. И то е освен в спорта. Хората го претърпяват и в науката, и в изкуството, и в всекидневието. Една майка може да го преживее в контакта с детето си. Правят се съответни неща в настоящия миг, които уголемяват чувството за прилагане на личния капацитет. И човек се стреми да прави тези неща колкото се може по-често и по-интензивно. Затова споделяме, че хората се привързват и пристрастяват към подобен вид действия. Но думичката „ пристрастяване ” не е точна. Става дума за ангажиране, което носи задоволеност - едно вътрешно възнаграждаващо деяние, което човек прави със и за себе си и продължава да го търси, защото то му дава сила, сили и смисъл.
- Съществуват ли хора, които въобще не изпитват боязън?
- Не бих споделил. Страхът е доста значим регулатор в човешкия живот. Много хора изпитват като извънреден напредък превъзмогването на това възприятие. Има една велика мисъл на една велика жена – Елинор Рузвелт, – че в случай че искаш да живееш пълноценно, всеки ден би трябвало да правиш нещо, от което те е боязън. Иначе оставаш в клопката на комфорта. В тази зона на комфорт постоянно ставаме конформисти, отхвърляме се от значими свои идеали и започваме да живеем един банален, натрапен, „ външен ” живот, който екзистенциалистите, да вземем за пример Сартър, назовават пъкъл. Всички хора се опасяват, само че не всички умеят да преработват страха в развиване, в смяна, в прекарване, което води до напредък и до по-добро познаване на самия себе си.
